Всички български чиновници – задължително с родни дрехи и обувки

Закон за задължително носене на дрехи и обувки местно производство от държавните чиновници приема Народното събрание през 1897 г. на този ден, 14 март.

Законът за задължителното носене на местни дрехи и обувки е внесен в ІХ Обикновено Народно събрание от Иван Евстратиев Гешов във времето, когато се финализира първоначалното натрупване на капитала и България утвърждава капиталистическото развитие след дългата феодална зависимост от Османската империя. Най-голям дял в индустриалното производство след хранителната има текстилната промишленост. Тя заедно с кожарския отрасъл съставляват около 34% от общото производство. Подобна е картината и в развитието на търговските отношения.

През 1897 г. управлява правителство начело с Константин Стоилов, дошло на власт след кабинета на Стефан Стамболов и подкрепено от Народната (съединистка) партия. Тя обединява голяма част от консерваторите от Северна и Южна България. Освен това партията има силната подкрепа на най-богатите търговско-банкерски кръгове в страната – Гешови, Губиделникови, Бурови, Яблански и др. За нейното укрепване важна роля изиграва и присъединяването на популярните български писатели Иван Вазов и Константин Величков.

Освобождението на България заварва българските земи практически незасегнати от световната индустриална революция. Има редица фактори, които ограничават възможностите за индустриализация на новоосвободеното Княжество. Берлинският договор намалява териториално страната и почти унищожава съществуващите икономически връзки между Тракия, Мизия, Добруджа и Македония. Страната е натоварена с режима на капитулациите и свободната търговия, задължена е да плаща дългове, останали от Османската империя и годишен данък на Високата порта. Липсата на възможност да се сключват търговски договори с останалите държави също задържа развитието ни. Възстановяването, стабилизацията и модернизацията на българската индустрия върви бавно. Законодателството се стреми да влезе в синхрон с модерните времена, но и това е бавен процес.

Населението намалява – изселват се хиляди мюсюлмани, които дотогава купуват много местни занаятчийски изделия. Все по-често градското население предпочита вносните стоки, които в повечето случаи са и по-евтини. Това дава отражение най-вече върху занаятите в областта на облеклото. Успоредно с пропадането на старото занаятчийско производство се развива и фабричната индустрия. Изграждат се множество фабрики за вълнени платове, прежди, гайтани и др. В тях работят разорените занаятчии. Освен изградената преди Освобождението текстилна фабрика в Сливен, там през 1880-а е създадена и текстилната фабрика на Саръиванов, Кювлиев и Попович. През 1881 г. е открита кожарската фабрика на Матесич & Елеч в Русе, както и фабриката за пашкули на А. Шопов и Сие в Станимака (Асеновград); 1882 г. – текстилната фабрика на Ив. К. Калпазанов в Габрово; 1883 г. – текстилната фабрика „Александър“ в Габрово, 1886 г. – текстилната фабрика „Бъдащност“ в Самоков и т.н. Създават се и предприятия с чужди капитали.

Именно това подчертава Иван Евстратиев Гешов в „Изложение на мотивите към Законопроекта за задължителното носене на местни дрехи и обуща“:

„С него преди всичко би се осигурили ония две важни наши индустрии за платове и кожи, които най-много капитали са ангажирали и най-много работници употребляват“.

През първите години след Освобождението в България липсва и научно-икономическо дружество. Началото е поставено през 1894 г. в София, когато е създадено Българското икономическо дружество. Именно негово дело е законопроектът за задължителното носене на местни дрехи от държавните служители.

Законът се ползва с огромна подкрепа както от политиците от управляващата партия и опозицията, така и от обществото. Това е изключително нетипично като цяло за българския обществен и политически живот. Но от анализа, приложен към законопроекта, става ясно, че той ще повлияе добре не само на производителите, но и на обикновените хора, защото ще осигури работа и приходи на много работници, заети в тези отрасли. Косвено законът подпомага и други сфери на икономически интереси – стабилизира се скотовъдството, което осигурява поминък на значителна част от населението в селските райони.

Според разчетите, след приемането на закона в страната ежегодно ще остават 3 милиона лева. Към този момент това е огромен дял от националната икономика, като се има предвид, че общата стойност на кредитите от БНБ за 1897 г. е 5 млн. лв.

Законът е кратък, само в 6 члена. Първият от тях определя за кого е задължителен – държавните, общинските и окръжните чиновници и служащи, които получават заплати, както и народните представители. Те се задължават по време на изпълнение на служебните си ангажименти да бъдат облечени с дрехи и обувки родно производство.

Вторият член регламентира глобите за неизпълнение – от 10 до 60 лв. във време, когато сумата за месечна издръжка на четиричленно градско семейство е 67 лв. според БНБ.

Член 3 задължава Министерството на народното просвещение да проучи възможността да се въведе задължителна униформа в училищата и тя да бъде задължително произведена в България. Ефектът от това би трябвало да прибави значителна сума към прогнозните 3 млн. лв.

Член четвърти засяга търговците – те са длъжни да продават родно производство облекла и обувки, в противен случай ще бъдат глобени от 100 до 1000 лв. и ще бъдат наказвани със затвор от 1 до 6 месеца.

Член пети от закона дава 6 месеца срок на всички да се съобразят с изискванията му, а член 6 регламентира създаване на правилник за прилагането му.

Законът влиза в сила на 14 септември 1897 г. Практически не е отменян и е бил валиден до 1944 г,. когато комунистическият преврат отменя цялото предходно законодателство.