Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Всяка неслучила се история е неслучила се посвоему

Откъс от новия роман на Георги Господинов „Времеубежище“

Писателят Георги Господинов. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Всяка неслучила се история е неслучила се посвоему

Писателят Георги Господинов. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Да пишеш за миналото, когато то е по-болезнено от всякога на прага на един съвършено нов свят, е привилегия за избрани. Иска се смелост и нещо повече от визионерство – способност за качествено претворяване на вече застинали в значенията си неща, изграждане на нови синаптични връзки с бъдещето, което още не е сътворено.

В новия си роман „Времеубежище“ Георги Господинов се обръща към миналото, за да ни говори за утре. При това без носталгия, каквато точно този писател така или иначе не проявява, но и без сантиментално-оценъчна поза. В търсене на невидяното от преживяното потеглят повествователят и Гаустин, неговият вечен спътник. Създават клиника за минало. Заглавието на романа връща спомен от предишни поколения, надвиснал в най-големите ни страхове като тежка сянка над бъдещето. Дано не ни се налага да търсим времеубежища така, както някога са се втурвали към бомбоубежищата.

Но както казва в края на този откъс Георги Господинов, препращайки ни към вечния Толстой, „всички случили се истории си приличат, всяка неслучила се история е неслучила се посвоему“.

Откъс от „Времеубежище“, предоставен ни от автора на романа:

11.

Има много работа, каза Гаустин, бършейки стъклата на кръглите си очила. Тук виждаш шейсетте на една средна класа, миналото е скъпо и засега не всички могат да си го позволят. Но се сещаш, че не всяко минало и младост са били такива. Трябва да имаме шейсетте на работниците, студентските стаи… Също така 60-те на живелите в Източна Европа, нашите 60-те. Един ден, като потръгне работата, продължаваше Гаустин, ще направим такива клиники в различни страни. Миналото е и локална работа. Навсякъде ще има къщи от други години, малки квартали, един ден ще имаме и градчета, може и цяла държава на миналото. За пациенти с чезнеща памет, алцхаймер, деменции, каквото искаш. За всички онези, които вече живеят единствено в настоящето на своето минало. И за нас, каза накрая след малка пауза, пускайки дълга струя дим.

Никак не е случайно това прииждане на хора без памет днес… Тук са, за да ни кажат нещо. И повярвай ми, един ден, съвсем скоро, мнозина сами ще започнат да слизат в миналото, да „губят“ паметта си по собствена воля. Идва време, когато все повече от тях ще искат да се скрият в пещерата му, да се върнат назад. Не от хубаво впрочем. Трябва да сме готови с бомбоубежищата на миналото. Наречи ги, ако щеш, „времеубежища”.

Тогава не разбирах какво има предвид. Както и никога не бях сигурен кога се шегува и шегува ли се изобщо.

Според Гаустин за нас миналото е минало и дори когато влизаме там, знаем, че вратата назад е отворена, връщаме се с лекота. За напуснатите от паметта тази врата е затръшната завинаги. За тях не миналото, а настоящето е чужда страна, миналото им е родина. Единственото, което можем да направим в такъв случай, е да създадем пространство в синхрон с тяхното вътрешно време… Ще видиш, продължаваше Гаустин, как започват да разказват, да си спомнят, а някои от тях не са проговаряли от месеци. „О, помня добре този абажур, вкъщи той висеше в гостната, после брат ми го счупи с една топка, после… Откъде имате нашия диван… Не трябваше ли да стои ето тук, малко по-близо до стената?“

Поисках и аз цигара, бях ги спрял преди пет години, но сега сме в друго време по дяволите, отпреди да ги спра. И отпреди да съм ги почвал, ако сме точни, ама карай. Мълчахме, гледахме как цигареният дим от 60-те се вие под кръглия абажур. На масичката стояха небрежно оставени януарските броеве на Time и Newsweek от 1968-а. Цялата последна страница рекламираше същия Pall Mall, голд, с дълъг филтър и надпис „Because it’s extra long at both ends“*.

Спомних си как, когато се срещнахме за първи път с Гаустин преди много години, пушихме „Томасян” от 1937-а, които той ми предложи. Все пак се бяхме придвижили трийсетина години напред. Аха да му го припомня, но нещо ме спря. За миг си помислих, че ще ме погледне странно, сякаш нищо такова не се е случвало.

Виж сега, той запали нова цигара, забавяйки малко следващото изречение (помня този трик от филмите на 60-те и 70-те: дълбоко всмукване, пауза, задържане на дима в дробовете и дълго изпускане с присвити очи), ще имам нужда от теб.

Има предложения, на които не можеш да откажеш, както се казваше в една любима сцена. Но засега бавех топката и се правех на сърдит.

Е, в такъв случай можеше да дадеш знак. Абсолютна случайност беше, че те открих.

Нямаше как да не ме откриеш. Нали уж ти си ме измислил, изхъмка с едва прикрита ехидност…

Наистина никога не знаеш кога Гаустин се шегува.

Абе, какво са пиели през шейсетте?, обадих се аз.

Всичко, досети се той, извади от барчето бърбън Four Roses и сипа в две чаши от тежък оловен кристал. Нали разбираш, с диваните, масичките, и бърбъна (наздраве!), с настолните лампи и абажурите, с музиката и целия попарт на шейсетте ще се справим, но миналото е повече от декор. Ще ни трябват истории, много истории. Загаси цигарата си и веднага взе друга. (Бях забравил колко много се пушеше през 60-те.) Ще ни трябва всекидневие, тонове всекидневие, миризми, звуци, мълчания, лица на хора, абе неща, които отключват памет, mixing memory and desire, както казваше знаеш кой. Нали имаш опит с онези капсули на времето, дето ги заравяха някога. Е, нещо такова. Пътувай, събирай миризми и истории, трябват ни истории от различни години, с „предчувствие за чудо“, както съм бил казал в един твой разказ, засмя се той. Всякакви истории, малки, големи, светли, нека бъдат по-светли този път. Все пак за някои от идващите тук това ще са последните истории.

Навън притъмня. Облаците над езерото се събраха бързо и дъждът се спусна на дълги струи. Гаустин стана да затвори прозореца.

Виж ти, и през 68-а на днешната дата е било четвъртък, каза той, поглеждайки към стенния календар на Pan Am Airlines с фотомодели от различни континенти. И пак валеше, ако си спомняш.

Станах да си ходя. Преди да тръгна надолу по стълбите, той каза уж между другото: Онова, че никой не може да влезе два пъти в една и съща история, не беше вярно. Може. Това ще правим.

12.

И така, с Гаустин направихме първата клиника за минало. Всъщност направи я той, аз бях само помощникът, събирачът на минало. Не беше лесно. Не можеш просто да кажеш на някого, ето това е твоето минало от 1965-а. Трябва да знаеш историите му, а ако вече не можеш да ги получиш, трябва да ги съчиниш. Да знаеш всичко за тази година. Кои прически са били на мода, колко заострени са били носовете на обувките, как са миришели сапуните, пълен каталог на миризмите. Дъждовна ли е била пролетта, какви са били температурите през август. Кое е било най-слушаното парче в класациите. Най-важните истории от годината, не просто новините, а слуховете, градските легенди. Нещата се усложняваха според това какво минало искаш да ти се достави. Дали твоето източно минало, ако си от източната страна на Стената. Или напротив, ако си оттам, искаш да изживееш тъкмо онова минало, което ти е било отказано. Да преядеш с чуждо минало като с банани, които си сънувал цял живот.

Миналото не е само това, което ти се е случило. Понякога е онова, което само си съчинявал.

13.

Имаше такъв случай с Мирча от Турну Мъгуреле. Помнеше само онова, което не му се е случило. Нищо от соца и бачкането в завода, от безкрайните събрания, банкети, манифестации и хладни халета, беше го изтрил още докато главата му работела. Когато започнало опразването на паметта, останали само нещата, за които е бленувал (това е думата, няма как) като млад. Още тогава знаел всичко за Америка, тя му била на душата. Казваше, че винаги се е чувствал американец. Имал приятел, който навремето избягал в Ню Йорк и от време на време успявали да разменят по някое писмо. Оня, приятелят, само се оплаквал, тук така, тук онака… Накрая Мирча не издържал и му написал: А бе, диване, що стоиш там само да хабиш случая… Връщай се да се сменяме. Съдбата отпуснала една бройка късмет за целия Турну Мъгуреле и баш на тебе да ти се падне, мрънкало такова.

Синът му го беше довел в клиниката един следобед. Та този Мирча се чувстваше като у дома си тук сред плочите, диваните, столовете, плакатите на това минало, което реално не беше неговото. Спомняше си го в детайли за сметка на миналото, което му беше отредено от съдбата в Турну Мъгуреле. Онова, което не му се беше случило, съчиненото, оставаше по-дълго в паметта му, отколкото случилото се. Продължаваше да върви по улици, които знаеше само от книги и филми, да кисне до късно из клубовете на Гринидж Вилидж, да разказва с подробности за онзи концерт на Саймън и Гарфънкъл през 1981-а на открито в Сентрал Парк, където никога не е стъпвал, или да си припомня жените, с които така и не е бил.

Беше бяла врана и тук, в клиниката, както е бил навремето в румънското си градче.

Всички случили се истории си приличат, всяка неслучила се история е неслучила се посвоему.


Вижте още: МИНАЛОТО ЛЕКУВА, КОГАТО НЯМАМЕ БЪДЕЩЕ

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90