Я стига, Тери Пратчет не е литературен гений

За мен няма значение дали последният роман на Тери Пратчет е подобаваща епитафия, или не. Никога не съм чел и една от неговите книги – и нямам подобни планове. Животът е твърде кратък.

Нищо лично, но Пратчет е толкова ниско в списъка ми с книги, които да прочета преди да умра, че трябва да живея милион години, за да достигна до него. Веднъж попрехвърлих негов роман в книжарницата, за да видя за какво е целият шум, но прозата му ми се стори много обикновена.

Целта ми не е да се фиксирам върху този конкретен автор, но цялата врява около него и смъртта му по-рано тази година са част от много смущаващ културен феномен. В години на социални медии и електронни книги, концепцията ни за литературно величие се размива до неузнаваемост. Повърхностният култ към популярното държи литературата като заложник. Така, ако се съди по емоционалните излияния след смъртта им, най-великите писатели в последно време са Пратчет и Рей Бредбъри. Имаше далеч по-малко интернет шум, когато Габриел Гарсия Маркес си отиде през 2014 г. или когато почина Гюнтер Грас тази пролет. А те са истински титани на романа. Техните книги, както всички велики книги, могат да променят живота ти, убежденията ти, схващанията ти за света. Всеки понякога чете боклуци, но защо се преструваме, че те са същото нещо като литература? Напълно различни са.

С истинската литература може и да е по-трудно да се пребориш, отколкото с роман от Света на диска, но усилията си струват. Чрез размиването на разликата между сериозното и лекото четене, културата ни легитимира умствения мързел и ограбва читателите от истинската наслада от амбициозната художествена литература.

Защото животът наистина е твърде кратък, за да се прахосва по евтини книжлета. Не го казвам като самодоволен книжен сноб, който твърди, че е прочел абсолютно всичко. Точно обратното, съкрушен съм колко много книги не съм прочел.

Това лято точно завърших „Менсфийлд парк“ (бел. ред. – на Джейн Остин). Как не бях намерил време да я прочета досега? Срамота. Но поне сега знам, че е част от живота ми. Структурата на моралния и печален сюжет на Остин, сдържаната ирония на стила ѝ и внезапното отваряне на книгата, когато действието се мести от Менсфийлд парк до Портсмут и те отвежда в сложния реален социален свят на регентска Англия – ето това стои сега у мен. Великите книги стават част от опита ти. Те обогатяват самата тъкан на реалността. Разбира се, нямам предвид само класиките на XIX век. Това лято прочетох и „Поща“ на Буковски. За бога, какъв писател! Буковски е глас от ада с таланта на ангел. Трябва да прочета всяка дума от него.

Но Тери Пратчет? Я стига. Време да спрем претенцията, че средна работа е равно на гений.

Джонатан Джоунс е британски изкуствовед, който пише за вестник „Гардиън“ от 1999 г. Известният с провокативните си тези и стил журналист, през 2009 г. бе част от журито на престижната награда за съвременно изкуство „Търнър“.