Юлия Кръстева: Човешкият род трябва да играе хазартно, за да не се самоунищожи

България преживя своя бунт през лятото на 2013 г. Година по-късно проф. Юлия Кръстева – един от най-значимите умове на съвременността, пристига у нас, за да обясни философските аспекти на протеста в лекцията „Нови форми на бунта“. Събитието е в Аулата на СУ „Св. Климент Охридски“ в петък, 26 септември.

Темата за революцията и бунта в техните исторически значения и проявления занимава Кръстева от времето на младежкия й magnum opus „Революцията в поетическия език” (1974). По-късно, в перспективата на настъпилите социални и политически промени в света, тя се връща към тази тема в крупните си изследвания „Смисъл и безсмислица на бунта” (1996) и „Съкровеният бунт” (1997). В лекцията си в Софийския университет гостенката ще постави тази проблематика в контекста на глобализацията с нейните инструменти да превръща всяка съпротива в зрелище и в интегрална част от обществото на спектакъла.

Днес страдаме от заболяване на идеалността. Между нихилизма и фундаментализма, които са симптоматиката на тази болест, какви могат да бъдат „новите форми на бунта”? Според Юлия Кръстева те непременно трябва да тръгнат от революцията в себе си и наличието на душевен живот.

Предлагаме ви изказване на проф. Юлия Кръстева на хуманизма в Деня за размисъл, диалог и молитва за мир и справедливост в света, която папа Бенедикт ХVІ свиква в Азиси на 27 октомври 2011 г. Есето е публикувано в личния й блог в интернет.

Снимка от Деня за размисъл, диалог и молитва за мир и справедливост в света в Асизи, където е била поканена да се изкаже проф. Юлия Кръстева.

Какво е хуманизмът? Голям въпросителен знак върху най-сериозните теми днес? Тази реалност е продукт на европейската, гръко-юдейска християнска традиция, но същевременно тя продължава да обещава, да разочарова, да се реформулира.

Дами и Господа,

Думите на Йоан Павел ІІ „Не се страхувай!” не са насочени единствено към вярващите. Възможно е тъкмо тези думи да са окуражили тяхната съпротива към тоталитаризма. Призивът на този папа, апостол на човешките права, също така ни кара да НЕ се страхуваме от европейската култура, а напротив, смело да приемем хуманизма: сложното съчетание между християнския хуманизъм и това, което изплува от Ренесанса и Просвещението и има амбицията да разкрие пред нас опасните пътища на свободата. Благодаря на Папа Бенедикт XVI за това, че покани мен, за първи път на тези места, една хуманистка между вас.

1. Хуманизмът на ХХІ век не е теоморфизъм (теоморфизмът най-общо казано се отнася до идеята, че човек е копие на Бог, от гръцки theos (Бог) и μορφη, morphē (форма), това, което се отнася се до божествените качества на човек). Не е нито „ценност”, нито някаква далечна и отвъдна цел. Човекът с главно Ч не съществува. След Шоа и Гулаг хуманизмът има за цел да напомня на мъжете и жените, че ако от една страна ние продължаваме да бъдем само законодатели, то от друга ние можем да решаваме в името на обществото и историята, именно благодарение на непрекъснататото съмнение, като постоянно проверяваме правотата на собствената си историческа и социална ситуация. Днес, далече от деглобализацията, се намираме в необходимостта да изобретим нови международни правила, с които да регулираме и контролираме финансите и глобалната икономика, за да създадем общество, базирано на универсална етика и солидарност.

2. Хуманизмът е процес на постоянно и ново полагане на основите, което се развива чрез пукнатини и скъсвания – иновациите. Паметта не зачита миналото: Библията, Евангелията, Корана, Ведите, Даоизмът живеят в настоящето. За да може хуманизмът да се развие и създаде наново, е дошъл моментът да се обърнем отново към моралните кодове, заложени в историята ни: без да ги отслабваме, за да ги проблематизираме, да ги обновим в лицето на новите сигуларности.

3. Хуманизмът е феминизъм. Освобождаването на желанията може да доведе до еманципацията на жените. Битката за икономическо, юридическо и политическо равенство изисква нов размисъл върху избора и отговорността на майчинството. Светското общество е единственото общество, на което липсва дискурса на майчинството. Силната връзка между майката и детето, чрез която биологията става смисъл, другост и дума, е упованието. За разлика от ролята на бащата и на религията, майчинството завършва пълнотата на хуманистичната етика.

4. За да може желанията на мъжете и жените да бъдат възпламени отново, хуманизмът ни учи да се погрижим за тях. Любящата грижа за другия, за земята, за младите, за болните, за хората в неравностойно положение, за възрастните, тази грижа създава вътрешния опит, тя извиква нови видове на близост и изненадваща солидарност. Ние нямаме друг начин да изживеем антропологичната революция, вече обявена чрез научните проблясъци. Начинът, който познаваме, е част от неконтролируемите процеси в технологията и финансите и невъзможността на демократичния модел да се справи, да проникне в новата пирамида.

5. Човекът не прави историята, ние сме историята. За първи път хомо сапиенс има начините и средствата да разруши земята и себе си в името на своите вярвания, религии или идеологии. По същия начин, за първи път мъжете и жените са способни да подложат отново на изпитание, в пълна прозрачност, съставната религиозност на човешкото същество. Разнообразието на хора и религии, което е представено на нашата среща тук, в Азиси, показва, че разрушението не е единствената възможна хипотеза за нашия нрав. Никой не знае всъщност кое именно човешко същество ще дойде след нас – ангажираните в това безпрецедентно и антропологично състояние на космическо трансоценяване. Да основеш хуманизма наново – това не е провиденческа догма или духовна игра, това е хазарт.

Дами и Господа,

Епохата на съмнението вече не е достатъчна. Изправени срещу нарастващата смъртоносна криза, сме пред лицето на хазарта. Трябва да сме достатъчно смели и да заложим на продължителното обновяване на способността на мъжете и жените да слушат и научават заедно. Така че в нашата мулти вселена, заобиколени от празното, човешкият род да може да продължи да преследва своята съзидателна съдба още дълго време.

Юлия Кръстева, доктор хонорис кауза на Софийския университет и на редица университети в Съединените щати, Канада и Европа, e родена в България. Като студентка по френска филология в Софийския университет тя става част от мощна, изпълнена с енергия интелектуална генерация, която се надява със силата на духа да преодолее репресивната идеологическа машина и да изведе българската мисъл на световната сцена.

Изгнанието дава на Юлия Кръстева този шанс. От 1966 г. тя работи и живее във Франция.

Юлия Кръстева е теоретичка, писателка, психоаналитичка, почетен професор в Университета Париж 7 – Дидро и пълноправен член на Парижкото психоаналитично общество. Офицер на Почетния легион, командир на Ордена за заслуги (2011). През 2004 г. става първата носителка на наградата Холберг (създадена от правителството на Норвегия, за да попълни липсата на хуманитарните науки в предвидените области на Нобеловата награда). Получава наградата на името на Хана Аренд през декември 2006 г. и на името на Вацлав Хавел през 2008 г.

Авторка е на трийсет книги, сред които „Революцията в поетичния език”, „Истории на любовта”, „Сили на ужаса”, „Черно слънце. Депресия и меланхолия” (преведена на български), „Сетивното време. Пруст и литературният опит”, трилогията „Женският гений: Хана Аренд, Мелани Клайн и Колет”, „Омраза и прошка”, „Тази невероятна нужда да вярваме”, „Нагони на времето”, както и на романите „Самураите”, „Убийство във Византия” (преведен на български) и др. Нейното творчество е преведено изцяло на английски език и на още десетки езици.