Ярък порив на ненавист към България

Завършила съм гимназия с преподаване на руски език. Чета на руски, превеждам от руски. Намирам руската поезия за най-красивата в света. И съм отвратена от имперското високомерие на държавата Русия през всички епохи, включително и днес. Статията на Дария Асламова, репортер на „Комсомолска правда“, посветена на България, затвърди моята неприязън към идеологическите основи на отношенията между двете ни държави.

Трудно ми е да приема, че в голяма руска медия безнаказано и без реакция от страна на българските власти може да бъде публикувано твърдението, че българите са „нечовеци“, да се отправят заплахи за „нов Нюрнбергски процес“, да се намеква, че българите общо взето са „крадци на овце“. При това с апломб, без никакво колебание. Неприятното е, че репортерката е намерила и българи, които да ѝ пригласят. Може би това дори е най-видимата проява на характерната манипулативна руска политика – да изправиш един срещу друг хора с общ корен, да всееш раздор, за да защитиш коварните си интереси. Материалът на Дария Асламова би трябвало да предизвиква позиви на неприязън у всеки българин, дори у тези, които симпатизират на Путинова Русия.

Репортажът от София започва като отразяване на постничък протест пред американското посолство у нас. Журналистката сама признава – има не повече от 20 души, които искат оттеглянето на България от НАТО. За Асламова това е основание да нарече всички българи „професионални русофоби“. Според нея русофобията в България не е органична, както в Украйна, Прибалтика и Полша, а е изцяло платена, лицемерна, фалшива. В подкрепа на това свое убеждение тя дори цитира свой приятел, сръбския журналист Альоша Миленкович, който казва:

„Ние имаме израз „българска политика“, тоест страстно следване на победителя, на този, който е по-силен. Политика на забития в гърба нож“.

Презрението на Асламова като представител на велика империя към българите личи от всяка дума. Не се свени и да си служи с лъжи. Разказва, например, че в софийските барове „вече не сервират ракия. Не е модерно“. Тоест – разбирайте от половин дума – дори ракията си сме продали за американско уиски, а „местната младеж във всичко се стреми да прилича на западните си връстници”. И това е ужасно според нея, защото „Европейският съюз като прахосмукачка вече е засмукал почти цялата млада работна сила”.

Асламова се вайка, че русофилските партии редовно губят изборите. Приглася ѝ не по-малко възмутено българската журналистка от „Дума“ Велиана Христова.

„Защото вие, руснаците, нищо не искате да направите! И това ме вбесява! – казва Христова. – Вижте американците. Трийсет години правят всичко, за да обърнат обществото против Русия. Има фонд „Америка за България“. Във всички училища прави проекти, готви учители. Това е паралелна образователна система.“

И продължава с тревогите, че младите хора днес си мислят, че партизаните са били терористи.

Но по-страшното е, че Велиана Христова изразява възмущение, че присъдите на Народния съд са отменени и че авторката на материала уточнява какви са били неговите жертви:

„11 хиляди присъди за военни престъпници, идеолози на фашизма, военния и политически елит на нацистка България“.

След тези безпочвени внушения за нацизъм в Третото българско царство, които българската журналистка видимо не коригира, злостните нападки на Асламова се насочват към нашите сънародници, които искат демонтаж на съветските паметници. Тя подчертава, че „професионалните русофоби”, които „най-силно вият в медиите“, често са завършили в СССР и добре говорят руски. Дава пример с военния журналист Васил Данов, завършил Лвовското военно училище, който е предложил план за дерусификация на България в 12 точки. Разнищвайки плана, Асламова успява да подчертае, че граф Игнатиев е човекът, „на когото България дължи свободата и държавността си” и да се възмути, че се иска премахване на всички белези от антихуманния сталински болшевизъм.

Намерила е още един български съюзник – Петьо Блъсков, „човек многоопитен и ироничен”, както го нарича.

„Истерията с махането на съветските паметници е стремеж да се подмажем на новите си приятели“, казва пред Асламова Блъсков и продължава: „Примитивно мислене и евтини трикове. Има и платени пропагандисти-агитатори, които търсят способи да компрометират Русия на българска земя. Главният по премахването на паметниците е някой си Иво Инджев. Истински предател. Отличен съветски кадър.“

Блъсков обвинява Инджев в „пребоядисване“- от служител на разузнаването и журналист комунист, в „главен ненавистник на Русия“.

Разговора между Асламова и Иво Инджев ще предам без коментар:

„Когато позвъних на господин Инджев с молба за интервю, чух в слушалката почти змийско съскане:

– Презирам ви! Чел съм статиите ви за България. Писали сте, че България е бедна страна и в нея има много цигани.

– Имате ли друга картина на света? – попитах аз. – Можете ли да ми я нарисувате?

– Никога! Не можете да ме принудите да се срещна с вас!

– Боже опази! – възкликнах аз и затворих, задавяйки се от смях“.

Пълната липса на колегиалност към инакомислещите е съпроводена с истинска омраза към България. Коментарът на Асламова продължава с думите: „българските нечовеци с еднакъв ентусиазъм се борят не само за събаряне на съветските паметници, но и за поставяне на нови на своите западни „приятели“. Тя нарича „шедьовър на самоунищожението“ факта, че един от площадите в София е получил името на Ото фон Бисмарк, който е бил враг на независима България. Цитира и думите му:

„Не бих пожертвал живота на нито един немски хусар заради крадците на овце от долното течение на Дунава“.

И си позволява коментар, че Бисмарк е бил точен в оценката си.

Друг свой съмишленик българомразката Асламова намира в лицето на проф. Искра Баева, за която уточнява, че е наречена Искра в чест на вестника, издаван от Ленин. Разказва за произхода ѝ от семейство на партизанин и цитира интервюто си с нея. В него Искра Баева повтаря старите социалистически мантри за добрия комунизъм, донесен от окупационните съветски войни и твърди, че в българските учебници не пише и дума за това, че България е била съюзница на Хитлер. Двете обсъждат и спасяването на българите от турско иго и „подарената от Русия държавност”. Това Дария Асламова коментира така:

„Братушките още мечтаят за Велика България, изчезнала през 1396 г.”

Следващата ѝ мишена е храм паметникът Александър Невски. Руската журналистка е дълбоко възмутена от променената паметна плоча на входа, в която се отдава почит на загиналите от всички националности в Руско-турската война през 1877-1878 г. Липсвали ѝ трогателните думи за 200 хиляди загинали руски воини. Намира за много обиден текста „В знак на памет за хилядите руски, български, украински, молдавски, финландски и румънски воини”. Нямало такива държави тогава, казва тя. Само Руската империя е освободила България и е платила „немислима за онези времена сума“. Удобно е пропуснала факта, че по-късно тази сума е била връщана от България като заем.

Асламова припомня и речта на Румен Радев от 2018 г., в която той пред руския патриарх също отдаде почит пред войниците от различни националности, загинали за българската свобода. Припомня и имперското високомерие на руския патриарх Кирил, който заяви, че никой друг няма заслуга за това, освен Русия.

Набрала скорост, наранена във високомерието си, Асламова цитира интервюто си с журналиста Горан Благоев, когото саркастично нарича „уж напълно вменяем господин”. Разговорът им демонстрира пълното разминаване между българската и руската гледни точки:

„ – Мечтата ми е да се преименува църквата „Александър Невски“. Смисълът е в това да възстановим националното си достойнство. Този храм е израз на голямата политика. – казва Горан Благоев.

– Какво ви пречи Александър Невски? – питам аз.

– Това е руски светец, когото никой в България не познава. Ние си имаме свои светци – Кирил и Методий.

– Но не Кирил и Методий са освободили България…”

„Гледам го (Горан Благоев – бел. авт.) и ми се гади от отвращение”, пише Асламова.

Разговорът им продължава с размяна на реплики за българските евреи. На припомнянето от страна на Благоев за спасените български евреи, Асламова контрира с изпратените в лагери евреи от окупираните територии. Напомня, че България е отказала предложението на Сталин за подкрепа през 1940 г., но забравя да спомене, че СССР и Германия също са имали договор за взаимна подкрепа. Тезите им са като по учебник – българската национална гледна точка срещу руско-съветска имперска позиция.

„Слушам тези чудовищни твърдения и мисля каква огромна грешка направи СССР. Грешката на великодушието и опрощаването на така наречените „братски страни“ и „братски“ прибалтийски републики. Не им връчихме сметка за престъпленията против човечността. (…) Дошло е време за втори Нюрнбергски процес“, заключава заплашително Асламова.

Материалът на „Комсомолска правда“ е може би най-ярката проява на омраза към България, проявявана в голяма руска медия през последните години. Обикновено ни презират толкова, че не споменават България в почти никакъв контекст, освен ако не става дума за енергийните проекти. Фактът, че този репортаж е публикуван сега, в предизборна ситуация, дава повод за много размишления. Но най-вече дава основание да се замислим дали все още трябва да се делим на русофили и русофоби. Ясно е, че единственото важно за нас е да бъдем единни и българофили. Иначе отново има риск империите да ни смажат.