Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

Вярвате, че Земята е плоска? Тери Пратчет ще ви даде някои „факти“

Откъс от „Последният герой” за Света на диска

Илюстрациите в „Последният герой“ са на Пол Къдби. - Вярвате, че Земята е плоска? Тери Пратчет ще ви даде някои „факти“

Илюстрациите в „Последният герой“ са на Пол Къдби.

Вярващите в конспиративната теория, че Земята е плоска, се канят да опровергаят сферичната ѝ форма с околосветско пътешествие през 2020-а. Но дотогава има време да проверят фактите или да четат книгите на Тери Пратчет – ако не наяве, поне там ще открият Света на диска. 

В новото луксозно издание на „Последният герой“ на Пратчет, излязло на родния книжен пазар, може да прочетат за подобна експедиция – „спасителна“ за човечеството. В нея всичко започва преди десетки хилядолетия, в една нощ на необуздана буря, когато първият герой взима огъня от боговете. Император Чингиз Коен, познат като Коен Варварина, и неговата Орда се отправят с няколко бурета избухлива смес към Кори Селести – дома на боговете, за да отмъстят за това, че остаряват. Ясно е, че някой трябва да се намеси. И няма друг освен Лорд Ветинари (защото наистина няма друг), който да измисли как да се справи с един уважаван, участвал в десетки героични подвизи като битки с чудовища, победи над тирани, кражби на безценни съкровища, спасяване на девици и други… злодей.

В спасителната експедиция за Света на диска се включват Ринсуинд (не изцяло по негово желание), Керът Айрънфаундерсън и гениалният изобретател Леонард да Куирм, който конструира специална летяща машина, задвижвана от огъня на блатни дракони.

„Последният герой” достига до вас, благодарение на: закачки с религия, кацането на Луната, богове, митични герои (прикования Прометей, Александър Македонски), драматичното преобразяване на Конан Варварина и Леонардо да Винчи.

Предлагаме Ви откъс от „Последният герой” на Тери Пратчет.

Твърди се, че летенето било едно от най-великите съновидения на човечеството. Всъщност, можем да проследим произхода му чак до предшествениците на човека, чийто най-величествен сън бил падането от клона. Впрочем, сред другите велики съновидения на човечеството е и бягането от огромни зъбати ботуши. А за тях никой не твърди, че са смислени.

Три напрегнати часа по-късно лорд Ветинари, Патрицият на Анкх-Морпорк, стоеше в голямата зала на Невидимия университет и си признаваше, че е смаян. Щом осъзнаха колко неотложен е проблемът, магьосниците погълнаха обяда си и завършиха споровете за пудинга, доказвайки способността си да работят доста чевръсто.

Доколкото Патрицият успя да схване, техният метод за търсене на решение се състоеше в творческа врява. Ако въпросът гласеше: „Кое е най-доброто заклинание за превръщането на книга със стихове в жаба?“, единствената идея, която нямаше да им хрумне, би била надничането в книга със заглавие „Основни земноводни заклинания в литературна среда: сравнителен анализ“. Защото долавяха, че това някак си не е честно. Далеч по-приемливо им се струваше да спорят пред черната дъска, като си отнемат непрекъснато тебешира и трият написаното от предишния, преди той да си е довършил изречението. Но незнайно как и това вършеше работа.

А сега нещо стърчеше насред залата. За изкушения от изкуствата поглед на Патриция то представляваше голяма лупа, отрупана с боклуци.

– Теоретично, милорд, омнископът може да ни покаже всяко място – обясни Архиканцлерът Ридкъли, предводител, също на теория, на Целокупното признато магьосничество.

– Нима? Забележително.

– Всяко място и всеки миг – допълни Ридкъли, без да прелива от въодушевление.

– Сигурно е извънредно полезен.

– Е, отначало всеки си го мисли – промърмори Архиканцлерът и начумерено подраска по пода с върха на ботуша си. – Лошото е, че проклетията може да надникне навсякъде, затуй на практика е невъзможно да я насочим към някое място. Поне към такова, което си струва да се види. А направо ще се стъписате, като научите колко много са разните места из Вселената. Миговете също.

– Например един часът и двадесет минути – отрони Патрицият.

– Ами да, има го и него.

Лорд Ветинари пристъпи внимателно напред и се взря през голямата лупа. Намръщи се.

– Виждам само онова, което е от другата страна.

– О, само защото е настроен на тук и сега, Ваша светлост – вметна младият магьосник, който още нагласяше устройството.

– Ясно – промълви Патрицият. – Всъщност имаме ги и в двореца. Наричат се про-зор-ци.

– Е, но ако направя това – магьосникът докосна рамката на лупата, – вече е ориентирано в обратната посока.

Лорд Ветинари погледна собственото си лице.

– А тези наричаме ог-ле-да-ла – допълни с тон, подходящ за разговор с деца.

– Не бих казал, сър – усъмни се магьосникът. – Минава малко време, докато осъзнаете какво виждате. Помага, ако си вдигнете ръката…

Лорд Ветинари се вторачи сурово в него, но благоволи да помаха сдържано пред лупата.

– О… Твърде любопитно. Как се казвате, младежо?

– Пондър Стибънс, сър. Новият шеф на катедрата по Нежелателно приложна магия. Вижте какво, сър, най-трудното не е да се направи омнископът, защото в края на краищата той е само усъвършенстван модел на старомодното кристално кълбо. Мъчното е да ви покаже каквото искате да видите. Все едно настройвате струна и ако…

– Извинете, по каква приложна магия е катедрата? – прекъсна го Патрицият.

– По нежелателно приложна, сър – хладнокръвно отговори Пондър, сякаш се надяваше да избегне неловкото положение, като профучи бързичко през него. – Както и да е… Сър, мисля, че вече можем да го насочим към търсения от нас район. Нуждае се от голяма мощност. Може би ще се наложи да пожертваме още едно морско свинче. – Магьосниците постепенно се скупчиха около устройството. – А възможно ли е да погледнете в бъдещето? – попита лорд Ветинари.

– На теория – да, сър – отвърна Пондър. – Но това би било… ами нежелателно, нали разбирате, защото първоначалните проучвания на въпроса подсказват, че самият факт на наблюдението ще причини свиване на вълновата форма във фазовото пространство.

И мускулче не трепна по лицето на Патриция.

– Моля да ме извините, но изглежда, не съм запознат с последните промени в преподавателския състав. На Вас ли се налага да дават хапчета от сушени жаби?

– Не, сър. На Ковчежника. Неизбежно е да ги пие, защото е луд, сър.

– Аха… – проточи лорд Ветинари и този път на лицето му се появи недвусмислено изражение. Личеше, че решително задържа думите, напиращи на езика му.

– Милорд, господин Стибънс има предвид – намеси се Архиканцлерът, – че съществуват милиарди и милиарди варианти на бъдещето, които донякъде си съществуват наведнъж, ако схващате. Те всички са… възможните образи на бъдещето. Очевидно е обаче, че първият, който погледнете, наистина ще се превърне във Вашето бъдеще. И може да не е точно оня, дето много ще ви хареса. Явно всичко опира до Принципа на несигурността.

– И той гласи?…

– Не съм сигурен какво гласи. Господин Стибънс е наясно с тия неща.

Един орангутан се затътри покрай тях, понесъл смайващо количество книги под всяка мишница. Лорд Ветинари се загледа в маркучите, виещи се като змии от омнископа през отворената врата и по ливадата към… как беше?… Крилото по високоенергийна магия ли?

Помнеше и старото време, когато магьосниците бяха кльощави, настръхнали и лукави. Изобщо не биха позволили на някакъв си Принцип на несигурността да съществува дори за мъничко. „Как тъй няма да си сигурен – биха казали, – дали не бъркаш? От несигурност се умира.“

Омнископът блесна и показа заснежено поле, а в далечината чернееха планини. Магьосникът на име Пондър Стибънс сякаш много се зарадва.

– Нали казахте, че можете да го намерите с това? – подхвърли Ветинари на Архиканцлера.

Пондър Стибънс се обърна към тях.

– Нямаме ли някоя вещ, която му е принадлежала? Нещо лично, което да е захвърлил? Бихме могли да го пъхнем в морфичния резонатор, него да свържем с омнископа и той веднага ще го засече.

– А какво стана с магическите кръгове и капещите свещи? – недоумяваше лорд Ветинари.

– Сър, те са за случаите, когато не бързаме – обясни Пондър.

– Опасявам се, че Коен Варварина не е прочут с навика да захвърля разни вещи – отбеляза Патрицият. –

След него по-скоро остават трупове. Известно ни е само, че се е запътил към Кори Селести.

– Планината, разположена в Главината на света ли? Но с каква цел, сър?

– Надявах се, че вие ще ме осведомите, господин Стибънс. Именно затова съм тук.

Библиотекарят пак мина покрай тях с нов товар книги. Друга типична реакция на магьосниците при сблъсък с ново и дори уникално положение беше надничането в библиотеките, за да проверят дали не се е случвало и преди. Лорд Ветинари смяташе, че подобни навици сериозно повишават шансовете за оцеляване. Защото при опасност по цял ден си кротуваш в сграда с извънредно дебели стени.

Отново погледна листчето в ръката си. Защо ли хората са такива тъпанари! Едно изречение прикова вниманието му:

„Той твърди, че последният герой е длъжен да върне онова, което първият герой е откраднал“.

Разбира се, всички знаеха какво е откраднал първият герой.

OPERA OPEN