Яна Делирадева: Не съм патриот, аз съм родолюбец

Един от детските хорове у нас с най-дълга история стъпи през месец март и на японска сцена. 77 години след основаването си, пловдивският хор „Детска китка“ предизвика японската чувствителност. Българчетата успяха да се потопят в японската култура, пребивавайки там не в хотели, а в домове на японци. Турнето бе в три града – Йонаго, Токио и Токородзава. Дни след завръщането си от Япония, диригентката на „Детска китка“ Яна Делирадева продължава да е в плен на японското очарование. Поканихме я да разкаже за далечното пътешествие на детския хор, за традициите, пречупени през глобализма, за патриотизма и разликата му с родолюбието.

Яна Делирадева е завършила магистратура по хорово дирижиране в Уестминстърския хоров колеж (Westminster Choir College) в Принстън, Ню Джърси, при проф. Джоузеф Флъмърфелт. Преди това е учила при Никола Липов в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив, специализирала е при Георги Робев в Националната музикалната академия.

„Детска китка“ е един от около 40-те действащи в момента детски хорове в България. Някога са били около 3000, отбелязва Илко Раев в статията си „Певческото изкуство и естетическото възпитание“ във вестник „Шуменска заря“ от 1970 г. „Детска китка“ е основан от музикалния педагог Анастас Маринкев. В ранните години със състава работят Илия Темков (дългогодишен главен диригент на Русенска филхармония), Кръстю Михайлов (диригент и музикален педагог), Атанас Димитров (дългогодишен диригент на пловдивския оперен хор) и Георги Самарджиев (диригент и преподавател по солфеж). От 1972 г. главен диригент е Златина Делирадева. От 70-те години насам хор „Детска китка“ има над четиридесет задгранични турнета и повече от седемстотин концерта. В различни периоди от историята на хора в ръководството на състава са работили изтъкнатите пловдивски музиканти проф. Анастас Славчев, проф. Пламен Арабов, проф. Дора Славчева, доц. Лилия Илиева, Мара Петкова, Екатерина Захариева, Таня Орманова, Рада Славинска, Жана Белева, Соня Таушанова, Милена Полонова, Весела Гелева и Жени Бураджиева.

Диригент на хора от 2002 г. е Яна Делирадева.

– С какви очаквания заминахте за Япония с хор „Детска китка“, г-жо Делирадева?

– Очакванията ми бяха – колкото и странно да звучи – самата аз да оцелея, защото трябваше да вляза в ролята на организатор, преводач, туроператор, човек, който свързва децата с родителите, при които те стояха. Грижех се децата да не са болни, ако са болни, да вземат лекарства… Моята задача беше много повече от това да бъда диригент и в този смисъл силно се надявах да успея да се справя с всичко, така че аз да съм доволна.

– Колко души заминахте, целият хор?

– Не, концертният състав на „Детска китка“ е от 70 момичета, ние взехме само 37, защото толкова можахме да си позволим финансово. От самия концертен състав в Пловдив останаха 33 момичета, но допълнително ние имаме още 40-50 деца. Хорът е от 120-130 души в различни формации – подготвителна, стажантска, младши концертен състав, концертен състав. Малко като хорова школа сме, не е само един хор, който да се явява на сцена. Петима възрастни се занимаваме с всичко – майка ми Златина Делирадева е главен диригент на хора, аз ръководя концертния състав, моята колежка Джулия Узунова ръководи стажантския състав, Николина Кърмазлийска ръководи подготвителния състав и пианистът ни Соня Запрянова.

– Как успявате да финансирате едно такова начинание?

– Такова начинание не може да бъде успешно на частна издръжка. Правила съм сметки. Ние сме към Центъра за подкрепа за личностно развитие Общински детски комплекс. Такива има 28 в България. Заплатите и хонорарите на преподавателите, диригентите идват от там. Те осигуряват залите, в които репетираме, но няма никаква помощ за концертна дейност. От една страна ние сме подсигурени, за да водим процеса на музикално обучение, от друга страна остава всичко останало, което е свързано с това защо децата идват на хор – те не идват само да си запълнят времето, те искат да са на сцена – и тази концертна дейност трябва да бъде подпомогната по други начини.

Как успяваме? С кандидатстване по проекти или с дарения от приятели и приятелски фирми, което е горе-долу като възрожденска дейност. Покрай Япония отворихме нова вратичка – да въвлечем бившите хористи. Най-естественият начин те да ни подкрепят, е примерно като платят един членски внос в годината. Направихме специален концерт за тях, преди да заминем, кръстих го „37 срещу 37“ – 37 бивши хористи срещу 37 настоящи. Получи се много специален концерт, защото нямаше други хора в салона, бяха само те.

– Как премина пътешествието ви в Япония?

– Тръгнахме на 19 март и се прибрахме на 31 март. Далечно пътуване, доста време. Това е първото ни пътуване извън Европа.

Турнето всъщност е отложено, то трябваше да се случи 2020 г., беше подготвено, билетите – купени, просто трябваше да тръгнем, но дойде Ковид. Билетите, слава богу, не изгоряха, обадихме се тук-там и ни възстановиха сумите. Друг е въпросът, че цената им сега се беше удвоила и трябваше да търсим друго финансиране. През 2019 г. аз и моята колежка Джулия, заедно със съпруга ми Манол и дъщеря ми Божана, отидохме на място, за да видим какви са тези градове, в които ще пеем, какви са залите, какво ще ни се случи. Това беше уж подготвено турне. Още тогава видяхме колко красив град е Йонаго, където започнаха нашите концерти. Йонаго е по-малък град, който гледа на запад към континента, към Корея и Китай. Изключително красиво място като природа, там се среща планината с морето, на хълма е вулканът Дайсен, долу е Японско море.

Пяхме още в Токио и Токородзава. Там и храмовете много ме впечатлиха. Ако трябва с нещо да го запомня това пътуване, това е посрещането от тяхната публика и природата. В Токородзава и в Йонаго спяхме при местни семейства. Децата през целия период на турнето бяха в къщите на японците и пряко имаха възможност да видят как живеят там, какво ядат, децата им с какво се занимават. За нас, възрастните, беше същото, попитаха ни дали искаме да живеем на хотел, но аз исках да видя какво е да си в един японски дом. В повечето домове имаше една стая като от тези по филмите, с врати като паравани и под с рогозки. Тези стаи японците използват за багаж и когато дойдат гости, разстилат едно… такова странно, дори не е легло, а постелка, на която да спят гостите. Иначе къщите са мънички, тесни в по-голямата си част, но всичко има. Всяка нещо е подредено, подгънато, направено, с отношение към детайла.

В Токородзава бяхме на гости на семействата от хор „Фени“, в Йонаго – на „Литъл Финикс“. В Токородзава прекарахме шест вечери, а в Йонаго три. Освен концертите, домакините бяха подготвили и други занимания и интересни неща. Показаха ни например как да си пишем имената на канджи, хирагана, катакана. Правихме оригами, обличаха ни в юката, това е летният вариант на кимоното. А мен и пианистката облякоха в кимоната на нашите домакини, личните им кимона. Трима души ни обличаха. Никъде нямаше цип, копче, възел – само прегъване, подгъване, завъртане. Всичките деца ги облякоха в юката и те бяха като цветя. Ние ги учихме да танцуват хорà… Доста такива дейности имаше в Токородзава и мисля, че това е най-незаменимата част за децата – взаимодействието с тамошната култура.

– Как видяхте вашата музика през техните очи?

– Това е нещо, върху което продължавам да разсъждавам – като човек, който е професионалист, за мен това е много важно. Изпитах затруднения с японската публика, меко казано. Аз съм имала възможност да музицирам само в Америка и Европа и познавам динамиката на публиката в различните европейски градове  и в Америка. Докато тук ми отнемаше време да разбера дали им харесва, или не. Японците са доста резервирани като експресивност, те са обрани в изразността си. Всички ръкопляскат, чувства се едно стабилно ръкопляскане, но някак си – особено на първия концерт в Йонаго – ми беше трудно да усетя дали им харесва. С всяка песен се мъчих да наглася нещата така, че да им харесат и тяхната енергия да се върне при нас. Когато работиш с деца – това важи и за възрастните, но в по-малка степен – ако енергията от публиката се върне при децата, те дават още повече от себе си и става експлозия. Четири песни преди края започнах да го усещам, като наслагване. Имаме една песен със звукови ефекти, които трябва да имитират звуковата картина около езерото Онтарио – с птички, дъжд, шумолене на листа… По време на нейното изпълнение започнах да чувам възклицания и за мен това беше явен сигнал, че реагират. След това изпяхме и една японска песен, там съвсем вдигнахме градуса, а после на всички японци много им хареса АББА. Изпълнихме и една съвсем нова песен на Александър Текелиев – „Бяло пони“, писана специално за „Детска китка“, другата негова се казва „Облаче, иди си“, която за мен е шедьовър в детската хорова песен. Великолепно написана песен, много хубав текст. Една песен имаше и на Иван Спасов, писана също за „Детска китка“, която има различна звучност, защото той използва алеаторна техника и не е така романтична, няма красиви звуци, а пак по-скоро представлява звукова картина. Изпяхме още „Недельо, Недельо“, която децата от хора много харесват.

– След това пътуване, особено до една толкова далечна страна, смятате ли, че глобализмът разрушава традициите, както някои твърдят?

– Заобля ги.

– Това лошо ли е?

– Зависи от гледната точа. Традицията е хубаво нещо, но когато стоим само в традицията, това също е ограничаващо. Като при всяко друго нещо, и в това трябва да има баланс. Но той е труден за постигане. Да, смятам, че глобализмът рефлектира върху местните култури – с интернет, с телевизия. Но като си роден на тази земя, има неща, които тя ти говори. Дори да не те научат твоите родители, обществото ти влияе.

– Обществото ни възпитава в патриотизъм… Тази дума вече има различно значение от родолюбие.

– За мен има разлика между родолюбие и патриотизъм, защото във формата, в която виждам патриотизма у нас, аз не се възприемам като патриот. Но съм родолюбка и цялата ми дейност е обвързана с това. Аз работя на български и няма нищо по-прекрасно от това да работиш, да пееш, да се разбираш с някого на собствения си език. Храните, които се ядат на местно ниво,  вкусовете от детството, няма нищо по-прекрасно…

– В кой смисъл не се възприемате като патриот?

– Не се тупам в гърдите, аз работя тихо, неуморно и с много любов.

– Винаги съм се впечатлявала от потребността на някои хора да се гордеят със своя произход, с нещо, което не зависи от тях. Какво е вашето обяснение на този феномен?

– Вероятно е компенсаторен ефект от някаква липса. Аз се гордея с произхода си, но смятам, че всеки, който е от друга нация, също има поводи да се гордее. Трябва да се гордеем, че сме добри хора, всичко друго е след това. Разбира се, искаме да защитим мястото, където сме отраснали, тази памет е важна за нас занапред и няма как да продължим без нея, но когато става въпрос да бъде за сметка на човешкото, не вярвам в това. Затова казвам, че не смятам, че съм патриот – аз съм родолюбец.

– Освен това предпочитате да сте човек преди родолюбец?

– Да.

– Христо Ботев имаше такава мисъл – казвам го тук специално, ако някой възрази, че това не е българщина.

– Ама то е българщина. Като отидохме в Япония, тези хора не са ни приели като Яна и хор „Детска китка“, а като носители на българското хорово пеене. Това не е малка българщина.

– Често казват, че политиката и световните конфликти не трябва да влияят на изкуството. Какво мислите за това, трябва ли артистите на страна агресор да бъдат допускани до световната сцена?

– Трудно е да се говори на тези теми. Аз в момента не съм сред хора, на които им се отказва да отидат някъде, защото са от страна агресор, но ако бях, сигурно нямаше да ми бъде приятно. На артистите им е трудно, те по принцип са жертва на политиката, на статуквото, няма как да бъде по друг начин.

– Всичко е политика в културата. Най-малкото темите, с които се занимават киното или театъра, няма как да бъдат извън реалния живот. Във всички пиеси на Шекспир има политика, във всички произведения на Вазов… 

– В детските си години вярвах, че няма връзка между политиката и изкуството, но сега, в тази зряла възраст, виждам, че няма как без това. Ако ние, хората на изкуството, искаме да се движам напред и то в приемлива за нас посока, ние трябва да мислим – хайде не за политика, но за политики. И да се обединяваме около политики. Може би, когато човек върви напред в живота, вижда, че без това не може. Аз лично винаги съм се пазела да коментирам политиката. Имам лично мнение за нещата, които се случват, не съм толкова опитна, нито смятам, че съм анализатор на политическите събития, но като гражданин, разбира се, имам позиция. Занимавайки се със социална дейност, с каквато се занимавам аз, смятам, че бих била добър ръководител за група от хора, ако реша да се жертвам. Аз искам да правя добри неща, да подобрявам условията в обществото.

– Ако решите да се жертвате – какво да жертвате?

– Да жертвам артистичните си пориви, защото аз имам и такива.

– Жените диригенти са рядка птица по българските сцени. В последните седем години десетина жени са дирижирали в Зала „България“, много рядко са се появявали, но все пак ги има и в Операта. Какво стои зад предразсъдъка, че от жените не стават диригенти?

– Това е малко остарял предразсъдък. В основата е, че жените до много скоро даже не са имали право да гласуват. Диригетската професия по-късно набира скорост, но вече има жени диригенти. Вие говорите за оркестровите диригенти, защото в сферата на хоровото пеене има много жени диригенти. Имаме колеги мъже, но жените доминират в хоровото пеене. Не знам защо е така. Да, има разлика между двата пола физически, но за качеството на един човек не може да говориш от гледната точка на пола. Аз не съм срещала по пътя си някой, който да ми засвидетелства, че понеже съм жена, не ставам.

– Защото не сте учили в Музикалната академия в София…

– Аз съм учила в Пловдив и в Америка.

– В София не приемат жени да учат за диригенти, поне доскоро.

– Не е точно така, моята майка е завършила точно същата академия. Навремето, когато тя е учила, за тясната специализация се кандидатствало след първата година. И в края на годината са ù казали „Няма да приемаме жени“. Майка ми се връща вкъщи, казва на баба ми „Няма да кандидатствам“ и  баба ми отговаря „Как така, аз съм те издържала една година“. Тя кандидатства и е приета първа на равна нога с мъжете. Така че кой какво казва… И сега е така, няма квота, кандидатствате всички заедно. Ако човек е талантлив, няма значение какъв е полът му. Може да има отражение в нюансите, в чувствителността, но в професионализма – не бих казала.

– А как се престрашихте да изберете тази професия, да излезете пред толкова голям състав и да създадете хармония пред публика. Не е ли изключително предизвикателство?

– За мен не беше. Аз пея в хора от малка, майка ми ми е била диригент. За мен това е море, в което съм плувала като малка и не съм го възприемала като нещо голямо и необичайно. Даже съм заявявала, че никога няма да стана диригент, защото нямах достатъчно внимание от моите родители, те постоянно бяха в движение, пътуваха, защото и двамата са диригенти. Баща ми – на народен хор, майка ми – на класически. Тогава аз приемах, че диригентът е противовес на това да си стоиш вкъщи. Но впоследствие имах много вдъхновяващ преподавател в Пловдив – Никола Липов, който всеки път в часовете ми казваше: „Яна, ти трябва да се занимаваш с това“. Та от него дойде. След това дойдох в София за една година специализация при Георги Робев, после отидох в Щатите, там нещата истински се наместиха.

– Не сте ли изпитвали желание да дирижирате симфоничен оркестър?

– Изпитвала съм. Даже мъничко съм дирижирала. Но открих това желание на по-късен етап и в момента, в който започнах, аз почти бях подминала възрастта, в която имаш достатъчно време да му се посветиш. Когато не си правил нещо от малък, подходът за овладяването му в късна възраст е различен. Изисква много концентрирани и активни умствени усилия и време, с което вече не разполагаш така свободно. За мен хоровото дирижиране беше станало естествена и добре овладяна дейност и много добре си давах сметка какво трябва да направя, за да достигна същото ниво в оркестровото. Психически бях готова да подхвана нов път, но поради причини от личен характер, не се случи. Но исках, да.

– Бихте ли могли да опишете накратко разликата в усещането?

– Звукът на оркестъра е превземащ, обземащ. Като си млад, искаш да се докажеш и може би ти се струва, че държиш в ръцете си този звук. Което не е точно така.

– Илюзия ли е това?

– Да. Илюзия е това, че ти правиш нещата, всъщност всички заедно ги правят. Ти водиш, но това е различно от това да управляваш.

– Смятате ли, че новите поколения ще направят повече за България?

– Всяко поколение успява да направи нещо за своето време. И аз от време навреме се изкушавам да казвам: „Е, те младите…“, но истината е, че има страхотни млади. Слава богу, че ги има. Мисля, че ще се справят, нямат избор.