Всяко изкуство се стреми да бъде музика

Любимите теми на Хорхе Луис Борхес: времето и вечността, безкрайната Вселена, кабалистичния прочит на Светото писание, имената на Бога, загадката на Сътворението, пантеизма, нереалността на Аза, природата на сънищата… са събрани в книгата с есета „Нови разследвания“, писани от него между 1934-а и 1952 г. Това е есеистичен сборник, в който попадат текстове на автора от първия му опит в жанра, „Разследвания“ от 1925 г. Борхес ги „реабилитира“ 27 години по-късно в настоящата книга.

„Колибри“ ни представя ново издание на сборника, събрал мeтафизичните игри на един ироничен ум, който не се бои да подлага общоприетото на съмнение, и представящ по-кратки или по-дълги текстове за Сервантес, Кеведо, Колридж, Кийтс, Хоторн, Кафка, Уайлд, Честъртън, Уелс, Шоу, Валери.

„Не, не съм си и помислял, че съм преплувал призрачните води на Времето; по-скоро ми се стори, че съм уловил загатнатия или липсващ смисъл на непостижимата дума „вечност“. Едва по-късно успях да си обясня тази приумица.

Нека тук я опиша така. Този чист образ на еднородни неща – ведра нощ, светъл зид, ухание на орлови нокти в затънтен край, първична земя – не е просто като другия, появил се на това място преди толкова години; не става дума за сходство или за повторение, той е един и същ. Ако успеем да вникнем в тази тъждественост, ще разберем, че времето е илюзия: достатъчно е един миг от мнимото му вчера и един от мнимото му днес да се окажат неразличими или неотделими, и то ще изчезне“, казва Борхес за тази поредица.

Заглавието на сборника се стреми да върне испанската дума inquisición – разследване, покрита със зловеща слава покрай горящите клади на Светата инквизиция – към първоначалното ѝ безобидно значение.

Преводът от испански е на Анна Златкова, работила и над „Измислици“, „Вавилонската библиотека“ и „Избрани есета“.

Предлагаме Ви откъс от „Нови разследвания“.

Стената и книгите

He, whose long wall the wand’ring Tartar bounds…

Преди няколко дни прочетох, че човекът, който заповядал да се построи почти безкрайната китайска стена, бил същият онзи Първи император – Шъхуанди, който наредил да бъдат изгорени всички книги от предходните епохи. Фактът, че тези две грандиозни начинания – петстотинте или шестстотинте левги камък за защита от варварите и безжалостното унищожаване на историята, тоест на миналото – са свързани с един човек и в известен смисъл са негови символи, кой знае защо, ме изпълни едновременно със задоволство и с тревога. Целта на тази бележка е да разкрие причината за подобни чувства.

От историческа гледна точка и в двете мерки няма нищо загадъчно. Съвременник на Ханибаловите войни, Шъхуанди, цар на Цин, завладял Шестте царства и унищожил феодалната система; изградил стената, защото стените служат за защита; изгорил книгите, защото противниците му се позовавали на тях, за да възхваляват древните императори. Горенето на книги и изграждането на укрепления са дела, обичайни за владетелите; при Шъхуанди необикновен бил само мащабът на действията. Такова е и мнението на някои синолози, но аз виждам в посочените факти нещо повече от преувеличение или хиперболизиране на най-обикновени разпореждания. Нормално е да се огради овощна или цветна градина, но не и империя. Не е шега да искаш един народ, така привързан към традициите, да се откаже от паметта за миналото, било то митично или реално. Три хиляди годишна летопис имали китайците (и в нея били Жълтият император, Джуандзъ, Конфуций и Лаодзъ), когато Шъхуанди заповядал историята да започне от него.

Шъхуанди бил пратил майка си на заточение заради развратния ѝ живот; в суровата присъда ортодоксалистите видели само жестокост; Шъхуанди може би е решил да унищожи каноничните книги заради съдържащите се в тях обвинения; Шъхуанди може би е решил да заличи цялото минало, за да заличи един-единствен спомен – за майчиния позор. (Така един цар на Юдея заповядал да избият всички младенци, за да бъде убит един.) Тези догадки заслужават внимание – те обаче не се отнасят за стената, другата страна на мита.

Според историците Шъхуанди забранил да се говори за смъртта, потърсил еликсира на безсмъртието и се уединил в символичен дворец с толкова стаи, колкото са дните в годината; тези сведения навеждат на мисълта, че стената в пространството и огънят във времето са магически прегради, които трябвало да спрат смъртта. Всяко нещо се стреми да постоянства в своето съществуване, е казал Барух Спиноза; може би императорът и неговите мъдреци са вярвали, че безсмъртието е в самия човек и че тлението не може да проникне в един затворен свят. Може би императорът е искал да възсъздаде началото на времето и се е нарекъл Първи, за да бъде наистина първи, и се е нарекъл Хуанди, за да бъде по някакъв начин Хуанди, легендарния император, изобретил писмеността и компаса. Според „Книга на ритуалите“ той е дал на нещата истинските им имена; според запазени надписи Шъхуанди пък се хвалел, че по време на управлението му всяко нещо носело подобаващо за него име. Мечтаел да основе безсмъртна династия; заповядал наследниците му да се наричат Втори император, Трети император, Четвърти император и така до безкрайност…

Споменах за магическа цел; би могло също да се допусне, че изграждането на стената и изгарянето на книгите не са били едновременни действия. Това (според избрания от нас ред) би ни дало представа за един владетел, който най-напред е рушил, а после смирено се е заел да охранява, или за един обезсърчен владетел, който е разрушил онова, което преди е защитавал. И двете предположения са изпълнени с драматизъм, но, доколкото ми е известно, нямат историческа основа.

Хърбърт Алън Джайлс отбелязва, че онези, които криели книги, били жигосвани с нажежено желязо и осъждани да строят огромната стена до деня на смъртта си. Това свидетелство подсказва или допуска още едно обяснение. Може би стената е била метафора, може би Шъхуанди е осъждал онези, които почитали миналото, на нещо толкова необятно като самото минало, толкова безполезно и абсурдно. Може би стената е била предизвикателство и Шъхуанди си е мислел:

„Хората обичат миналото и срещу тази обич нищо не мога да сторя, не могат и моите палачи, но един ден ще се появи някой, който ще чувства така, както чувствам аз, и той ще унищожи моята стена, както аз унищожих книгите, и ще заличи паметта за мен, и ще бъде моята сянка и моето отражение, без да знае това“.

Може би Шъхуанди е оградил със стена империята, защото е съзнавал нейната крехкост, и е унищожил книгите, защото е разбирал, че това са свещени книги, книги, които учат за онова, което е в цялата Вселена и в съзнанието на всеки човек. Може би изгарянето на библиотеките и изграждането на стената са действия, които по някакъв тайнствен начин се унищожават взаимно.

Непоклатимата стена, която сега и във всеки миг хвърля плетеницата си от сенки върху земи, които никога няма да видя, е сянката на един император, заповядал на най-почтителния народ да изгори своето минало; не е изключено тази мисъл да ни завладее от само себе си, независимо от възможните догадки. (Ценността ѝ може би се крие в противопоставянето на огромни по мащаб съзидание и унищожение.)

Изхождайки от горния случай, бихме могли да заключим, че ценността на всички форми е в тях самите, а не в някакво предполагаемо „съдържание“. Това би било в съответствие с тезата на Бенедето Кроче; още през 1877 г. Пейтър е отбелязал, че всяко изкуство се стреми да бъде музика, а тя е чиста форма. Музиката, чувството на блаженство, митологията, лицата, белязани от времето, някои места и някои залези искат нещо да ни кажат или са ни казали нещо, което не би трябвало да изгубим, или всеки миг нещо ще кажат; близостта на едно откровение, което остава непроявено – това е навярно естетическият акт.

Буенос Айрес, 1950 г.