Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Яков се бори с Ангела

Ако ви се струва жалък и некрасив животът – та нима нямате книги, картини и песни? Те не ви отвличат от реалността – те ви дават сили за нея!

Снимка: Румен Добрев - Яков се бори с Ангела

Снимка: Румен Добрев

Има една картина, която цял живот ме преследва. И преследвайки – ме вдъхновява. Бих могъл да кажа – тя е илюстрация на моето Хубаво. Всеки има свое Хубаво. И то има образ.

Опитвали ли сте се да си обясните – защо едно нещо ни влияе така силно, а друго – не?

Ще ви кажа – и да се опитате да си обясните – ще се заплетете в разни теории. А всяка една теория изглежда съблазнителна и има претенцията доста добре да обяснява Света. Докато не се запознаете със следващата, която също има претенция чудесно да обяснява света. И напълно отрича първата.

Теориите се създават от хора. Знанията се създават от хора. Религиите се създават от хора. А хората имат едно свойство – искат да живеят. Да живеят – това означава според повечето от тях – да оставят следа от себе си. Да си личи че ги има. И че ги е имало.

Някои създават деца. Други – атомни бомби. Трети – катедрали. Четвърти – бойни машини. Пети – невиждано красиви картини. Шести – като божествения Леонардо – и картини и бойни машини – но не и деца.

Хората се страхуват от смъртта и я пъдят чрез създаване на вечни неща. Които – чисто и просто – са малко по-трайни от самите тях. Слави, държави, подвизи, поколения и картини.

Някой да помни Кушанската империя?

Ахил е убил малко повече хора от другите юнаци – но ето – името му е живо все още. Хаха, ужасно, нали?!
Понякога е тъжно да гледаш хора.

Така че аз няма да изпадам в смешното положение да се опитвам да обясня (примерно чрез бихейвиоризма или чрез психоанализата) факта, че една картина ме преследва цял живот. Просто това си е. Само ще разкажа за нея.

Това е „Борбата на Яков с Ангела“ на Йожен Дьолакроа.

Йожен Дьолакроа ми стана любим, когато вкъщи се появи неговият дневник. „Дневникът на Дьолакроа“ – издаден във вид на хубава книга с твърди корици. И много – над петдесет – цветни репродукции.

Тази красива и съблазнителна книга попадна вкъщи, защото беше подарена на майка ми от Профсъюзния комитет на Научно-изследователския институт за профсъюзни проблеми. Майка ми работеше в тоя институт. Беше завършила в Селскостопанската академия и Димитър Димов й беше преподавал Анатомия на животните – но и тогава всеки си намираше нещо и работеше. Каквото дойде. Защото и в древна Скития, и по време на Социализма, и сега – хлябът се купува с пари.

Тогава – когато подариха „Дневникът на Дьолакроа“ на моята маминка – социализмът все още кипеше; или пък се влачеше като преял с постни картофи питон. И в разните институти профсъюзните комитети подаряваха книги на всички по-старателни – на поразия.

Всичко беше някак вяло, достолепно и канализирано.

Социализмът по нещо приличаше на Древен Египет. Чиновниците бяха мудни като Нил, партийните секретари носеха ореола на някакви зловещи жреци. Пиещи свещени малки водчици с ритуална цел. В коридорите на института миришеше на труп на бивол, починал и мумифициран по времето на Аменхотеп. Мотаеха се тук и там по тия коридори студенти-принцове от Кот д`Ивоар. Шарените им туники и кожените им сандали изчезваха в дъната на коридорите – в доволния, социалистически спокоен сумрак. Заплатата беше 250 лева.

А книгата „Дневникът на Дьолакроа“ ме заплени. Четях, зяпах, прехласвах се. Бях на 13 и ми беше време да се прехласна. И изборът от неща за прехласване беше или футбол, коли и каратисти, или картини, книги и „Бийтълс“. И аз избрах второто.

В „Дневника“ най-много ме вълнуваха цветните илюстрации. Всъщност – разните светски, парижки интриги във висшето общество, описани от стария Йожен, бяха само нещо като малко по-екзотична, но не особено вкусна гарнитура. Към описанията на това как художникът трябва да смесва и съпоставя цветовете; и естествено – към великите репродукции!

Свободата води народа на барикадите! Смъртта на Сарданапал! Клането на остров Хиос! Лов на лъвове! Вергилий и Данте в Ада! Оле!

Аз не четях и не гледах – аз плувах и се гмурках! Оттогава съм така. И така препоръчвам на всеки! Ако ви се струва жалък и некрасив животът – та нима нямате книги, картини и песни – дявол да го вземе!
Те не ви отвличат от реалността – те ви дават сили за нея!

А фаворит ми беше „Яков се бори с Ангела“. Както казах – няма да се опитвам да си обясня защо. Просто тая картина грееше. А аз я виждах на репродукция голяма десет на петнайсет сантиметра!

Какво ли ще бъде, ако я видя на живо? – така си казвах. И никак дори не си и мечтаех да я видя…, нали разбирате? – въобще не стигаше романтичният ми порив до такава нагла смелост – та да си помечтая да я видя на живо!

Както казах – социализмът течеше и се влачеше. А картината беше във вражеския капиталистически и напълно далечен, по-далечен даже от братския Марс, Париж. В който ходеха (без особени притеснения) само партийни другари. Поети и художници, но с дебели като корабни въжета връзки. Аз определено нямах връзки. И не мечтаех за такива невъзможни пътешествия.

На мен ми беше достатъчна репродукцията в „Дневника“! Тя блестеше. Дьолакроа наистина е велик колорист. Само подбедрицата на Ангела е достатъчна – със стоте нюанса на розово, синьо, охра и кафяво – да си възхитен цял ден. Цял живот.

И да си добре. Вдъхновеният човек е Добре.

Стига да можеш да се възхищаваш. А повярвайте ми – способността ни за възхищение ни различава от нещастните, безсловесни говеда. Те – струва ми се – не могат. Но – знае ли ги човек говедата? С тия очи…

….

Та така. Не си и мечтаех. Но един ден…

Един ден социализмът свърши. Аз бях войник тогава. Смях се и пях. После дойдоха други времена. Ще има време да ги осъзнавам.

Но хубавото на дошлите времена беше в това, че до Париж вече можеше да отиде всеки. Стига да събере някой лев. А аз не бях никак богат, но все пак – успях. И отидох!

Това беше първото ми излизане от страната. Бях на 39.

И така – шляейки се по улиците, булевардите и малките улички на центъра на Париж – аз се изправих пред църква. Там има много. Но името на тази ме накара да потръпна. Бях го чувал много и много пъти. И то по най-различни поводи. И много от поводите – забравени. Потръпнах от дълбочината, от кладенеца на паметта, който отвори в мен името на тая църква. „Сен Сюлпис“.

Но се и сетих. Че бях чел за нея съвсем скоро. Бях решил да прочета – срам не срам – „Шифърът на Леонардо“. Не харесвах масови писатели като Дан Браун. Той тъкмо се промушваше на сцената, но вече си личеше, че ще забавлява множествата от любители на судоку и подобни литературни главоблъсканици за свободното време. И тъкмо в „Шифъра“ доста се говореше за „Сен Сюлпис“.

И влязох… Да поразгледам.

Но усещах, че не от там ми е така вълнуващо това име. Не от там…

И влязох навътре – в храма. И там – още съвсем близо до входа ме чакаше…

О, Боже. Голяма, шарена, пъстра, абсолютно антиготическа, пищна и царствена, дори малко прекалена…

Там стоеше и ме караше да подвивам колене и да викам Ох, леле, ох леле Боже – там стоеше и вечно ме чакаше „Яков се бори с Ангела“. Ами – това е.

Видях я. И вече е друго.

Вижте я и вие.

Ето.

Йожен Дьолакроа, „Яков се бори с Ангела“,

Йожен Дьолакроа, „Яков се бори с Ангела“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах