Юда у всеки от нас

„Юда“ на Амос Оз, както и всички останали негови книги, е много личен разговор за самия него. Писателят смята, че Юда е обичал Исус и е вярвал в него повече от самия Христос. Предал го, защото бил убеден, че Исус няма да умре на кръста. Обесва се, защото вярата му е била разклатена след като Исус умира на кръста.

„Малко неща се случват в този роман. В една зима трима души седят в къща в покрайнините на Йерусалим. Те са на 25, 70 и 45 години. Един млад революционер, един стар анти-идеалист и една разочарована от мъжете жена. Юда и духът на Исус участват в драмата между тримата. В къщата е и Абрабанел, духът на починалия баща на жената. Става дума за предателство и лоялност, и за това, че не всичко, което изглежда като предателство, наистина е предателство. Понякога предателите просто са изпреварили времето си“, разказва Амос Оз за книгата си.

Шмуел Аш е студент, който трябва да пише дипломна работа за евреите по света и разглежда темата дали евреите са предатели на Исус. Тъкмо тогава в живота му започват да се случват поредица от неприятни събития. Приятелката му го изоставя, за да се ожени за бившия си, баща му фалира и родителите му не могат да го издържат повече, разпада се и кръжокът, който Шмуел води на революционни теми – за образуването на Израел, за Сталин. Тогава той решава, че трябва да помени живота си, разпродава всичките си вещи. Вижда обява за възрастен мъж, който търси компаньон. Запознава се с него и започват за водят дълги разговори за предателството – спрямо жените, спрямо революцията, спрямо себе си.

„Който е готов да се промени, който има смелостта да се промени, той винаги ще бъде смятан за предател от ония, които не са способни на това и хранят езически страх от промените, не ги разбират и ги отричат“, казва Шмуел в „Юда“.

Амос Оз е израелски писател, есеист и професор по литература. Роден е през 1939 г. в Йерусалим. Завършва философия и литература в Еврейския университет. Автор е на почти двадесет романа и новели, преведени на повече от тридесет и шест езика и отличавани с многобройни международни награди. През последните години той е сред най-сериозните кандидати за Нобелова награда. На български можем да прочетем десет от книгите на Амос Оз, издадени от „Милениум“ – „Животът и смъртта в рими“, „История за любов и мрак“, „Как да излекуваме фанатик“, „Между приятели“, „Моят Михаел“, „Пантера в приземието“, „Познание за жена“, „Сцени от живота на село“, „Същото море“ и „Черната кутия“.

Предлагаме ви откъс от „Юда“ на Амос Оз. 

Минаваха ден след ден, Гершом Валд удобно се отпускаше на своя стол зад писалището или в плетеното си кресло и водеше саркастични дискусии със своя събеседник по телефона. Подправяше изказванията си с поговорки и цитати, с шеги и изящни игри на думи, които често бяха насочени не само към противника му, а с не по-малка сила и към самия него. На Шмуел понякога му се струваше, че господин Валд нанизва и върти събеседника си на шиш, но шиш, който би могъл да нарани само литературно грамотни хора. Казваше примерно:

„Но защо не ти се ще да пророкуваш, скъпи мой? От времето на разрушаването на храма само хора като теб и мен имат право да пророкуват.”

Или:

„Дори и с черясло да сгрухаш безумния в кутел за жито, пак безумието му няма да се отдели от него.”

А веднъж каза:

„Ех, скъпи мой, двамата с теб далеч не приличаме на четиримата синове от пасхалната Хагада, но понякога ми се струва, че най-малко приличаме на първия.”

При тези думи върху грозното лице на Гершом Валд се изписваше заядливост и ненавист, а в гласа му се долавяха нотки на детински триумф. Но иронията потъваше под дебелите вежди, в синьо-сивите му очи, които бяха далеч някъде и излъчваха такава тъга, сякаш нямаха нищо общо с този разговор, а бяха свързани с нещо друго, непоносимо тежко. Шмуел не знаеше нищо за събеседниците от другата страна на телефона, освен това, че явно са готови да търпят жилото на Валд и да му прощават всичко, а това всичко, според Шмуел, се колебаеше на границата между шегата и откровената злост.

И друга една мисъл не му излизаше от главата: Валд непрекъснато наричаше събеседниците си или „мили мой”, или „скъпи приятелю” и човек би могъл да реши, че става въпрос за един и същ човек, немного различен от самия Гершом Валд, също толкова стар и сакат и също така прикован в кабинета си, възможно беше даже и при другия да има някой беден студент, който се грижи за него и се опитва – точно като Шмуел – да отгатне кой е предполагаемият негов двойник от другата страна на телефона.

От време на време господин Валд, потънал в мълчание и тъга, оставаше неподвижно проснат в креслото си, покрит с карираното вълнено одеяло, мислеше, подремваше, будеше се и молеше Шмуел да бъде така любезен и да му налее чаша чай, след което отново се оттегляше навътре в себе си. Непрекъснато издаваше някакъв приглушен звук, не беше ясно дали е част от мелодия, или е тиха, натрапчива кашлица.

Всяка вечер, в седем и четвърт, след новините Шмуел претопляше кашата на стареца, която съседката Сара де Толедо беше сварила. Поръсваше я с малко кафява захар и канела. Количеството стигаше и за двамата. В девет и четвърт, след второто издание на вечерните новини, донасяше подноса с лекарствата – шест или седем различни по големина таблетки, и чаша вода от чешмата.

Един ден старецът вдигна поглед и заоглежда Шмуел от горе до долу, без никакво притеснение, сякаш подозираше нещо нередно или мисловно го претърсваше, после попита направо, без заобикалки:

– Въпреки всичко опитът сочи, че би трябвало да имате приятелка някъде или нещо подобно, нали? Или поне да сте имали такава? Не? Няма жена, така ли? Нито някое младо момиче? Никога ли? – И се разсмя като на мръсен виц.

Шмуел запелтечи:

– Да. Не. Имах веднъж една. Даже няколко. Но…

– И защо дамата ви напусна? Не, няма значение. Все едно нищо не съм питал. Отишла си е, край. Без да се замисли. Но пък вие, в крайна сметка, сте в плен на нашата Аталя. Тя това го може. Пленява напълно непознати дори без пръста си да мръдне. А всъщност обича самотата си. Пленява мъжете, те се предават на магията й, а след няколко седмици тя ги отблъсква, понякога даже след седмица само. „Три неща има, които са непостижими за мен, дори четири, които не разбирам.” Веднъж ми каза, че намира непознатите хора пленителни, но само докато са такива – малко или много непознати. Всеки непознат, престане ли да бъде непознат, веднага почвал да я притеснява. А случайно да знаете какво е значението на думата „пленявам”? Не? Хубава работа, да не би в университетите да са престанали да обясняват на студентите значението на думите и тяхното по-нататъшно развитие?

– Аз вече не съм в университета.

– Значи вече сте в мрака на нормалността, в бясната надпревара, в скърцащите зъби. Коренът на думата „пленявам” идва от ерусалимския Талмуд. На арамейски, какъвто са говорили някога на израелската земя, се казва ратак, това означава „земя, оградена с плет”. Оттам идва и „пленявам”, означава „оплитам”, „оковавам във вериги”. Или не във вериги, с въжета. Или с морални юзди. А родителите ви? Е? Имате ли родители? Или имахте?

– Да, в Хайфа. В „Хадар Ха-Кармел”.

– Братя и сестри?

– Една сестра. В Италия.

– А дядото, за когото ми разказвахте? Този, който работил при временната управа и заради английската си униформа бил убит от нашите фанатици? Този дядо ли е родом от Латвия?

– Да. Истината е, че той доброволно се е записал в британската полиция, за да събира новини за нелегалните. Бил е нещо като двоен шпионин, тайно се е борил на страната на съпротивителното движение, членовете на което после са го убили. Смятали са го за предател.

Гершом Валд се замисли над това. Помоли за чаша вода. Помоли Шмуел и да открехне прозореца. После каза сериозно:

– Било е грешка. Голяма, грозна грешка…

– Кое? Това с нелегалните ли?

– Не. Младата жена, която ви е напуснала. Вие сте човек с душа. Самата Аталя каза това преди няколко дни и знам, че е права, както винаги. Просто никога не се случва да не е права. Така е родена. Това е част от нея, изпълва я – винаги да е права. Но кой друг, освен сухата, изгоряла земя, е винаги прав?

Превод: Екатерина Войнова. Корицата е на Капка Кънева.