Явор Гърдев срещу Иван Добчев с история за предателството

Режисьорът Явор Гърдев представи на камерната сцена на Народния театър „Великденско вино“ от Константин Илиев. Постановката е последният му ангажимент в този театър. Както беше обещал, Гърдев подаде оставката си в разгара на скандалите с Велислава Кръстева, завеждащ „Връзки с обществеността“, и режисьора Александър Морфов.

Честно отношение от страна на Явор Гърдев, който не иска, а и не може да работи в ненормална обстановка на подмяна на ценности и понятия. Не е единствен, който се изненадва от негативната еволюция в контактите и обещанията на директора Васил Василев.

Новата интерпретация с изпълнението на Владимир Пенев на прочутата пиеса на Константин Илиев излиза 29 години след забележителната постановка на Иван Добчев с Велко Кънев в ролята на поп Кръстьо. Ще се опитаме да уточним разликите в двете постановки.

Добчев, знаем, харесва иронията, подхвърляща на съмнение обектите на неговия театър. Той намира подходящ съмишленик в лицето на Велко Кънев, който обича да играе на границата между гротеската и реалността. Техният поп Кръстьо се подиграва със съгражданите си, провалили се в акциите срещу турците. Той ги принизява, приписвайки им дребни страсти и пороци, а се подиграва и на Немия клисар (Цветан Алексиев). Решението на Добчев и художничката Елена Иванова е неповторимо – черквата, в която попът служи и очаква да влязат богомолци на великденската му служба, е огромната зала на театъра. Тя е затъмнена и пуста, без паството, което не е пожелало да влезе за великденската служба при този свещеник. Този път църквата е претъпкана – вярващите са хората от публиката, заели местата си по специално подредените столове. Разиграването на пространството на черквата и при двете постановки е интересно. Попът на Велко Кънев непрекъснато минава покрай публиката, сякаш тя не съществува, премества вещи, намира им ново място и отпива от виното, приготвено за комка. Това също е знак, защото в християнската традиция виното е символ на свещената връзка между човека и божествената същност. Унищожавайки го, поп Кръстьо поругава тази връзка, самообрича се на наказание.

А в спектакъла на Явор Гърдев контактът на попа със стъкленицата с вино е контакт на пияница към питието му. Владо Пенев постепенно се опиянчва и започва да плете крака. Художникът Павел Койчев е монтирал няколко стълбички за различни нива на сцената и попът ги обхожда непрекъснато. Това динамизира визията и някак си оставя усещането, че нещо зловещо може да се случи при изкачването и слизането по стълбичките.

Попът в изпълнението на Владо Пенев се гневи, проклина, отправя закани. Той е много повече искрен и автентичен в чувствата си от попа на Велко Кънев, у когото надделява сардоничната отсянка. Към последната част на спектакъла Добчев не може повече да се сдържа и увеличава натиска против издайника. Някъде горе във висините на черквата се чуват биещи се гълъби и към земята летят пера. В един момент попът се овалва в черковната черга, в перата и във винените пари. Велко представя със страшна сила самоизтезанието на нещастника. Това е най-силната, най-красивата част на спектакъла. Накрая поп Кръстьо рухва в трагическата невъзможност да забрави, да е друг, да е при нас.

Противоположни емоции предизвиква Владо Пенев. Верен на темата си за пороците на съвременната политическа власт, Явор Гърдев позволява на актьора да интериоризира нападките срещу съгражданите си като обвинения срещу българските пороци на масовото съзнание – страха от опълчването срещу турците, участието в борбата с надежда за аванта, за плячка, грабежи и спекулации с постове в управлението зад гърба на воюващата Русия… Потънал в тези обвинения, в един момент Владо Пенев дори заплаква от безсилие и заради самотата на информирания. Това пък е много силната част на представлението, приемането на казуса с предателството като лично участие в позицията на обвинител.

Цветан Алексиев е по-силно ангажиран към представлението на поп Кръстьо отколкото Павлин Петрунов. Тъй като попът на Велко Кънев в яростта си дърпа въжето на черковната камбана, провиснало до земята, и тя приглася със зъл звън на ядните думи, в един момент Немият прерязва въжето и камбаната замлъква. Това става след като попът пие от кръвта на Спасителя, приравнявайки се с Юда. Така започва разрухата и виновникът изпитва натрапчивото желание нищо да не беше се случило, всичко да е било само сън. Но едновременно с идентификацията на Юда тече признанието. Попът вече говори само на себе си, единственият си верен слушател.

Може да се каже, че Добчев въвлича в представлението всички детайли на сцената, докато Владо Пенев, едър, мощен, с бяла коса като патриарх, прави тотално представление от себе си.