Всички птици ще надпее

За нея са написани стотици статии, излъчени са десетки предавания и интервюта. Непреброими са песните ѝ, които не просто слушаме, но усещаме и мислим. Възхвалявана, обожавана, отричана, пренебрегвана, но винаги различна и единствена.

Самата тя казва за себе си, че живее между обич и омраза. Вокалните ѝ възможности са оценени от времето, характерът ѝ е безспорно силен и чувствителен. Усещането за владеене на пространството и времето като че ли ѝ е присъщо и вродено, но това всъщност е следствие от един труден живот, който изпълва делата ѝ със сила и зрялост.

Дълго преди да напиша тези редове, си мислех, че част от съвременното ни просвещение е свързано с нейните послания, с нейните прояви и нейната способност да се отдалечава от всичко, което па̀ри и гори, но да се доближава до това, което е съградено от човешката обич. Съхраняването ѝ в продължение на толкова време показва необикновена устойчивост и демонстрира смисъла от дълбокото отдаване като същност на самото съществуване.

Безспорно тя е забелязана, тя е там, където би искала да бъде, тя е отражение на преминалите години, преживени от всички нас. Тя е част от натрупаната ни мъдрост. Интересни са посланията ѝ, интересен е начинът, по който ги изживяваме, интересно е тяхното превъплъщение и най-вече – как те си проправят път, за да достигнат до нашите мисли, чувства и усещания, за да останат там завинаги.

Тя говори по поразително специфичен начин чрез своите песни, чрез интонацията, чрез своята чувствителност, чрез дишането, чрез неподражаемите паузи и чрез произнасянето по неповторим начин на думите, съчетани в определена реалност. Стиховете, които тя изпя, са станали част от нашите дни, от нашето време, те вече са част от нашата история.

Тя разказва себе си чрез думите на Димитър Ценов:

Дори когато друго нищо нямаш
и нашата любов се слее с времето,
ела с ръцете си при мене само,
с последната им жар, ще те приема.

Обичах те заради тях, ръцете,
изтръпващи от болка и доверие,
треперещи във тишината двете,
в които толкова любов намерих.

Характерното движение на ръцете ѝ, с което се запомня сценичното ѝ излъчване, освен това е част от нейната вътрешна същност. Те са външен израз на онова само нейно усещане за пространство и време – понякога са широко разперени и разтворени, за да приемат душевния отклик на публиката, понякога са високо вдигнати в благодарност и като стремеж към извисяване. И ръстът ѝ на сцената няма нищо общо с човешките мерки за височина.

Често песните ѝ крият личната ѝ равносметка. Макар да стои изправена пред всички, тя често споменава, че хората не я познават, че въпреки безмерната им обич не се чувства най-умна, нито най-красива. И отново разказва това чрез думите на поетите, които пишат за нея, в случая – Александър Петров:

Веднъж в годината събирам
надеждите си разпилени.
Подреждам ги и ги прибирам
до мислите несподелени.

Веднъж в годината – напролет,
или пък може би наесен,
веднъж в годината изпявам
последната си нова песен.

Веднъж в годината умирам,
веднъж в годината се раждам,
когато любовта откривам,
а след това я разпилявам.

Но творческата ѝ същност надделява и в песента „Българка“ по текст на Надежда Захариева Лили е по-категорична:

Всичките птици ще надпея
с мойта песен и моя смях.
Моята хубост ще огрее
както слънцето таз земя.

Често се питам как тази крехка жена издържа на лошотията, която се изсипва върху нея. И макар да споделя, че не обръща внимание на това, дълбоко в себе си съм убеден, че като всички живи хора изпитва болка от грозни думи.

Сигурен съм, че и тези мои редове за нея ще бъдат приети нееднозначно. Но въпреки цялата несправедливост на този свят, Лили е нашата истинска звезда. Обичаме я по собствен начин, гордеем се с нея, боготворим я. И макар понякога да я отричаме, заслепени от ежедневието, винаги ще ѝ дължим своето човешко и лично „Благодаря!“