Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Втори роман от Ани Ерно на български – за аборта като изпитание за живота

Нобеловата лауреатка разказва за личното си преживяване с нелегален аборт преди 60 години (откъс)

Френската писателка Ани Ерно. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Втори роман от Ани Ерно на български – за аборта като изпитание за живота

Френската писателка Ани Ерно. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Историята, която нобеловата лауреатка Ани Ерно разказва за собственото си изпитание, се случва през 1963 г. – изминали са точно 60 години оттогава. Тя е на 23 години. Студентка, необвързана и бременна. Да абортира е престъпление, роди ли – обществото ще я порицае, срам ще бележи семейството. Героинята на тази история няма изход и решава сама да махне плода… Спасяват живота ѝ в последния момент.

Темата за абортите и до днес залива обществото на приливи и отливи, като предизвиква бурните реакции на прогресивните хора и на консервативно мислещите. Дори в наши дни, в ХХІ век, в много държави консервативните сили понякога надделяват и отново започват да заповядват на жената какво да прави със собственото си тяло. Това се случва в уж демократични държави като Полша, където католическото мислене доведе до приемане на закон, който забранява аборта дори след изнасилване. В САЩ наскоро Върховният съд разреши на щатите да забраняват абортите. В Русия се подготвят да приемат закон, който да изисква съгласието на бащата при всеки аборт.

Практически във всяка държава по света има групи гръмогласни адепти на ограниченията, на превръщането на жените в безгласни утроби, без право да планират и избират кога, как и дали да родят дете. Общественото мнение често е безпощадно и много пъти дори жени застават срещу сестрите си по съдба.

За това разказва Ани Ерно, споделяща собствената си история. Това се крие и в изречението, тежко като чук, вмъкнато в Нобеловата ѝ реч:

„Пиша, за да отмъстя за хората от моята класа“.

Ани Ерно е родена на 1 септември 1940 г. Прекарва детството и младостта си в Нормандия. Произходът ѝ е скромен, родителите ѝ са работници, а след това дребни търговци, собственици на кафене-бакалия. Следва в университета в Руан, а след това в университета в Бордо. Става сертифициран учител, а през 1971 г. завършва висше образование по съвременна литература. В началото на 70-те години преподава в лицея Бонвил, в колежа Евир в Анеси ле Вьо, след това в Понтоаз, а по-късно започва работа в Националния център за дистанционно обучение.

„Годините“ е най-знаковата ѝ книга, а „Изпитанието“ вдъхнови режисьорката Одри Диван за едноименния ѝ филм „L’événement”, спечелил награда „Златен лъв“ от фестивала във Венеция през 2021 г. И двете книги излизат за първи път на български език от изд. „Лист“.

През 2022 г. Ани Ерно получи Нобелова награда за литература за „смелостта и клиничната прецизност, с които разкрива корените и колективните ограничения на личната памет“.

Преводът на „Изпитанието“ е на Валентина Бояджиева, а корицата е дело на Дора Иванова.

Предлагаме ви откъс от романа на Ани Ерно, предоставен от издателство „Лист“:

Времето беше престанало да бъде безинтересен низ от дни, ходене на лекции и писане на експозета, висене в кафенетата и в библиотеката, които водеха към изпитите и предстоящата ваканция. Превърнало се беше в нещо безформено, което растеше в мен, но трябваше да се унищожи на всяка цена. Ходех на лекции по литература и социология, в университетския стол, пиех кафета на обяд и вечер във „Фалюш“, бара, определен за студентите. Вече не живеех в същия свят. Съществуваха другите момичета с празните утроби и аз.

Когато мислех за състоянието си, не употребявах нито едно от названията, които го определяха, никакво „чакам дете“, нито „бременност“, а още по-малко „бременна“, почти толкова гротескно като „трудна“. Те съдържаха приемането на едно бъдеще, което нямаше да се състои. Не беше необходимо да назовавам онова, което бях решила да накарам да изчезне. В бележника си пишех: „това“, „това нещо“ и само един път „бременна“. Преминавах от неверието, че това ми се случваше на мен, към увереността, че очевидно е трябвало да ми се случи. Тъкмо това ме е чакало още след първия път, когато на четиринайсет години стигнах до оргазъм под завивките си, а после – въпреки молитвите към Дева Мария и различни светици – не можех да се спра да го правя отново и отново, представяйки си непрекъснато, че съм курва. Цяло необяснимо чудо си беше даже, че по-рано не се бях озовала в това положение. До предишното лято бях успяла с цената на усилия и унижения – да ме наричат мръсница и съблазнителка – да не правя любов съвсем напълно. Накрая бях намерила спасението си само благодарение на яростната воля, която, пригаждайки се зле към границите на флирта, ме беше докарала дотам да се страхувам и от най-обикновена целувка.

Установявах смътна връзка между социалния ми произход и това, което ми се случваше. Първата от семейството на работници и дребни търговци, която следваше, аз се бях отървала от завода и тезгяха. Но нито взетата матура, нито дипломата по филология бяха успели да попречат на фаталното предаване на бедността, на която бременното момиче беше емблема, точно както алкохоликът. Хванала ме беше чрез чукането и онова, което растеше в мен, по някакъв начин беше социалното проваляне.

Не изпитвах никакъв страх от мисълта да абортирам. Струваше ми се ако не лесно, то поне изпълнимо и че не изискваше кой знае каква смелост. Обичайно изпитание. Достатъчно беше да следвам пътя, по който преди мен бяха минали дълга кохорта жени. Още от юношеството си се бях нагълтала с разкази, прочетени в романи или донесени от слуховете в квартала, споделяни тихичко. Добила бях смътна представа за използваните средства – кука за плетене, дръжки магданоз, вагинални душове със сапунена вода, яздене – най-доброто решение беше да се намери лекар, наричан „незаконно практикуващ“, или жена с хубавото название „вълшебница“*, като двамата вземали много скъпо, но нямах никаква представа за тарифите. Предишната година една млада разведена жена ми беше разказала, че някакъв лекар от Страсбург ѝ махнал детето, но не ми сподели подробности, освен „толкова ме болеше, че счупих ръба на мивката, в който се бях вкопчила“. Аз също бях готова да се вкопча в мивката. През ум не ми минаваше, че бих могла да умра.

Три дни след като бях скъсала медицинското, че съм бременна, в двора на факултета срещнах Жан Т., женен и работещ студент, заради когото преди две години бях влязла на една лекция за Виктор Юго, защото той не можеше да присъства. Пламенното му говорене и революционните му идеи ми пасваха. Отидохме да изпием по нещо в „Метропол“ на площада „Гар“. В един момент завоалирано му казах, че съм бременна, несъмнено защото мислех, че би могъл да ми помогне. Знаех, че членува в полунелегалната организация „Семейно планиране“, и вероятно се надявах на помощ от тази посока. На лицето му незабавно се изписа любопитство и наслада, сякаш си ме представяше с разтворени крака и предложена вулва. А може би изпитваше удоволствие от внезапното превръщане на довчерашната добра студентка в момиче в безизходица. Искаше да знае от кого съм бременна и откога. Той беше първият човек, на когото казвах за положението си. И макар в момента да не можеше да ми предложи решение, любопитството му беше като защита. Предложи да ме заведе на вечеря у тях, в предградията на Руан. Нямах желание да се озова пак сама в стаята ми в общежитието.

Когато пристигнахме, жена му хранеше детето им, настанено във високо столче. Жан Т. само ѝ каза, че имам неприятности. Появи се и техен приятел. След като сложи детето да спи, тя ни поднесе заек със спанак. От зеления цвят под парчетата месо ми се догади. Мислех си, че ако не абортирам, догодина щях да приличам на жената на Жан. След вечерята тя излезе с приятеля да търсят някакви материали за училището, където преподаваше, а ние с Жан се захванахме да измием чиниите. Той ме взе в прегръдките си и каза, че имаме време да се любим. Освободих се и продължих да мия чиниите. В съседната стая детето плачеше, а аз исках да повърна. Жан Т. се натискаше в мен отзад, без да спира да бърше посудата. Изведнъж се върна към обичайния си тон и каза, че искал да изпита моралната ми сила. Жена му се прибра и ми предложи да остана. Станало беше късно и нито един от двамата нямаше смелостта да ме заведе обратно. Спах на надуваем дюшек в дневната. На следващата сутрин се прибрах в стаята си в общежитието, откъдето предишния ден следобед бях тръгнала с нещата си за лекции. Леглото беше непокътнато и всичко си беше същото, а беше минало почти денонощие. Точно с този тип подробности започваме да измерваме началото на безредието в живота си.

Не смятах, че Жан Т. се беше държал с мен пренебрежително. За него аз бях преминала от категорията на момичетата, за които не се знае дали приемат да се чукат, в тази на момичетата, които със сигурност са се чукали. В едно време, когато различаването на двете беше изключително важно и определяше поведението на момчетата спрямо момичетата, той се показваше преди всичко прагматичен и сигурен, че няма да ме забремени, защото аз вече бях такава. Епизодът беше неприятен, но без значение по отношение на моето състояние. Обещал ми беше да намери адреса на лекар, а пък и аз не можех да разчитам на никой друг.

Два дни по-късно отидох в кабинета му и той ме заведе да хапнем в бирария на кея, близо до автогарата, в един разрушен от войната квартал, изграден отново от бетон, където никога не ходех. Започвах да се мотая, да излизам от пространството и местата, където пребивавах обичайно с другите студенти в едни и същи часове. Той поръча сандвичи. Възбудата му не намаляваше. През смях ми каза, че може с приятели да ми вкара вакуумна сонда. Не бях сигурна дали се шегува. След това ми заговори за Б., семейство, жената от което направила аборт преди две или три години. „Едва не пукна, между другото.“

Нямаше адреса на Б., но съм можела да се свържа с Л. Б. в редакцията на вестника, в който работела като редактор. Познавах я по физиономия, защото заедно бяхме ходили на лекции по литературознание, дребно кестеняво момиче с дебели очила и строг вид. Беше получила страхотни похвали от преподавателя за един свой анализ. Че момиче като нея беше правило аборт, ме успокояваше. Като си изядохме сандвичите, Т. се излегна в стола си, като се усмихваше така широко, та се виждаха всичките му зъби: „Хубаво е да хапне човек“. Сърцето ми се свиваше и се почувствах съвсем сама.

Започвах да проумявам, че не му се забъркваше много-много в тази работа. Момичетата, които искаха да абортират, не се вместваха в моралната рамка, очертана от „Семейно планиране“, част от което той беше. Това, което искаше, беше да остане на първия ред и да научи продължението на моята история. Нещо като да види всичко, без да плаща нищо: предупредил ме беше, че като член на сдружение, борещо се за желаното майчинство, нямало да е „морално“ да ми даде пари, за да направя криминален аборт. (В бележника: „Хапнах с Т. на крайбрежната. Проблемите се трупат“.)

Търсенето беше започнало. Трябваше да намеря Л. Б. Съпругът ѝ, когото често бях виждала да раздава листовки в студентския стол, като че ли не идваше вече. На обяд и вечер обикалях аудиториите, стоях на пост до вратата във фоайето.

Две поредни вечери чаках Л. Б. пред редакцията на Париж-Нормандия. Не смеех да вляза и да попитам дошла ли е вече. Страхувах се моята постъпка да не им се стори подозрителна, а още повече да не притеснявам Л. Б. на работното ѝ място за нещо, от което едва не е умряла. Втората вечер валеше, а аз стоях сама с чадъра си на улицата, като машинално четях страниците от вестника, закачени с габърчета на дъска на стената, като час по час поглеждах към двата края на улица „Лопитал“. Л. Б. беше някъде в Руан и беше единствената жена, която можеше да ме спаси, а тя не идваше. Завърнала се в общежитието, в бележника:

„Пак чаках Л. Б. на дъжда. Отсъства. Отчаяна съм. Онова нещо трябва да си тръгне“.

Нямах никакъв знак, никаква следа.

Макар в много романи да се споменаваше за аборт, те не даваха подробности как точно се е случило това. Имаше празнина между момента, когато момичето открива, че е бременно, и този, когато вече не е. В библиотеката потърсих в картотеката на думата „аборт“. Референциите насочваха единствено към медицински списания. Взех две – „Медико-хирургически анали“ и „Списание за имунология“. Надявах се да намеря практически сведения, но в статиите ставаше дума единствено за последствията от „криминалния аборт“, а те не ме интересуваха.

(На форзаца на бележника ми с адреси от онова време фигурират наименованията и котите Per m 484, n 5 и 6, Norm. Mm 1065. Със странно чувство и вълнение гледам надрасканите със синя химикалка следи, сякаш тези материални дири съдържаха по някакъв непроницаем и неунищожим начин една реалност, която заради нестабилността им нито паметта, нито писането ще позволят да бъдат засегнати.)

Един следобед излязох от общежитието с намерението да открия лекар, който ще се съгласи да ми направи аборт. Този човек все трябваше да съществува някъде. Руан се беше превърнал в гора от сиви камъни. Оглеждах месинговите табели и се питах кого ли щях да открия зад тях. Не се решавах да позвъня. Чаках знак.

Поех към „Мартенвил“, като си мислех, че в този беден и доста кофти квартал лекарите би трябвало да са малко по-разбиращи. Грееше бледо ноемврийско слънце. Вървях, а в главата ми звучеше припевът на една песен, която се въртеше непрекъснато – „Доминик-ник-ник“, изпълнявана от Сестра Усмивка, монахиня доминиканка, която си акомпанираше на китара. Думите бяха поучителни и наивни – Сестра Усмивка не знаеше значението на глагола niquer** , но мелодията беше весела и танцувална. И ми вдъхваше смелост за издирването. Стигнах на площад „Сен Марк“, пазарските сергии бяха натрупани едни върху други. В дъното виждах мебелния магазин „Фроже“, където като момиченце бях идвала с майка ми, за да купим гардероб. Дори не гледах табелките по вратите, просто се разхождах безцелно.


* Разговорно название за акушерка, която прави криминални аборти (фр.). – Бел. пр.

** Чукам, прекарвам (фр.). – Бел. пр.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg