Явор преодоля гравитацията

Да ви разкажа за Явко, както аз си го знам.

Запознахме се в някъде през 2003-4. Правих „Един ден на…“ с него – това беше рубрика на списание „Едно“, в което тогава работех и много обичах. Карах едно сиво пежо, с което отидох да взема Явко от „Белите брези“. Качи се в колата, разприказвахме се все едно се познаваме от сто години. По едно време ме попита дали имам кърпички и аз викам: „Имам в жабката, отвори я и си вземи“. Той отваря и отвътре се изсипват дисковете ми, ама този най-отгоре е на „Gravity Co“. Просто непрекъснато ги слушах тогава – бяха и са една българска група със световно звучене, при това без да копират никого. Много се смяхме с Явко тогава!

„Егаси, как си го подредила да е най-отгоре“, казва той и се смее.

„Егаси как пък никак не съм го подреждала и то така си стана!“, отвръщам аз.

Ходихме у тях, после в едно студио, след това на среща с групата, пихме кола на една пейка. Станахме си симпатични. Явко е такъв човек, че ставаш приятел с него веднага – все едно винаги сте си били приятели.

После през годините се чувахме, не пропускаше да ми пише за Баба Марта, за рождения ми ден, за празници.

Преди 5 години направих с него един репортаж за „Преди обед“ – в рубриката ми „Позитивните хора“. Снимахме у тях, беше сготвил, подари ми едно кварцово камъче, което още си пазя. Разказа как се е преборил с дрогата и изобщо колко е щастлив. Не спираше да говори на Нора, беше ужасно влюбен в нея и много се гордееше, че му е жена. Показа ми всичките си снимки, разказа ни за всичките си картини, снимки и предмети у дома. Много радостен беше, целият светеше…

Последно го видях през юли миналата година. В един столичен бар посред бял ден. Приближи до мен някакъв човек, взе ми ръката и я целуна, а аз не можах да го позная кой е. Явката беше. Много слаб, с нездрав вид. Уплаших се за него, като го видях. Покани ме на концерт, възторжено разказваше за разни музикални планове. Явко винаги прегръщаше. Наричаше ме „мила“. После му писах едно лично съобщение, че не изглежда здрав… Прочете го, но не ми отговори. Не ми отговори никога. Всъщност това беше последното, което изобщо си казахме – аз с думи, а той – с мълчание.

Днес Явко, този безкрайно добър човек, този глас от велур, това момче, което само искаше всички да са щастливи, го няма. Много ми е мъчно. Това не трябваше да му се случва. Защото просто не е честно. Единственото, което си мисля сега, е че Явко преодоля гравитацията. Ще си спомням за него през кварцовото камъче и музиката му.

Лети, Явко! Ще те гледам от долната земя.

Текстът е от профила на Мария Касимова във Фейсбук.