– Как ви повлия постоянното присъствие на музиката в дома ви?
– Страшно много обичах да слушам музика… преди. Особено Моцарт. Той беше герой на нашите разговори. Много го харесвах в един момент на средния пубертет. Но има някои музики на XX век, които леко ме натоварват. Малко бягам от тях.
– Алфред Шнитке?
– И той, но баща ми си пада по по-сериозна музика – и като почнат тежките произведения, настава смут.
– Шостакович?
– Не бих си го пуснал сам.
– В този момент много хора от оркестрите, които е дирижирал Емил Табаков, ще се почувстват разбрани…
– Виж, ако искаш да станеш музикант, това е най-неподходящото нещо, което би трябвало да почувстваш след подобно интервю. Избирайки тази професия, би трябвало да харесваш това. Много голям и важен дял от симфоничната музика донякъде е създаден през XX век. Ако това не ти харесва, по-добре хвърли инструмента и бягай нещо друго да работиш. Може би родителите са ги карали насила да се учат на инструмента, но оттам насетне никой не е насилвал никого да остане и да се хваща на работа като музикант.
– Ето че и вие в крайна сметка сте отхвърлили насилието.
– Вкъщи винаги е било много интересно. Например да цакаш карти с Минчо Минчев, аз много го обичам. И Анатоли Кръстев като дойде е много готино. Но само с Минчо Минчев играем на карти. Другите не разбират от сериозни неща (смях).
– Брат ви също не става музикант, и той се занимава с изобразително изкуство…
– Впрочем, той започва да става музикант.
– Не завърши ли скулптура?
– Да, но преди години хвана една китара и прави страхотни неща, композира. Дипломната му работа за бакалавър бяха свирещи скулптури.
– Той мъчен ли е да свири на нещо?
– Като види ноти и се обърква. За пет месеца не можа да изсвири „Петльо-ку-ку-рии-га, стига Пет-льо, стии-га“. Сега свири на китарата без ноти, класическият начин не е за него. В момента в ръцете му всичко се превръща в нещо, издаващо звук.
– Имали ли сте порива да надминете баща си?
– Не, поне на съзнателно ниво. Никога не ме е дразнело къде съм. Ако се чувствам по-малък от него, може би ще искам да го надмина или поне да не съм в сянката му. Но никога не съм се чувствал в сянката му, за да искам да изляза от нея.
– В дома ви очевидно всички са солисти, ярки индивидуалности…
– Прекалено ярки, понякога е ослепително – трябва да се носят слънчеви очила (смях).
– Има, все пак, една звезда в дома ви…
– Който не е видял и другата му страна, е загубил. Много е умен, има присъствие, страхотно чувство за хумор и много добре усеща нещата. Човек може да си прекара добре времето с него.

Диригентът Емил Табаков в дома си
– Той намира ли музика във вашите рисунки?
– Харесват му, харесва му и това, което прави брат ми. Когато правихме „Цветанка“, взех негови парчета и озвучих филма с тях, беше много приятно да се работи с негова музика. Има едно страхотно парче – мъничко, кратко, само контрабас. В цял свят се изпълнява. Много обичам и неговия концерт за две флейти, който звучи и в „Цветанка“. Използваме и едно парче, Ad Infinito – към безкрайността, което е написал след полет до Токио – самолетът лети по посока на изгрева. Гледал го е над облаците и това си личи в самата музика. Има един великолепен Концерт за цигулка и хор – Минчо Минчев го изпълни с Капелата. Много харесвам и един концерт за чело. Допадат ми общо взето по-кратките форми.
– Като човек, който се занимава с визуални изкуства, любопитно ми е какво си представяте, когато слушате едно музикално произведение? За мен, например, симфоничната музика не рисува картини, приемам я абстрактно.
– Ако и аз можех да не си представям нищо, колко щеше да ми е хубаво… Преди години, каквото и да слушах, влизах в някакви свои честоти и започвах да си развивам истории в главата. Защото всяко нещо води до друго и приема някаква форма, между двете няма връзка само привидно, но понякога не мога да проследя кое откъде тръгва…
– Да проследим друга една връзка – какъв беше вашият поглед към властта преди 1989-а?
– Комунистическата? Дядо ми беше по-свързан с тях, беше член на Партията и вярваше в идеологията. Той беше в Съюза на писателите и директор на Градската библиотека. Баща ми не излиза от музиката, в главата му винаги тече някой голям автор или се композира нещо. Все едно си му сложил скафандър и той си върви с него. Неговият баща е бил социалдемократ и едва след смъртта му разбрах, че е бил анархист. Видя ми се странно, защото е бил главен изпълнителен съдия в Русе. Но ние винаги сме били артисти като начин на живеене и мислене. Системата преди и след не беше от такова значение, а просто контекст дори и за дядо ми. Един политик няма какво да прави при нас.
– Преди време Минчо Минчев сподели в едно интервю, че единственият път, когато е виждал Тодор Живков на концерт в зала „България“, е било на концерт на Стойка Миланова. Издържал до края, не си е тръгнал.
– Не съм виждал Тодор Живков на коцерт, не съм и гледал за него. Виж, Софиянски е бил, той харесваше концерти и идваше често.
– Вероятно затова е избрал Емил Табаков за министър на културата в служебния си кабинет.
– Да, той го избра и това беше жесток случай. Баща ми го избират за министър, майка ми ми каза. И аз си мисля, ох, боже, с какви глупости ще се занимава сега. Не знам как стана – той тръгнал да казва „не“, но го обявили по радиото, докато бил на път. Ядосах и мислех да не му говоря. Защото и в Художествената академия вече бяха обявили – и на мен никой не ми казва дори един „добър ден“. Бях много наострен към него.
Той не е политик, няма такова мислене, не е такъв човек. А е пълно с примери на хора на изкуството, които им се занимава с администрация – на предишния министър (бел. ред. – Вежди Рашидов) това като че ли е неговата страст, питам се: дали би се върнал към скулптурата въобще? За мен или си артист, или чиновник – среден път няма. И е въпрос на избор.
– Може би някои хора влизат във властта с амбицията да оставят нещо значимо след себе си – например Българския Лувър, Квадрат 500?
– Мисля, че е добре човек да прочете какво седи зад тази институция, Лувъра. Френският Лувър е дворец на няколкостотин години и това не е просто музей, и не е музей на съвременното и на модерното изкуство. Лувъра е дворец, превърнат в национална галерия, напълнена със световно изкуство от началото на това, което седи зад тази дума, досега.
А онова, което сме направили ние, е галерия, която се занимава със съвременно – и то май българско изкуство, ако не се лъжа. Няма нищо общо с Лувъра и сравнението е много жалко. Жалко за нас. Според мен Вежди Рашидов е пропуснал да види доста неща в Лувъра.
За да се издържаш с изкуство в България,
трябва да работиш като животно
– Спорът полезна ли е била грижата на тоталитарната власт за културата изглежда скоро няма да приключи – какво е вашето мнение по въпроса?
– След турското присъствие ние започваме да изграждаме изкуство. И имаме доста постижения в стиловете преди 40-та година. В социалистически или комунистически те продължават своето развитие, но в една доста цензурирана рамка. Донякъде това не е лошо, но настава пълен крах, когато Тодор Живков купува интелигенцията. Срамота е да се продадеш толкова евтино – за две вили. Не знам как се уважаваш после като автор и създател. Затова нямаме контраизкуство, каквото има и в Русия, и в Полша. Тук всичко е купено.
И все пак някои хора са написали добри неща – такива, които не нарушават някаква общоприета рамка, без да я следват задължително. Има много хубави произведения, но ако искаш да напишеш нещо извън диктатурата, тогава вече не можеш. Ти си купен, продал си се. Това води до голям срам, подсъзнателен. Всички заедно сме се продали, знаем си кирливите ризи и си ги държим.
– Преживян ли е този срам, преодолян ли е днес, 28 години след промените?
– За мен не сме го преживели, защото всички институции, които се занимават с изкуство, са свързани с руския тип администрация, която идва със социализма и все още си съществува с пълна сила. Те пречат, всъщност. Толкова е сложно формално да се направят нещата тук. Финансово сме много зле – 2017 година сме, не може с пръдня боя да правиш. На мен ми е необходим наистина сериозен бюджет, за да създам нещо и то да има някакво качество. Трябват поне минимални условия – а това, което държавата предлага, е под всякаква критика.
– Коя сфера визирате?
– За театър, за кино донякъде. Стават нещата, но с огромен зор. Ако гледаме чисто технически, за да се издържам с работа тук, трябва да хвана 5-6 пъти повече работи, отколкото в Швеция. Което накрая ще ме изхаби за няколко години. Защото си като някакво животно – изкарваш пари за ток, вода, не знам какво и не ти остава никакво време за творчество.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение