Юлия Огнянова: Разгонихме фамилията на духовността

Юлия Огнянова, учител на някои от големите личности в съвременния български театър, днес става на 93 години. Рожденият ѝ ден е празник и за нейните любими ученици, които не пропускат да й се обадят и да я посетят – Стефан Москов, Александър Морфов, Нина Димитрова, Зуека, Кръстю Лафазанов…  От всеки свой възпитаник тя е извадила най-силните оръжия, онези, които са само негови.

Юлия Огнянова рядко дава интервюта. Затова ви предлагаме един разговор с нея за в. „Труд“ от декември 2005 г. Срещнахме се в дома й, говорихме над 3 часа и на изпроводяк ми даде три червени ябълки. Днес – 11 години по-късно – думите й звучат различно.

Повод за интервюто бе спектакълът й „Автопортрети за разпознаване”, поставен в Смолянския театър – днес заплашен от преобразуване в открита сцена. В „Автопортретите“ тя бе събрала „Снаха” и „Татул” на Георги Караславов, „Лазарица” на Йордан Радичков, „Железният светилник” на Димитър Талев и поезията на Валери Петров и Константин Павлов.

– След толкова години в театъра имате ли определение що е изкуство?

– По време на еволюцията на човека настъпва момент, когато той започва да изпитва потребност не само от храна, но и от красота. (Според мен и насекомите имат влечение към красотата, защо иначе природата ще създава различни красиви цветове? Прави го, за да ги примами, защото цветовете им влияят.) Развивайки се, човекът в един момент пропява – като начин на общуване или като израз на вълненията у себе си. Съчинява песен, в която изразява своята болка, страдание, веселие…

Изкуството се е родило у човека от само себе си. Духовността постепенно става негова потребност. Но днес ние, хората, й разгонихме фамилията на тази духовност.

– Защо, какво се промени?

– Просто на българите пак започна да им харесва в театъра. Аз видях как хубаво слушат по време на „Автопортрети за разпознаване” в Смолянския театър. Залата беше пълна с деца от Математическата гимназия, да видите как слушаха и ръкопляскаха на епизодите, когато вмъквах в представлението стихове на Константин Павлов. Бащата в „Снаха” на Караславов предизвиква смъртта на сина си. Момчето умира, но преди това казва, че на устата му се появяват мръсни думи, иска да ги изплюе по адрес на бащата. След това произнася: „Свечерява се, аз отново ще заспя със заблудата, че душата ми е чиста… ”

Каква самокритичност, нали? Това не е изобличително, не е илюстрация едно към едно на неговите чувства. Синът изобличава бащата, но и към себе си е взискателен.

Константин Павлов е най-големият ни поет. Той има лаконичен език, четат го хората и не го разбират. Но сега децата в театралния салон слушат стиховете му и го разбират, в края винаги ръкопляскат.

Взела съм от Константин Павлов едно стихче и съм го сложила до друго стихче. Защото искам да покажа, че нямаме право – освен на себе си – да бъдем съдници и на всички останали. И към себе си съм иронична. Даже когато направя нещо, което другите считат за добро, а и аз не го смятам за лошо, си казвам: Ами ако то е било някакво изпитание? Не мога да гарантирам, че ако попадна втори път в такава ситуация, ще постъпя по същия начин. Не допускам за себе си, че съм така изрядна и безупречна, че да мога да съдя другите.

– Кой ви е учил на самокритичност?

– Родителите ми. Никога не съм ги чула да говорят за съседите или за колегите в работата си. Като малка съм плакала, ако някое дете ме е удряло. А мама все ми е казвала: „Може и да не си разбрала, Юле, нещо си направила и си причинила болка на това дете.“ Аз съм била много кротка, научила съм се да плача чак на 2 години и осем месеца, имитирайки съседските деца.

– Може би това е било театър?

– Не мислех, че театърът е моето призвание. Виждах, че мога, че ми върви. Бяха ме дали в прогимназията на Николай Фол, той имаше театрална школа, всичките възпитаници постъпиха в Народния театър. Това беше преди да се основе висша театрална школа. Когато трябваше да правят „Дон Кихот”, едно от момичетата се разболя. И неочаквано дадоха ролята на Дулсинея на мен, повикаха ме от децата.

– Сигурно сте изпитали голяма гордост?

– Не. В друго едно представление играх вещица. Минаха не знам колко представления, баща ми нищо не спомена, но мама каза един ден: „Дете, татко ти май не е много очарован от това. Пита ме – тя актриса ли иска да става?” Навремето нямаше специалност, която да ме привлича повече от другите. Нищо не ме затрудняваше, защото внимавах в час и още там си научавах уроците. Само домашните по латински преписвах от една Красимира. Нашите никога не са питали как съм завършила, какви са ми оценките. Обичали са ме, но не са ме глезили. Майка ми не ме е поучавала – това е добро, това – лошо. Расла съм свободна. Баща ми казваше: „В нашата къща се говори с един тон по-ниско.“ Защото бях буйна. Вкъщи никога не се говореше какви сме ние, какви са другите. Нямало е хвалби. Мен самохвалството ме отвращава.

– Театърът не е ли суета?

– Не е. В театъра създаваш друг свят от материала на реалния. Трансформираш хората, навиците, поведението, наблюдението, явленията в изкуство. Свиваш обема му, концентрираш го, тоест избираш начин да кажеш идеята си лаконично, за два часа да речем.

– Чии са портретите във вашите „Автопортрети за разпознаване“? Може би рисувате своя автопортрет?

– Да. Студентите ми знаят, актьорите – също. По този начин аз анализирам. Не искам да отсъждат високомерно драматургичните образи – този е отрицателен и дай сега да го черним. Човекът е сложно нещо. Щом е лош, ти не заставаш на негова страна и последиците се виждат. Не трябва да формираш у актьора самочувствие на високопоставен съдник. Мразя да чета морал, казвам на учениците си така: „Като усетите, че гледате някой през рамо, усъмнете се в себе си.“ Сами. Казвам им също: „Да се зарадваш на чуждото, на чуждия спектакъл, е по-естествено и по-закономерно, отколкото на своя собствен.“ Когато излезе ваша премиера, знаете колко неща не сте успели все още да осъществите. Възпитавам актьорите да бъдат съавтори на постановката. Провокирам ги, водя ги сами да го направят. А когато отидеш на чужд спектакъл, но като зрител, тогава вече наистина може да се насладиш на възможностите на театъра. Той ти пълни душата.

– Не надценявате ли понякога публиката или актьора?

– Трябва да дойдете на „Автопортретите“ и да видите какво значи публика. Как учениците ръкопляскат винаги щом свърши представлението. Като чуят:

Господи!
Една добра дума.
Една добра дума.
Една добра дума,
Господи!

Щеше да ме убие.
Щеше да ме убие.
Щеше да ме убие,
Господи!

Никой не посмя.
Никой не посмя.
Никой не посмя,
Господи!

Една добра дума!
Щеше да ме убие!
Никой не посмя!
Господи!

(Стихотворението „Вопъл“, написано: „на 11.1.1984 г. между 20,35 и 20,45 ч, след като Начо и Полка ме изоставиха“)

Дотам му е дошло на Коцето Павлов в живота, че има нужда само от добра дума. Нека да го убият, въпросът е, че вече не може без добра дума. Не може само с омразата и с лошотията. След това казва: „Все бързаме и все нямаме време…” Докато се сетим да дадем една добра дума на този, на когото е нужна, оп, пристига смъртта и го взема. „Един идва, поставя цветя, друг идва, отнема цветята. А смъртта – иди ми, дойди ми, иди ми, дойди ми. Така върви животът…”. Виждате ли каква поезия? И това го разбират децата. Муха да бръмне, така го слушат, в гробно мълчание.

– Учили сте на театър някои от най-интересните режисьори от днешната българска сцена. Какъв е бил подходът ви към тях?

– Всяка задача в математиката има много варианти за решение. Обучението в правене на театър нивелира, елиминира индивидуалността. А пък аз я усещам у студентите си и я измъквам. И затова те са различни. Като видите техните представления – никога няма да кажете, че ме копират. Защото и аз не копирам своите предишни спектакли. Просто всеки път ти се иска да стане различно, защото животът е толкова кратък.

За мен нравственото и естетическото са еднакви. Когато красивото е нравствено, то засилва красотата. Но и нравствеността е красива, когато има на сцената нещо духовно, вълнуващо, някаква добродетел…

Знаете ли, понякога мисля за себе си не много красиво – че може би и мен природата е създала като някои, които са повече консуматори. Дали умеем да се радваме на нейните чудеса? Аз искам да ги видя във всичко – и в живота, и в човешките отношения.

Връщам се пак назад, към оная скоба – майка ми е казвала: „Юле, няма, моето момиченце, да прегръщаш другите дечица“. Защо? „Защото ти е мечешка любовта.“

И досега, като има малки деца, ако дойдат при мен – разговарям с тях като с равни. Не признавам йерархията. За мен всички са равнопоставени. Не само актьорите, а целият екип и техническия персонал, всички са еднакво важни за спектакъла.