Всяка власт е от Бога, а мястото на насекомите е в лайната

В седмицата, в която в Русия празнуваха Коледа, празникът за софиянци е Седмицата на руското кино в Дома на киното. Прожекциите на заглавия като „Нелюбов“ на Звягинцев, „Рай“ на Кончаловски и „Довлатов“ на Алексей Герман-Младши са все филми, в които няма нищо коледно, но наистина са празник за киноманите. Най-хубавото е оставено за накрая – на 10 януари в Дома на киното ще бъде показан шедьовъра „Левиатан“ на Андрей Звягинцев.

Предлагаме ви ревю за „Левиатан“, публикувано в „Операция Кино“.

Красива, хладна и сурова е природната картина, с която започва един от най-мощните и обсъждани филми на 2014 година, „Левиатан“. Тук няма топли цветове – светът свети студено в сиво и синьо. Останките от някакви лошо завършили човешки начинания – изгнили части от лодки лежат като трупове след изгубена битка край брега на Северно море до изсъхналите кости на син кит. Тук няма поля, покрити с полюшващи се златни класове и овошки, отрупани с плод. Няма пойни птички, игриви сърнички и дружелюбни брезички – тук има чудовища, това е страната на Левиатан(ите).

Под звуците на великолепна-тревожно-хипнотичната музика на Филип Глас, океанските вълни се разбиват и обливат с пяна голите скали в хладно безразличие към хората и техните нужди. Това са първите кадри от филма – от тях може да ви стане едновременно хубаво, лошо и ясно, че тази история няма да свърши добре. Точно сега и точно на това място – няма как. Тази локация е идеална за подгизнал от водка, антиклерикален, мръсен, хладно сив руски хорър. Филм, който да покаже края на една епоха. Така, както друг голям руски режисьор показа в „Товар 200“ края на друга мрачна епоха (макар и с 20 години закъснение).

В малкия град Прибрежний, на скалите край залива, в чиито неспокойни води понякога играят морски чудовища, има къща. Там живее Николай с жена си Лилия и 14-годишния Роман, негов син от първата му жена. Николай е автомонтьор, принуден често да ремонтира безплатно старичката „Нива“ на подполковник Дегтярьов, шеф на местната пътна полиция, но в по-приятелски отношения със своя подчинен Поливанов и съпругата му Анжела.

Проблемът на Николай е, че корумпираният кмет на града се кани да му вземе всичко – дома, работилницата, земята – с (по)мощта на цялата държавна машина и със съучастническа благословия на църквата. И то срещу определените от корумпирания съд 639 хиляди рубли (около 13 хил. евро) сума, която не стига дори за малък апартамент в града. На помощ на Николай пристига от Москва неговият другар от казармата Дмитрий Селезньов.

Селезньов е адвокат и като такъв не храни никакви илюзии относно системата; знае, че съдът и прокуратурата нямат нищо общо с правосъдието и справедливостта. Знае и че имотът не може да бъде спасен, но се надява поне да измъкне по-прилична сума. За целта е събрал папка с компрометираща информация, с която да изнудва кмета в собствения му кабинет под подозрително приятелския поглед на Путин от портрета.

Без повече сюжетни подробности ще допълним, че върху злочестата глава на автомонтьора ще се струпат още цял куп беди. На въпроса му към небето „Защо?“ няма да има отговор освен универсалното обяснение за „неведомите пътища Господни“, което пасва навсякъде, където няма какво да се каже. А на финала в новата църква, на мястото на николаевия дом, един архиерей произнася проповед, която ще остане в историята на киното като образец за умело използване на двойния зловещ смисъл, който понякога крият зад себе красиви думи като „правда“, „истина“, „вяра”, „свобода“…

Като кино „Левиатан“ притежава много силни качества. В целия филм – 2 часа и 20 минути, при пълната гама от чувства и състояния, с които трябваше да се справят актьорите, не прозвуча нито една фалшива актьорска нотка. По молба на режисьора, актрисата Анна Уколова, качила 15 кг за снимките – със способ, който очевидно вече не е запазена марка само на вманиачени по съвършенството холивудски звезди. Работата на оператора с дългите, безмълвни кадри, с плавните движения на камерата, с хипнотизиращото бавно приближаване при прехода от общи към близки планове, с хладния тон на осветлението – всичко това също работи безупречно за каузата на филма. Музика няма. Звучат откъсите от операта „Ехнатон“ на Филип Глас и изиграват идеално ролята си – само по време на откриващите и закриващите надписи.

„Левиатан“ е свободна интерпретация на библейския сюжет за Йов с дебела криминална и триъгълна любовна нишка в условията на съвременна Русия – тоест срещу чудовищните злодеи няма да се изправят герои, а обикновени малки хора – „насекоми, които живеят в лайната“, както в момент на пиянско откровение ги нарича кметът. Нико(ла)й е никой – „Никога никакви права не сте имали, нямате и няма да имате!“, крещи в лицето му лицето на държавната власт. И хепиенд, като в напълно измислената библейска история („И умря Йов стар и сит на живот“)не е възможен.

„Ако бях измислил край, в който справедливостта тържествува, никой, живял в Русия, нямаше да ми повярва“, признава и режисьорът Андрей Звягинцев.

„Левиатан“ обиколи триумфално света, взе „Златен Глобус“, награди от Кан, Лондон, Мюнхен, Абу Даби, номинации за „Оскар“ и за наградата на Британската киноакадемия… В родината си обаче беше посрещнат със смесени реакции. Още преди излизането си „Левиатан“ беше подложен на тежък обстрел с касетъчни бомби, обеднен уран и химически боеприпаси. Ядрената атака обаче дойде от страна на църквата – и по стара традиция (от времето на Солженицин и Сахаров), от хора, които не са го гледали.

Например един патриотично настроен свещеник, който по принцип не ходел на кино, е заснел на видео пълнометражно ревю. В същността си двучасовата антилевиатанова лекция се свежда до това, че всеки руски филм, получил европейски награди, е антируски и антиправославен. Православен кинокритик-любител посочва и някои фактологически грешки на Звягинцев – например, че руски свещеник дори не би се срещнал с кмет, подозиран в корупция. Освен това Прибережний не бил областен град и там архиерей нямало какво да прави. Такива мнения не са изключение, църквата официално поиска филмът да бъде забранен.

Пресата също се раздели на две, даже на три-четири-или-пет-шест: едни харесват филма, защото е „брутален портрет на съвременна Русия, чудовищен Левиатан, който не се и опитва да ви се хареса, груб, на места смешен, с много водка, гняв и безизходност“. Други не го харесват по същата причина, като го смятат за „конюнктурен опит на режисьора да се изкаже по важни въпроси, в които не е успял да вникне“. Трети, като един зам.-министър, го обявиха за „поредното киноупражнение в стил „Рашка-говняшка“. Възмутен политолог го нарече „антируска политическа поръчка, снимана с държавни пари“. А би трябвало да се гордеят с този факт. Държавната подкрепа за „Левиатан“ е ясен знак, че Русия все още не е там, накъдето е тръгнала напоследък. Според четвърти филмът е добър, защото представя общочовешки (а не чисто руски) конфликт между Бога и Сатаната за човешката душа. Левиатан бил Сатаната, а не символ на държавната власт, за която отделният човек не означава нищо.

Самият Звягинцев обяснява:

„Не съм си поставял за задача да разобличавам нещо или някого“.

Просто от много години наблюдавал живота в страната и социалното устройство, но идеята му хрумнала от един действителен случай, станал с американския автомонтьор Марвин Джон Химейер. След продължителен конфликт с голяма компания, опитващи се да построи завод на мястото на работилницата му, Марвин откачил, метнал се на един булдозер и успял да нанесе на компанията щети за 7 млн. долара, преди да се застреля.

Звягинцев може да говори каквото си иска и да убеждава колкото си ще сънародниците си, че историята в „Левиатан“ е наднационална с американски зародиш. Само че точно повсеместната корупция и сливането на държавната власт с църковната не са сред иначе многобройните проблеми на Америка. Всъщност, в съвременния свят това е най-вече руски проблем. Звягинцев може дори да каже (вече го направи), че е чул за съчинението на английския философ Томас Хобс „Левиатан или въпросът за формата и силата на църковната и гражданската държава“ (1651), чак по време на снимките и останал изненадан от съвпадението. Защото Хобс използва чудовището Левиатан като символ на носещото много беди сливане между държавната и църковна власти. Ще му повярват докрай само тези, което не се гледали филма.