Крилете му са изковани от баща му

Най-хубавите неща те сполетяват, когато не ги очакваш. Изрових от летните си запаси книга с драматична корица на уж поредния български автор и попаднах на явление.

„Колене” на Росен Карамфилов е автобиографичен и поетичен роман за внезапната раздяла с неговия баща – талантливия художник Кольо Карамфилов. Това е книга за смъртта, скръбта, за любовта и приятелството между родител и дете, за любовта и към вълшебната жена Йо, за вселената на един мек и талантлив ангел.
Росен Карамфилов е роден с тежко физическо предизвикателство (от името на предишната му стихосбирка заключавам, че е церебрална парализа), което го е „приземило” в инвалидна количка от дете. Сблъскал се е с операции, страдания и носи едно сломено от раздялата на родителите му и уикендите с таткото сърце. Това обаче са само елементи от предисторията.

Краката му го оковават, но душата е полетяла. И май бащата е изковал крилата му. Книгата е де факто двойна биография – както на внезапно изгубения бунтар Кольо Карамфилов, така и на докоснатия от бога Росен.

Ако художникът е рисувал с цветове и пръсти, експериментирал с форми, материали и жанрове, то същото прави и синът му, но с думи. Ние научаваме не просто фрагменти от личната история на Кольо Карамфилов, чрез книгата разглеждаме вечна изложба от неговите картини, четем техния „текст”, слушаме любимата му музика, дъни ни просто в ушите. (Съжалявам, че не можах да открия описаните картини в интернет, исках да придружа с тях текста от един момент нататък, защото има само три от цитираните рисунки като илюстрации.)

Това е изключително личен и искрен „роман” (този, а и който й да е жанр ни най-малко не описват правдиво личната изповед върху хартия). Дори да е започнат с терапевтична цел, и въпреки че прелива от осезаемата лична скръб, той всъщност разказва болезнената история и на двамата артисти. Прави го с красив, собствен стил и просто смайващо силен език. Това е една поезия в проза. (Освен истинската поезия, която е навсякъде в книгата.) Не е вулгарен в интимността. („Обичният бил критичен към своето дете, искал да го възпита по начин, който да го отдалечи от уязвимостта, затова вместо да го научи да казва „мама” или „тате”, той го научил да казва ХЕЛИКОПТЕР. И отлетял…”)

И неописуемият край:

„Стоя изправен до вратата. Доживял съм дълбоки старини в очакване. Пипам кожата си. Не мога да се сетя на каква възраст съм… През шпионката подушвам мириса на неговите цигари. Ключът влиза в ключалката и превърта… Стоя до вратата изправен. Татко ще се върне, когато аз тръгна…”

Не желая да ви го обяснявам. Но никога смъртта не ще бъде толкова симпатичен и естествен гост…

Росен Карамфилов е направил постмодерен текст, уж фрагменти и емоции, а изпълнен с толкова много съдържание. Същото, което правеше и баща му в картините и май в целия си живот. Направил го е, без да му пука, защото не е можел да не го направи.

Ако трябва да кажа истината: това е една луда работа. Божа…

П.С.: След края на малката книга погледнах малко в мрежата. И открих, че Росен Карамфилов има чудесен Фейсбук профил с много стихове, които качва периодично. Има и литературна платформа, която ще започна да следя. Прави литературни четения и събития в София, където се е пренесъл, с различни хора. Нечут талант и характер.

По-важното: продължава да продава лично книгите си, включително и романа за Кольо Карамфилов, чрез Фейсбук основно. Както и е попитал наскоро дали някой се сеща за някакъв вид конкретна и реална работа (освен поет и автор, той е учил приложна лингвистика), която може да намери.

Чухте ме, разбрахте ме, нали?

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите ѝ с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.

Всичко от Виолета Станичич в „Площад Славейков“