Японска „Златна палма“ сред френските тръстики

КАН, специално за „Площад Славейков“

Всяка година в последния фестивален ден всички очакват да се появи новата „Златна палма“ сред тръстиките в Кан. Не всички знаят (или не се интересуват), че cannes в превод от френски означава точно тръстики. Защото красивият и елегантен днес крайбрежен булевард „Кроазет“ някога е бил див залив, обрасъл с тръстики.

Но дотук с пропусната ботаника.

Новата „Златна палма“ се извиси достойно сред заслужени аплодисменти на сцената в зала „Люмиер“ във Фестивалния дворец, за да попадне справедливо в ръцете на талантливия и особено уважаван в Кан японски режисьор Хирокадзу Коре-еда. Той е един от любимците на селекционерите и е в Кан за седми път, а през 2013 г. получи Наградата на журито за филма „Какъвто бащата, такъв и синът“. Сега новият му филм „Семеен бизнес“ (или в по-разбираем сюжетен превод „Магазинни крадци“) е привидно простичък, но затрогващо чувствителен и човеколюбив разказ за (не)обикновено бедно японско семейство от дъното на житейското оцеляване, което се препитава и издържа чрез кражби от големите супермаркети. Ала зад този сюжет се разгъва дълбок, непреднамерен и искрен тезис за истинския смисъл на семейството в толкова объркания и разглобен днешен свят, където индивидът е под постоянното изпитание на суровата самота.

Сред рано очерталите се фаворити безспорно бе и американският филм „Черният ку-клукс-клановец“ на много опитния, доказано талантлив и социално ангажиран режисьор Спайк Лий. В сюжета, ситуиран през 70-те години на миналия век, антирасисткият патос е великолепно изплетен върху действителни събития (чернокож детектив се вмъква в местната структура на екстремната расистка организация Ку-клукс-клан, като „задочно“, с подменена самоличност, се обявява за убеден привърженик на расовата чистота).

„Черинят ку-клукс-клановец“

Филмът е изграден с изключителна артистична лекота, със сериозно политическо послание (препратки и към расовите сблъсъци от август 2017 година), на ръба на ироничната пародия, с прекрасно чувство за хумор и естествено бе приет с огромна отзивчивост от зрителите. Така че отредената му втора по важност Голяма награда (Grand prix) блести също като листенцата от златната палмова клонка.

С подобна добре аргументирана защита е и Наградата на журито (Jury Prize) за разтърсващо трогателния филм „Капернаум“ на ливанската актриса и режисьорка Надин Лабаки. Драмата на захвърлени от съдбата бежанци в покрайнините на Бейрут, и то разказана през очите на травмирано 12-годишно момче, действително хваща за гърлото, без никаква спекула с детското присъствие, а напротив – с чувство за вина на възрастните, които са отговорни за унищоженото детство и неясно бъдеще на цяло едно невинно поколение. Подобни талантливо направени филми с достоверна екранна фактура издухват цялата пропагандна енергия на световните медии, макар тя да разчита на документални репортажи. Защото силата на художественото обобщение, когато не е тезисно или преднамерено, попада през съзнанието пряко в сърцата на зрителите.

По същия начин можем да оценим и двете професионални отличия за най-добрите екранни интерпретатори. Наградата за женска роля на киргизката актриса Самал Еслямова във филма „Айка“ на режисьора Сергей Дворцевой, е радващ акцент за точното разбиране на тази професия в днешното кино.

„Айка“

Филмът, макар с чисто руски сюжет и ситуиран в най-ниските социални етажи на столицата Москва, е произведен от немска продуцентска компания. Но по-важното е, че оголва изключително достоверно един привидно личен, дори интимен психологически проблем за смисъла на майчинството, но същевременно развива своя болезнен разказ като остра социална драма за незаконни имигранти от бившите съветски републики. Непознатата досега актрисата Еслямова в почти монологичен филм, предимно сама в кадъра и с невероятно изразителни едри портретни планове, пресъздава великолепно психологическата драма от решението да изостави новороденото си бебе до мига на първото кърмене, когато само с очите си извежда високата смислова парабола на целия филм. Настина запомнящо се актьорско присъствие, справедливо забелязано и оценено от журито.

Съдниците на основния конкурс не пропуснаха и италианския непрофесионален изпълнител Марчело Фонте от иначе средноватия филм „Кучкарят“ на режисьора Матео Гароне. Попадението е решаващо за убедителността на разказа, защото дребният, сух и грозноват собственик на малък пансион за кучета, с некрасиво лице, голям нос и криви зъби, ала с подкупваща искрена усмивка, печели зрителите на своя страна в обречената си битка за оцеляване – както от мизерията, така и от бруталния квартален рекетьор.

„Кучкарят“

Това е пореден вариант на класическия сюжет за трудната съдба на малкия човек в борбата без правила с големия несправедлив живот. И толкова по-добре, че режисьорът не залага на опитен професионален актьор, а след щастлив кастинг е открил своя най-подходящ изпълнител. Чест прави на журито, съставено от знаменити актьори и режисьори, че не се поколеба да го измъкне от неизвестността с „малката палма“ за мъжка роля върху голямата сцена на най-бляскавия световен фестивал! Умно, справедливо и смело решение!

Само при наградата за режисура на Павел Павликовски за полския филм „Студена война“ (сложна любовна история от 50-те и 60-те години в политически и идеологически разделена Европа) може да се посочат евентуални конкуренти – режисьори на други, също така добре изградени филми (например корейският „Изгаряне“ на режисьора И Чан Дон). Но това са естествени и разбираеми предпочитания за всеки професионалист, каквито нюанси е имало вероятно и при дискусиите на журито. Затова спокойно можем да обобщим, че отдавна журито в Кан не е било толкова точно и убедително в присъжданията си – както в открояването на най-важните и добри филми, така и при степенуването на постиженията в професионалните категории.

„Студена война“

В този преглед на отличията и кратка обща оценка на 71-то издание в Кан веднага правят впечатление още две видими характеристики. Тази година американското кино присъстваше в официалната селекция само с два филма, докато е имало участия с по четири заглавия. За много добрия филм на Спайк Лий вече стана дума, а за втория – „Под сребърното езеро“ на Дейвид Робърт Митчел, по-добре да не отваряме коментар. Изсмуканата от пръстите съвременна сюрреалистична мистика не заслужава гледане и сериозен коментар!

И два реда за френското киното, което както винаги присъстваше обилно във всички официални категории и паралелни програми: основен конкурс, второто състезание „Особен поглед“, в късометражната селекция, „Петнайсетдневка на режисьорите“ и „Седмица на критиката“.

Нарочният реверанс към Жан-Люк Годар с издействаната от Кейт Бланшет специално заради неговия филм „Книга с образи“ извънредна „Златна палма“ (извън статута на фестивала) е благороден жест с поне два очевидни акцента: доброто възпитание на Кейт и всеобщото преклонение към 88-годишната икона на френското кино. И двете правят добро впечатление, но не оставят траен спомен. Това вече са сторили великите филми на режисьора, вградени завинаги в темелите на френската „нова вълна“ още преди 55-60 години!

Ала в обективните качествени параметри на фестивала големият „отсъстващ“ бяха точно домакините! Въпреки че само в основния конкурс от 21 заглавия 5 бяха „чисто“ френски и още 8 като копродукции. Но се оказаха в ролята на тръстиките, сред които се извисиха истинските „палми“ от селекцията 2018. И това не е за първи път. Като си припомним силния и впечатляващ „Дийпан“ на реж. Жак Одиар (безспорна „Златна палма“ 2015), през другите години френското присъствие е доста колебливо. А са родината на киното…