Все по-сам в моя лудешки театър

Тъй като животът ми, без въобще да ме е питал, се разпростря върху цели два века, добих някакво специално самочувствие. Самочувствието на „многовековен“. От тази висша позиция ще споделя няколко „предстарчески“ театрални проникновения (дано не са следстарчески).

Още от миналия век някои мои колеги ЗНАЯТ всичко за театъра. ЗНАЯТ как се прави анализ на пиеса, ЗНАЯТ какво е същественото в нея, и какво не е. ЗНАЯТ как да проникнат вътре в самия мозък на главния герой и какви психологически характеристики да измъкнат оттам. (Преди това са узнали със сигурност кой е главният герой, а и са попрочели няколко учебника по психология.) Но малко от тях искат да проникнат в гръбначния мозък на героя, а аз ЗНАМ, че той на сцената е не по-малко важен от главния. При някои видове театър дори е по-важен. Доста от колегите го подозират, но не искат да го ЗНАЯТ. Компенсират с друг вид познания. Например ЗНАЯТ как да разположат второстепенните герои, с второстепенните си психики около главния и да ги задвижат заедно. ЗНАЯТ също как да определят, кои са антигероите и как да разнищват конфликтите им с героите. ЗНАЯТ и кои от конфликтите да титулуват за първостепенни, и кои за второстепенни. Най-вече ЗНАЯТ как от плетката на пиесата да изтеглят нишката на основното действие и да я вплетат в нишката на неговото противодействие и по този начин да изваят пищния гоблен на финалната развръзка. Те ЗНАЯТ, че винаги трябва да има финална развръзка. Иначе за какво е било всичко?

Колегите ЗНАЯТ и историческите предпоставки, предизвикали написването на точно тази театрална творба, точно в този момент от историята на точно това човечество, към което принадлежим.

ЗНАЕЩИТЕ колеги са верни до гроб на авторите на пиесите, чиито творчества и биографии ЗНАЯТ наизуст, въпреки че тези автори, в повечето случаи отдавна са в небитието и няма как да оценят въпросната вярност.

Браво на тези ЗНАЕЩИ колеги! Перфектни ли са? Да! Наричам ли ги професионалисти? Да! Наричам ги ерудити ли? Да! Изпитвам ли респект към тях? Към талантливите – да! Но за себе си тихичко наричам всички тях, дори и най-кадърните, „ВАТМАНИ“ (вече съм го споменавал някъде).

Това не е обида, нямам нищо против ватманите. Защо ги наричам така ли? Ами те не прокарват свои пътища. Движат се по предварително поставени релси – релсите на познанието. Познанието за правене на театър. Всъщност, не на тяхното, а на чуждото познание. Съчувствам им. Няма как сами да изберат посоките си из плетеницата от театрални посоки. Въпросните релси ги въртят в познати, изпробвани отпреди маршрути. Освен, че тези релси са ръждясали и прокарани от други, движещите се по тях нямат никаква възможност да свърнат встрани. Твърде тягостно е това. Но като че ли само за мен. За тях – не!?

Още по-тягостни обаче са релсите на собствените им предразсъдъци (пак само за мен). ЗНАЕЩИТЕ колеги сами са си ги изковали, че и са се възгордяли от тази си дейност. Ако можеха, дори биха ги позлатили. Всичкото това ги довежда до фанатична самоувереност и те се търсят един друг, за да си общуват и с възторг да се обявявят за професионалисти. Изненадват ме. Та тях ги движат чужди релси и нищо не зависи от собствената им воля!

С всичко дотук исках да кажа, че не смятам този вид колеги за колеги. Много са. Почти всички! Надявам се и те да изпитват същото към мен. Сам съм в това, което правя, и театралните ми дела не би трябвало да се измерват със същия аршин, с който разбирачите на театъра измерват останалите театрални дела. Не казвам, че моите са по-стойностни. Просто са различни.

Само думи ли бълвам? Не! Защо ли? Защото доста отдавна, именно поради тия причини се отделих в един новоизлюпил се частен театър, който се опита да проговори от сцената на нов, неговорен дотогава театрален език. Създателят му Пламен Тимев – Ганди го нарече „Ла Страда“. Не се възпротивих, въпреки че да взаимстваш от Фелини е меко казано нахално. Та там, в „Ла Страда“, ето с какво се опитах да се хвана (не че съм успял, но поне съм се опитал). Първо, да подхвърля в театралното пространство идеята си, че всички познати театрални пиеси не бяха нищо друго, освен тъпи пречки за въображението. Досегашните сюжети, конфликти и персонажи според мен не заслужаваха нищо друго, освен пренебрежение. Можеха да им се възхищават само тромави хора. Тромави и умствено, и духовно. Съществуващите представления пък не ухаеха на свобода, а за мен това беше единственото ухание, което изкуството тогава трябваше да притежава, за да се различава от тоталитарното.

В „Ла Страда“ помечтах да осигуря пространство за „ЛУДУВАЩИЯ ЧОВЕК“ (така си превеждах Хомо Луденс). Точно такъв един човек липсваше на българската сцена. Никой не се беше осмелявал да полудее истински върху нея. Било то режисьор, било то актьор, сценограф или автор. На всички театрални нива нямаше нищо лудешко. За жалост, и публиката не беше лудешка. Но откъде можеше да е натрупала опит за това? „Нелудешкото“ е обект на хладната наука, не на изгарящото ни със страст и необмисленост изкуство. Затова създадох моя спектакъл „МАРМАЛАД“ (свободен превод от „джем сешън“). В него съчетах актьорската игра с джаз пеене, рисуване върху актьори и декори, гълтане на бои, подигравки на класически пиеси, прожекции на шантави епизоди от току-що проходилото ми с криви смешни крачета телевизионно шоу „Улицата“. Имах самочувствието, че „сватосвам“ джаза с театъра. Страхотни джазови музиканти, като най-вече Тони Дончев, но и Румен Тосков – Рупето, Васко Пармаков и още, и още помагаха с цялото си сърце и душа. В самото начало дори не взимаха хонорар за участието си. Влюбен бях в импровизацията, която обаче си позволявах да допускам само по време на репетиции. Смятах, че всяко едно истинско създаване е импровизация. Дали Господ, сътворявайки ни, не е импровизирал? Доказателство би могло да бъде това, че като резултат не сме много успешни.

В лудешкото театрално начинание се хвърлиха дотогава нормалните Стефан Янков, изоставил ръководство на Младежкия театър, и поел художественото директорство на новосъздадения, Ники Додов, впуснал се в административното му ръководство, въпреки великолепните си актьорски качества, Вальо Танев – артистът, който еднакво добре владееше както смешното, така и тъжното, също така и пеенето, и свиренето на кларинет. А Борето Стоилов сякаш беше един стабилен подиум, върху който ние всички се бяхме разположили. Като митичния Атлас той ни крепеше на плещите си. Освен чувствен актьор, беше и най-верен приятел, не само на колегите си, но и на типа театър, с който се бяхме захванали. Валери Малчев, със своите свръхпромили чувствителност сякаш бе изписал биографията си на лицето, без да има нужда да я разказва. Физиономията му действаше като музика. Само да прекосеше сцената, и вече я изпълваше със съдържание. И, разбира се, Мая Новоселска – жената клоун, с диапазон от „рядък полуидиот“ до класическата Жулиета. С нас беше и вярната помощник режисьорка Марги Бакърджиева, на която можехме да разчитаме за всичко. В началото там се пробваха, но за кратко, и режисьорите Лео Капон, Борето Чакринов, Сашо Морфов… Учителката ми Юлия Огнянова също постави една клоунада по Петко Славейков, а сценограф ù беше Доньо Донев.

В своя самозащита и потвърждение на казаното от мен, освен „Ромео и Жулиета“, „Сирано дьо Бержерак“ и „Както ти ме искаш“ на Луиджи Пирандело, аз никога не съм поставял театрална пиеса в истинския смисъл на това понятие. Качвал съм на сцена само колажи от писанията на някой автор, само адаптирани романи или преработени филмови сценарии. Долу пиесите! Долу действащите им лица! Долу тълкувателите и тълкуванията им! Писнали сте ми.

Знам, че ще ставам все по-сам в някакъв „скален, отшелнически“ театър. До него ще могат да стигат все по-малко зрители. А театроведите пък ще трябва да са „алпинисти“. Толкоз по въпроса, чао!

ПП: Подготвил съм си, обаче няколко души (спящи клетки), които не са ватмани и са готови за сценични провокации. При определен мой сигнал ще се надигнат и ще втурнат към театрите. Страхувайте се, професионалисти!