Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Втори шансове, първи шутове и трети Фредрик Бакман (откъс)

На български език излиза романът „Брит-Мари беше тук“ на шведския писател

Фредрик Бакман ни запознава с 63-годишна домакиня, която хваща добавеното време от мача на живота си, за да вкара пропуснатите голове. - Втори шансове, първи шутове и трети Фредрик Бакман (откъс)

Фредрик Бакман ни запознава с 63-годишна домакиня, която хваща добавеното време от мача на живота си, за да вкара пропуснатите голове.

Фредрик Бакман отново е на български език – с третия си роман у нас, „Брит-Мари беше тук“, книга за втория шанс, любовта и започването от начало. Младият шведски писател ни запознава с 63-годишна домакиня, която хваща добавеното време от мача на живота си, за да вкара пропуснатите голове.

Brit-Mari-beshe-tyk_coverБрит-Мари е била в услуга на близките си през цялата си младост. Най-характерните ѝ аксесоари са обсесивно-компулсивното ѝ разстройство, мрънкането и мъжът ѝ – досаден футболен запалянко. И ако това изглежда карикатура на добре познат типаж, то образът на домакинята с 40-годишен семеен стаж се разгръща изцяло, когато тя решава да напусне неверния си мъж и се озовава в запустялото градче Борг.

В Борг всичко е или затворено, или пред закриване, но вечно недоволстващата Брит-Мари успява да се впише в новата си среда и дори да получи нова възможност да обича и да бъде щастлива…

„Брит-Мари беше тук“ е роман за предразсъдъци (не че Брит-Мари има предразсъдъци), правилно подредени прибори (вилици, ножове, лъжици, в този ред, не че Брит-Мари би опявала за такова нещо) и едно провинциално градче, което жадува да не загуби поне един футболен мач…

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

След „Човек на уме Уве“ и „Баба праща поздрави и се извинява“, сега Фредрик Бакман ни предлага щедра порция втори шансове и първи шутове и ценното житейско наставление, че почти всичко може да се почисти със сода бикарбонат.

Предлагаме ви откъс от „Брит-Мари беше тук“.

16

На здрачаване хората от големите шведски градове често казват, че „мракът влезе с взлом“, но в градчета като Борг става дума по-скоро за взрив, отколкото за взлом. Мракът избухва навън като епидемия. В градовете има толкова много хора, които не искат да си стоят вкъщи през нощта, че могат да се отворят цели заведения, цели развлекателни индустрии, които работят само по това време. В Борг обаче, щом мракът плъзне по улиците, животът се капсулира по домовете.

Брит-Мари излиза от развлекателния център и заключва вратата. Остава сама на паркинга. В джоба ѝ има прилежно сгъната тоалетна хартия, защото не успя да намери пощенски плик. Светлините на пицарията са изгасени, но Брит-Мари вижда сянката на Някоя да шава вътре. Една част от Брит-Мари иска да отиде и да каже нещо, може би да купи нещо, но една значително по-разумна част ѝ заповядва да не го прави. Навън е тъмно. Не е цивилизовано да се ходи по магазините, когато навън е тъмно.

Отвътре се чува радио. Звучи някаква поп музика. Брит-Мари съвсем не е незапозната с поп музиката, защото в кръстословиците има страшно много въпроси на тази тема. Така че Брит-Мари е в час. Но никога не е чувала тази песен. Млад мъж с дрезгав глас пее „В града, където живея, или си някой, или си никой“[1]. Брит-Мари държи в ръка стека с чуждестранните букви. Не знае колко струват вносните цигари, но вади от чантата си сума, която значително надвишава цената, която ѝ се струва разумна. Увива парите в тоалетната хартия, докато тя заприличва на малък плик с изключителна попивателна способност. После я пъха внимателно под вратата.

Мъжът по радиото продължава да пее. Все едно нищо не е станало. Все едно не пее за нищо особено. „Любовта никого не щади“, казва той. Отново и отново. Любовта никого не щади. Кент изпълва гърдите на Брит-Мари и тя се задъхва.

После тръгва сама по пътя, който води далеч от градчето в две различни посоки. Върви през епидемията от мрак. Към легло и балкон, които не са нейни.

Камионът идва отдясно, зад нея. Твърде близо. Твърде бързо. Затова Брит-Мари се хвърля към другата страна на шосето. Човешкият мозък има изумителната способност да пресъздава толкова живи спомени, че останалата част от тялото да загуби представа за времето. Един камион отдясно стига, за да си помислят ушите, че чуват писъка на мама, ръцете да си помислят, че се нарязват на счупените стъкла, а устните да си помислят, че усещат вкус на кръв. Брит-Мари изкрещява името на Ингрид хиляда пъти наум.

Камионът профучава покрай нея, разпръсквайки дъжд от кални бучки. Минава толкова близо, че сърцето ѝ няма как да разбере дали е било прегазено или не. Брит-Мари залита, палтото ѝ е мокро и мръсно, ушите ѝ пищят. Може би минава секунда, може би минават сто. Тя мига срещу фаровете, осъзнавайки безкрайно бавно, че пищенето не идва от ушите ѝ, а от клаксона на кола. Чува някой да крещи. Вдига ръка, за да успее да види нещо въпреки ослепителната светлина от БМВ-то. Онзи Фредрик стои пред нея и реве бясно.

– Тотално ли си изкуфяла, патка такава? Не можеш да се разхождаш по средата на шосето, по дяволите! За малко да те убия!

Казва го така, сякаш смъртта ѝ би засегнала най-вече него. Брит-Мари не знае какво да отговори. Сърцето ѝ бие толкова силно, че я заболява стомахът. Фредрик разперва ръце.

– Чуваш ли какво ти казвам, или си съвсем бавноразвиваща се?

Той прави две крачки към нея. Брит-Мари не знае защо. Впоследствие тя не смята, че е имал намерение да я удари, но това така и не се разбира, защото ги прекъсва нечий глас. Различен. Студен.

– Проблем?

Фредрик се обръща пръв, така че Брит-Мари успява да види как очите му регистрират опасността, преди тя самата да е разбрала от какво го е страх. Той преглъща.

– Не… тя…

Сами стои на няколко метра от тях, двайсетгодишен, ако не и по-малко, с ръце в джобовете. Появата му в тъмнината има такъв ефект, че ако бе стиснал двайсет години по-възрастния мъж и четирийсет години по-възрастната жена за гушите, резултатът нямаше да е по-различен. Младежът излъчва нещо, което Брит-Мари е виждала вестниците да наричат „насилствен капитал“ – способността да упражняваш насилие. В кръстословиците биха описали термина като „Агресивно богатство“. Водоравно, седемнайсет букви. Хората успяват да се замислят за най-различни неща, когато вярват, че ще бъдат убити, а в случая през главата на Брит-Мари минава именно това.

Фредрик казва нещо неразбираемо, заеквайки. Сами не казва нищо. Зад него се размърдва друг млад мъж. По-висок. Никак не е трудно да разбереш защо го наричат Психо. Устата му е зейнала, но той не толкова се усмихва, колкото показва зъбите си. Брит-Мари е чувала да говорят за това в научнопопулярните филми, които Кент гледаше, когато нямаше футбол по телевизията. Човекът е единственото животно, което се усмихва приятелски. Когато другите животни показват зъбите си, това е заплаха. Сега Брит-Мари разбира какво са имали предвид. Разбира къде се крие животното у човека.

Психо се ухилва по-широко. Сами не вади ръцете си от джобовете. Дори не повишава глас.

– Няма да я докосваш – казва той и кима към Брит-Мари, без да отделя поглед от Фредрик.

Фредрик пристъпва назад към БМВ-то. Самоувереността му като че се покачва с всяка крачка, която го приближава до колата. БМВ-то сякаш му дава суперсили, но той все пак изчаква, докато застане точно до вратата, преди да изсъска:

– Бавноразвиващо се! Цялото ви шибано градче е бавноразвиващо се!

Психо прави половин крачка напред. Гумите на БМВ-то се превъртат в калта и чакъла и то полита през дъжда. Брит-Мари успява да види младежа на пасажерското място. На годините на Бен, Вега и Омар е, но е по-висок. По-зрял. Носи анцуг, на който пише „Хокей“. И изглежда изплашен.

Психо поглежда Брит-Мари. Показва си зъбите. Брит-Мари се обръща и прави всичко по силите си да върви бързо, без да тича, защото по научнопопулярните филми винаги съветват да не се бяга от дивите животни. Чува Сами да вика след нея, но не гневно или заплашително, а почти меко:

– Ще се видим, коуч!


[1] Става дума за песента „Когато светнат лампите“ на Хокан Хелстрьом. – Б. пр.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах