Второ бесило за Апостола

Така се случи, че около появата на филма „Дякон Левски“ на Максим Генчев не бях в България. От интернет сайтове видях, че филмът е сериозен препъникамък за общественото мнение и поражда бурна суматоха. Само за ден ми се обадиха от 4 вестника и 3 телевизии за коментар. Но не бях гледал филма. Затова го сторих веднага щом се върнах в София.

Не му върви на Апостола в българското кино – все не случва на режисьори. Още през 1933 г. Васил Гендов, с присъщия му неуморен ентусиазъм, се захваща да прави филм за Левски. И се появява едно наивно самодейно творение – „Бунтът на робите“, което остава в семплата история на киното ни от онова време единствено с факта, че е първият български звуков филм.

След 38 години, през 1971-ва, Вили Цанков окепази доброто си режисьорско име с един телевизионен сериал „Демонът на империята“, който по-добре хич да не бе правил. онзи напън остана само ехото „Джингиби“.

По-късно Радой Ралин написа нелош сценарий „Аз съм Левски“, но никой не посмя да направи филм: началниците съзнаваха опасността да сират толкова рисков проект; а сериозните режисьори си даваха сметка, че за единствения истински светец на българското дело (макар и неканонизиран от църквата) е невъзможно да се направи достоен филм, единодушно приет от хората, както е отредено на светите личности.

Но ето че след още 35 години се намери един Максим Генчев и работата се оказа не само възможна, ами даже и „елементарна“ като художествена задача! Защото формулата на „Дякон Левски“ въобще не предвижда никакви творчески затруднения, още по-малко авторски колебания или съмнения: просто хващаш камерата, снимаш 220 минути всякакви своеволия на примитивното мислене и с бодряшки ентусиазъм ги качваш на екрана, та да им се „радват“ хората. А трудностите по финансирането никога не могат да спрат самоуверения бабаит, когато е решил да се пробва върху Левски. Малко му беше на М. Г. самодейното упражнение върху „Гераците“ (2008) по Елин Пелин, та сега посегна на нещо по-едро и амбициозно. Така се оказва, че за него морето не е до колене, ами едва до глезените. След всенародния му „успех“ като актьор в рекламата за кренвирши „О-о-о, Пепи“, сега вече като режисьор Максим Генчев поднася своя нов „шедьовър“ – първокласна чалга, филмов турбопопфолк и безпардонно екранно безобразие! Очевидно негово творческо кредо е: „Ако спечеля, печеля само аз. Като е резил, резилът е за цял народ!“ Ала възниква въпросът: ако според сценариста М. Г. Левски може да псува каруцарски заптието по пътя към бесилото, то какво ли би казал на режисьора М. Г., който, без много да му мисли, е сковал второ бесило за Апостола?

Всички помним от училищната читанка краткия разказ на Вазов „Апостолът в премеждие“ и следните редове от него: „Лицето на Левски, което се отражаваше в огледалото, остаяше тихо и спокойно. Нито една жила не трепна по него, нито едно вълнение не пропъпли по ледната му физиономия. Това необходимо, извънчовешко самообладание го не напущаше и в най-страшните опасности, с които беше насеян неговият невероятен, премеждлив живот.“

Ето така Апостолът ще посрещне и филма на Максим Генчев. И нищо не ще добави в тефтерчето си. А би могъл след онова многозначително „Народе!!!!“ с четири удивителни, да постави и още една като оценка за филма. Но великодушно не ще го стори. Защото не му отива да слиза до глезените на Максим Генчев. По му приляга да виси на бесилото „със страшна сила“ и от него да мери ербаплъка му.

Апостоле, прощавай и този път!

Източник: „Преса“