Вселенският патриарх откри ерес в действията на Руската православна църква

Москва и Руската църква разрушават православния свят. Това е основният акцент в програмната реч на Вселенския патриарх Вартоломей, произнесена на Конференцията по международна политика, проведена през уикенда в Абу Даби и публикувана в световните агенции. Конференцията обедини водещите политолози и дипломати на Изтока и Запада и се смята за едно от значимите събития в световната политика.

В речта си Вселенският патриарх упреква Руската православна църква в разкол, при това налаган не от скоро, а още от 1453 г., след като османците превземат Константинопол.

„Имперската власт искаше да подчини църквата на своята воля в усилията си да инструментализира религиозното чувство за своите политически и военни цели. Така от превземането на Константинопол от османците през 1453 г. Москва се стреми да замени Вселенската патриаршия, като провъзгласи, че Москва представлява „третия Рим“. Тази дългогодишна политика на Москва е основен фактор за разделението на православния свят“, казва в словото си Вартоломей.

Той намеква и за влиянието на руската патриаршия върху България още от периода на Възраждането, началото на ХХ век и до наши дни.

„От ХІХ век инструментализирането на религията от Москва се съчетава с новаторските идеи на германския национализъм. Вдъхновена от пангерманизма, новата идеология на панславизма, орган на руската външна политика, придобива религиозен компонент. Това е идеята, че църквите трябва да се организират според принципа на етническата принадлежност, чийто централен маркер би бил езикът. Това е този подход, който Вселенската патриаршия на Константинопол заклейми през 1872 г. като ерес (ерес на етнофилетизма, форма на църковен расизъм). То е в грубо противоречие с универсализма на евангелското послание, както и с принципа на териториално управление, който определя организацията на нашата църква.

Тази ерес обаче е полезна за целите на Москва, тъй като отдалечава славяноезичните вярващи от влиянието на Вселенската патриаршия. Целта на тази стратегия е да се създаде в рамките на Османската империя, а по-късно и под формата на независима държава, отделна политическа сила, в услуга на руския натиск към топлите морета. Тя е отговорна за омразата между балканските християни, довела до Балканските войни и жестокостите в началото на ХХ век.“

По-късно Вартоломей намеква, че именно заради РПЦ и влиянието на патриарх Кирил някои православни църкви (българската е сред тях) са решили да не участват във Великия събор на Православната църква, събран в Крит през 2016 г.

Основната тема в речта на Вселенския патриарх е Украйна. Той категорично нарича започнатата от Русия война „несправедлива агресия“, определя я като „най-тежката европейска геополитическа и хуманитарна криза от края на Втората световна война“ и подчертава, че е съпроводена с „жертването на голям брой украинци, руснаци и други, както и с унищожаването на цяла държава“.

Вселенският патриарх анализира ролята на вярата и църквата в изграждането на контекста на войната:

„Православната църква изигра фундаментална роля за появата на тези две реалности, както отделни, така и преплетени, които са Русия и Украйна. Мястото на драмата е пресечната точка на двоен кръстопът Европа и Азия. На първо място, има провлака между Балтийско море и Черно море, съществена ос за търговията между Северна Европа и Източното Средиземноморие. Перпендикулярно на този коридор, в южната част на днешна Украйна, се образува коридор, отворен за движение на народи, през който са преминали няколко последователни нашествия. Търговската функция позволи структурирането на властта и отварянето към цивилизацията и към външния свят. Вълните от нашествия и алчността на околните сили, от друга страна, често разрушаваха политическите структури и подлагаха населението на огромно страдание. Именно тази диалектика между изграждането и разрушаването обяснява появата на украинската идентичност“.

Историческият преглед, който Вартоломей прави, до голяма степен обяснява предпоставките за конфликта:

„Пространствената политическа карта на днешна Украйна е променила формата си многократно през вековете, от Киевска Рус през IX век до Екатерина II през XVIII век, когато по-голямата част от Украйна се оказва интегрирана в Руската империя. През вековете населението на Украйна е било подложено на последователни чужди доминации: руско, полско, монголско, литовско или австрийско. ХХ век беше особено тежък за украинците. Те издържаха на големия глад по времето на Сталин, Гладомора, и се озоваха в разгара на въоръжената конфронтация между Съветския съюз и нацистка Германия по време на Втората световна война. Тази история обяснява желанието да се разграничи от руското цяло и да се свърже с Европа и нейните ценности“.

Разбирането му за развитието на историческите процеси в бъдеще също е свързано с влиянието на православната църква в Украйна и противоборството между двата ѝ центъра. Според Вселенския патриарх, православието е донесено на територията на днешна Украйна от Константинопол през ІХ век и Киевската митрополия възниква дълго преди Московската патриаршия.

Упреците на константинополския патриарх са насочени и персонално срещу настоящия руски патриарх Кирил, когото той разглежда като съ-идеолог на Владимир Путин. Най-сериозното обвинение е, че след падането на комунизма вярата отново е използвана за идеологически цели.

„Руската православна църква застана на страната на режима на президента Владимир Путин, особено след избирането на Негово Блаженство патриарх Кирил през 2009 г. Тя активно участва в насърчаването на идеологията на „руския мир“, на руския свят, според която езикът и религията дават възможност да се определи едно съгласувано цяло, обхващащо Русия, Украйна, Беларус, както и другите територии на бившия Съветски съюз и диаспората. Москва (както политическа власт, така и религиозна власт) ще бъде центърът на този свят, чиято мисия би била да се бори с декадентските ценности на Запада. Тази идеология представлява инструмент за легитимиране на руския експанзионизъм и основа на неговата евразийска стратегия. Връзката с миналото на етнофилетизма и настоящето на руския свят е очевидна. Така вярата се превръща в гръбнака на идеологията на режима на Путин.“

„Източникът на проблемите е инструментализирането на религията от актьори, които често нямат истинска вяра“, намеква Вартоломей за ролята на патриарх Кирил в живота на православните църкви по света. Той намеква и за наличието на ерес в РПЦ:

„Грешките в разпознаването, ересите, не са незначителни явления, които интересуват само няколко духовници и няколко учени. Напротив, те имат много сериозни последици за духовния живот и за материалния живот“.

Вселенският патриарх регистрира разпадането на единството на православния свят, причинено от разделението между Московската и Вселенската патриаршии.

„Някои църкви са съгласни с Вселенската патриаршия. Други, чиито държави са твърде зависими от Русия, подкрепят сляпо Московската патриаршия. Трети предпочитат да запазят съучастническо мълчание. Междувременно Руската църква използва средствата на държавата, за да установи своето влияние върху каноничната територия на другите църкви, въпреки най-елементарните правила на църковната организация на Православието. Нейните намеси в Африка се представят като наказателни действия срещу Александрийската патриаршия за признаването на автокефалията на Православната църква на Украйна. Очевидно е, че в тези условия миротворческата роля на Църквата става много трудна.“

Църковният глава посочва и въздействието на въпросите на вярата върху глобалните процеси.

„Това още веднъж показва нарастващата роля на религиозния фактор в основните глобални проблеми. Идеологиите отслабват една след друга. Краят на комунизма остави голяма празнота в голямa част от света, която живееше под неговото господство, и в други населения, които бяха инвестирали надеждите си в него. Кризата на глобализацията и либерализма също създава дълбоки разочарования и опасни негодувания. В този пейзаж на рухващи материалистични идеологии духовното се завръща силно. Това завръщане обаче може да представлява опасност, ако не бъде изразено според подходи, интегриращи мъдростта на религиозните традиции, извлечени от наследството на великите цивилизации от миналото.“

И като признава историческата роля на руското православие в миналото, като го нарича „голямо богатство за целия свят“, дало „огромен интелектуален, духовен и артистичен принос“, Вартоломей отново посочва проблема днес – „за съжаление то стана жертва на намеса от страна на руската политическа власт“. И заключава:

„Последствията са много сериозни. Етно-религиозният фанатизъм, насаден в руската младеж, задушава перспективите за мир и помирение. Православният свят е разделен и тази фрагментация се проектира върху бедните страни, чиито хора се надяваха да намерят спасение във вярата“.