Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Всяко изкуство се стреми да бъде музика

Излиза ново издание на сборника с есета „Нови разследвания“ на Хорхе Луис Борхес (откъс)

Сборникът „Нови разследвания“ на Хорхе Луис Борхес събира мeтафизичните игри на един ироничен ум, който не се бои да подлага общоприетото на съмнение. - Всяко изкуство се стреми да бъде музика

Сборникът „Нови разследвания“ на Хорхе Луис Борхес събира мeтафизичните игри на един ироничен ум, който не се бои да подлага общоприетото на съмнение.

Любимите теми на Хорхе Луис Борхес: времето и вечността, безкрайната Вселена, кабалистичния прочит на Светото писание, имената на Бога, загадката на Сътворението, пантеизма, нереалността на Аза, природата на сънищата… са събрани в книгата с есета „Нови разследвания“, писани от него между 1934-а и 1952 г. Това е есеистичен сборник, в който попадат текстове на автора от първия му опит в жанра, „Разследвания“ от 1925 г. Борхес ги „реабилитира“ 27 години по-късно в настоящата книга.

„Колибри“ ни представя ново издание на сборника, събрал мeтафизичните игри на един ироничен ум, който не се бои да подлага общоприетото на съмнение, и представящ по-кратки или по-дълги текстове за Сервантес, Кеведо, Колридж, Кийтс, Хоторн, Кафка, Уайлд, Честъртън, Уелс, Шоу, Валери.

„Не, не съм си и помислял, че съм преплувал призрачните води на Времето; по-скоро ми се стори, че съм уловил загатнатия или липсващ смисъл на непостижимата дума „вечност“. Едва по-късно успях да си обясня тази приумица.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Нека тук я опиша така. Този чист образ на еднородни неща – ведра нощ, светъл зид, ухание на орлови нокти в затънтен край, първична земя – не е просто като другия, появил се на това място преди толкова години; не става дума за сходство или за повторение, той е един и същ. Ако успеем да вникнем в тази тъждественост, ще разберем, че времето е илюзия: достатъчно е един миг от мнимото му вчера и един от мнимото му днес да се окажат неразличими или неотделими, и то ще изчезне“, казва Борхес за тази поредица.

Заглавието на сборника се стреми да върне испанската дума inquisición – разследване, покрита със зловеща слава покрай горящите клади на Светата инквизиция – към първоначалното ѝ безобидно значение.

Преводът от испански е на Анна Златкова, работила и над „Измислици“, „Вавилонската библиотека“ и „Избрани есета“.

Предлагаме Ви откъс от „Нови разследвания“.

Стената и книгите

He, whose long wall the wand’ring Tartar bounds…

Преди няколко дни прочетох, че човекът, който заповядал да се построи почти безкрайната китайска стена, бил същият онзи Първи император – Шъхуанди, който наредил да бъдат изгорени всички книги от предходните епохи. Фактът, че тези две грандиозни начинания – петстотинте или шестстотинте левги камък за защита от варварите и безжалостното унищожаване на историята, тоест на миналото – са свързани с един човек и в известен смисъл са негови символи, кой знае защо, ме изпълни едновременно със задоволство и с тревога. Целта на тази бележка е да разкрие причината за подобни чувства.

От историческа гледна точка и в двете мерки няма нищо загадъчно. Съвременник на Ханибаловите войни, Шъхуанди, цар на Цин, завладял Шестте царства и унищожил феодалната система; изградил стената, защото стените служат за защита; изгорил книгите, защото противниците му се позовавали на тях, за да възхваляват древните императори. Горенето на книги и изграждането на укрепления са дела, обичайни за владетелите; при Шъхуанди необикновен бил само мащабът на действията. Такова е и мнението на някои синолози, но аз виждам в посочените факти нещо повече от преувеличение или хиперболизиране на най-обикновени разпореждания. Нормално е да се огради овощна или цветна градина, но не и империя. Не е шега да искаш един народ, така привързан към традициите, да се откаже от паметта за миналото, било то митично или реално. Три хиляди годишна летопис имали китайците (и в нея били Жълтият император, Джуандзъ, Конфуций и Лаодзъ), когато Шъхуанди заповядал историята да започне от него.

Шъхуанди бил пратил майка си на заточение заради развратния ѝ живот; в суровата присъда ортодоксалистите видели само жестокост; Шъхуанди може би е решил да унищожи каноничните книги заради съдържащите се в тях обвинения; Шъхуанди може би е решил да заличи цялото минало, за да заличи един-единствен спомен – за майчиния позор. (Така един цар на Юдея заповядал да избият всички младенци, за да бъде убит един.) Тези догадки заслужават внимание – те обаче не се отнасят за стената, другата страна на мита.

Според историците Шъхуанди забранил да се говори за смъртта, потърсил еликсира на безсмъртието и се уединил в символичен дворец с толкова стаи, колкото са дните в годината; тези сведения навеждат на мисълта, че стената в пространството и огънят във времето са магически прегради, които трябвало да спрат смъртта. Всяко нещо се стреми да постоянства в своето съществуване, е казал Барух Спиноза; може би императорът и неговите мъдреци са вярвали, че безсмъртието е в самия човек и че тлението не може да проникне в един затворен свят. Може би императорът е искал да възсъздаде началото на времето и се е нарекъл Първи, за да бъде наистина първи, и се е нарекъл Хуанди, за да бъде по някакъв начин Хуанди, легендарния император, изобретил писмеността и компаса. Според „Книга на ритуалите“ той е дал на нещата истинските им имена; според запазени надписи Шъхуанди пък се хвалел, че по време на управлението му всяко нещо носело подобаващо за него име. Мечтаел да основе безсмъртна династия; заповядал наследниците му да се наричат Втори император, Трети император, Четвърти император и така до безкрайност…

Споменах за магическа цел; би могло също да се допусне, че изграждането на стената и изгарянето на книгите не са били едновременни действия. Това (според избрания от нас ред) би ни дало представа за един владетел, който най-напред е рушил, а после смирено се е заел да охранява, или за един обезсърчен владетел, който е разрушил онова, което преди е защитавал. И двете предположения са изпълнени с драматизъм, но, доколкото ми е известно, нямат историческа основа.

Хърбърт Алън Джайлс отбелязва, че онези, които криели книги, били жигосвани с нажежено желязо и осъждани да строят огромната стена до деня на смъртта си. Това свидетелство подсказва или допуска още едно обяснение. Може би стената е била метафора, може би Шъхуанди е осъждал онези, които почитали миналото, на нещо толкова необятно като самото минало, толкова безполезно и абсурдно. Може би стената е била предизвикателство и Шъхуанди си е мислел:

„Хората обичат миналото и срещу тази обич нищо не мога да сторя, не могат и моите палачи, но един ден ще се появи някой, който ще чувства така, както чувствам аз, и той ще унищожи моята стена, както аз унищожих книгите, и ще заличи паметта за мен, и ще бъде моята сянка и моето отражение, без да знае това“.

Може би Шъхуанди е оградил със стена империята, защото е съзнавал нейната крехкост, и е унищожил книгите, защото е разбирал, че това са свещени книги, книги, които учат за онова, което е в цялата Вселена и в съзнанието на всеки човек. Може би изгарянето на библиотеките и изграждането на стената са действия, които по някакъв тайнствен начин се унищожават взаимно.

Непоклатимата стена, която сега и във всеки миг хвърля плетеницата си от сенки върху земи, които никога няма да видя, е сянката на един император, заповядал на най-почтителния народ да изгори своето минало; не е изключено тази мисъл да ни завладее от само себе си, независимо от възможните догадки. (Ценността ѝ може би се крие в противопоставянето на огромни по мащаб съзидание и унищожение.)

Изхождайки от горния случай, бихме могли да заключим, че ценността на всички форми е в тях самите, а не в някакво предполагаемо „съдържание“. Това би било в съответствие с тезата на Бенедето Кроче; още през 1877 г. Пейтър е отбелязал, че всяко изкуство се стреми да бъде музика, а тя е чиста форма. Музиката, чувството на блаженство, митологията, лицата, белязани от времето, някои места и някои залези искат нещо да ни кажат или са ни казали нещо, което не би трябвало да изгубим, или всеки миг нещо ще кажат; близостта на едно откровение, което остава непроявено – това е навярно естетическият акт.

Буенос Айрес, 1950 г.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах