Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Юлиан Вергов: Неспособни сме да се обединим като нация

Основният проблем в България са липсата на култура и късата памет, казва актьорът

Днес хората са много обезверени и едва ли биха могли да повярват, че нещо може да се промени за по-добро, казва Юлиан Вергов. Снимка: Румен Добрев, „Площад Славейков“ - Юлиан Вергов: Неспособни сме да се обединим като нация

Днес хората са много обезверени и едва ли биха могли да повярват, че нещо може да се промени за по-добро, казва Юлиан Вергов. Снимка: Румен Добрев, „Площад Славейков“

Станали сме много черногледи, казва в навечерието на националния празник 3-и март актьорът Юлиан Вергов в интервю пред Елена Кръстева за „Монитор“. Артистът обяснява, че преди е имало надежди за обединение, но все повече се съмнява, че то може да се случи отново – както е било през 94-а или около Десети ноември например.

Коментарът на Юлиан Вергов е във връзка с една от настоящите му роли – в „Солунските съзаклятници“ той играе ръководителя на ВМОРО Борис Сарафов, който пада в жертва на разцеплението на организацията. Запитан какво според него днес може да ни обедини като нация, актьорът отвръща:

„Все повече се съмнявам, че нещо може да ни обедини като нация. Спомням си такова обединение – по време на световното първенство по футбол през 1994 г. Бяхме много обединени и през 1997-а. Около Десети ноември също. Тук не става дума за сини, червени, зелени… за партийна принадлежност. А за това, че тогава, като че ли народът беше обединен от вяра, че нещо по-добро ще се случи. Имаше надежда. Днес хората са много обезверени и едва ли биха могли да повярват, че нещо може да се промени за по-добро. По-скоро ще си кажат, че е дошъл поредният лъжец. Станали сме много черногледи. Всяко нещо настървено се обругава. В момента, в който излезе някаква информация по медиите, веднага се скача рязко, без да се погледне трезво. Което е нормално за един изнервен беден народ. От друга страна, има голямо разделение между тези, които наистина цепят стотинката на две, и онези с огромните финансови възможности. Ние сме малка държава и нещата са много видими“.

Вергов признава, че не е от най-спокойните и трудно запазва вътрешното си равновесие в тази обстановка – но добавя, че спасението за актьорите е, че могат да отидат в театъра и да преживеят друга реалност.

Той не коментира театралната реформа, но изявява убеждението си, че актьорът не трябва да се храни единствено с изкуство. Отбелязва и наблюдението си, че много хора, които твърдят, че изкуството е катарзис, всъщност са доста финансово обезпечени.

„Някак си е много лесно да говориш така отстрани – обяснява Вергов. – Има хора, колеги, които едва свързват двата края, живеят под наем…“

Актьорът казва, че не знае дали у по-слабо заетите му колегите има завист към него. Вместо това определя като наистина важни неща, че драматургът Жорди Галсеран е бил възхитен от спектакъла „Дакота“ на „Трите мечки“; или че е получил писмо, истинско – в плик, с похвали от 80-годишен учител от Казанлък.

„За мен това са важните, стойностните неща, заради които си струва да правиш един спектакъл – заради писмото на един учител с 42 години стаж. Когато някой ме спре на улицата и проговори възхитено за спектакъл, в който съм участвал… Това ме окрилява. Всичко останало е след това.“

Юлиан Вергов заявява във връзка с продуцентската им компания с Владимир Карамазов и Захари Бахаров, че всички те са преди всичко актьори, работили дълго в Народния театър.

„Свикнали сме да не правим компромиси с нищо в работата си – обяснява той. – Всяка вечер, когато излезем на сцената, даваме максимума като актьори. Като копродуценти полагаме усилия всичко да бъде перфектно, като се почне с екипа, с който работим, сценографията, костюмите, рекламата. Не само за премиерата, а и след това. В България като че ли е малко мръсна дума да се прави реклама за спектакъл. Мисленето, че хората, които ходят на театър, се интересуват и знаят – не върви. В този забързан ХХI век информацията трябва постоянно да върви към колкото може повече хора – дори към тези, които не са стъпвали в театъра. Мнозина може да ми се смеят, но аз съм щастлив, че на наши спектакли са идвали хора, които до този момент не са знаели къде се намира театърът. Другото, което ме прави да се чувствам много щастлив, е, че страшно много млади хора, включително и деца идват…“

Отхвърля въпроса от кога децата „трябва“ да влизат в театъра – защото „трябва“ не може да има. Вместо това споделя, че би било хубаво да се влюбят в това изкуството колкото по-може по-рано, да слушат хубава музика, класическа, във Филхармонията, в Операта:

„Според мен основният проблем в момента в България са липсата на култура, съответно на възпитание, и късата ни памет“.

Вергов признава, че няма точна рецепта, за да се чувстват актьорите достойно оценени – но това не може да се случва с увеличение на цените на билетите.

„Хората, които идват на театър, са същите, които работят за никакви пари в тази държава. Те отделят от залъка си, за да дойдат на театър, и не можеш да искаш от тях космически суми. Това „отделят от залъка си“ звучи банално, но е точно така. От друга страна, е обидно, ако дават някакви стотинки за театър. Би могло да се намери формула, но трябва да се прецизират някои неща в театъра като заплащане и заетост.“

Мечтата му пък е да му се случи такъв тип работа и роля, на която да има възможност да посвети цялото си време и усилия. Това е и единственото нещо, за което завижда на Леонардо ди Каприо, което преди дни взе първия си Оскар:

„Ди Каприо осем месеца е снимал филма. На всичкото отгоре филмът е сниман хронологически сцена по сцена, както върви историята. Искам да ми дадат такава роля, за която да се подготвям толкова месеци, колкото е необходимо. Само с нея да живееш. Знаете ли, че Даниел Дей Луис е живял с индианци… и ред такива неща…Тези актьори не се занимават с всички други неща – детето, майка ми, баща ми, парното, данъците. Всичко останало е на заден план. А тук – сутрин ставаш и отиваш на репетиция, след това пак репетиция, вечерта си на представление, което е различно от това, което репетираш. Всичко това коства страшно много усилия и неминуемо се разпиляваш. Много искам да ми се случи такъв тип работа…Може би това е абсолютното въплъщаване“.


Цялото интервю можете да прочетете в „Монитор“ – тук.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg