Юн Фосе: Ако слушах критиците, щях да спра да пиша преди 40 години

Първите опити на нобеловия лауреат Юн Фосе в литературата били толкова зле приети от критиците, че авторът обмислял дали да не се откаже от литературното поприще, сподели самият той в нобеловата си лекция, публикувана в сайта на наградите. Тазгодишните носители на отличията се събраха в Стокхолм за специална церемония на 10 декември, на която официално ще получат медалите си и ще изнесат благодарствените си речи. В седмицата преди това обаче програмата е наситена с редица събития с тях, включително лекции и срещи с медиите.

В своята лекция, състояла се на 7 декември, Фосе сподели, че ако бе слушал критиците, трябвало да спре с писането още преди 40 години:

„Първите ми книги бяха много зле приети в голямата си част, но аз реших, че няма да слушам критиците. И ако не го бях направил, щях да спра да пиша още след дебютния си роман „Червено, черно“, който излезе преди 40 години. По-късно започнах да получавам предимно позитивни отзиви и дори награди. Тогава си помислих, че може би е добре да продължа да следвам същата логика – щом не слушах лошите отзиви, нямаше да позволя и на успеха да ми повлияе, ще се закрепя за писането си, ще се държа за това, което съм създал. И мисля, че успях да го постигна, вярвам, че ще продължа да го правя и след Нобеловата награда“.

Норвежкият писател, автор на преведената на български „Трилогия. Бдение. Бленуванията на Улав. Отмала“, бе отличен от Кралската шведска академия през октомври за това, че „дава глас на неизразимото“. Стилът му, определен от Нобеловата комисия като „минимализъм на Фосе“, разчита на мелодичност на езика, но понякога остава неразбран.

Вижте още: ОТКЪС ОТ ЕДИНСТВЕНИЯ РОМАН НА НОБЕЛИСТА ЮН ФОСЕ, ПРЕВЕДЕН НА БЪЛГАРСКИ

В благодарствената си реч Фосе обърна внимание и на повтарящия се мотив в творчеството му за самоубийството. Дълго време писателят се опасявал, че творчеството му може би е служило за оправдание на хората, които отнемат живота си. Но Нобеловата награда променила това:

„Затова нещото, което най-силно ме развълнува, бяха думите на онези, които споделиха, че моето писане най-просто е спасило живота им. По някакъв начин аз винаги съм вярвал, че литературата спасява живота, може би дори е спасила моят собствен. А ако моето писане е помогнало на други, нищо не би ме направило по-щастлив“.

Лекцията му дава обяснение и на стила му – някои от романите му са съставени от огромни изречения, сюжетните обрати и диалозите се разделят единствено от запетайки, а в книгата „Септология“ няма нито една точка. Между писането и музиката той открива тясна връзка. Всичко започва в тийнейджърските му години, когато мечтае да бъде рокмузикант.

„С писането си аз искам да създам същото, което съм преживявал, докато свиря. Когато пиша, в един особен момент винаги получавам усещането, че текстът вече е написан, там някъде е, не вътре в мен, и единственото, което трябва да направя, е да го запиша, преди да изчезне.

[…]

Норвежкият поет Олав Х. Хауге е автор на стихотворение, в което сравнява процеса на писане с това да бъдеш дете, да построиш колиба от листа в гората, да пропълзиш вътре, да запалиш свещ и да се почувстваш в безопасност в есенната нощ. Мисля, че това е добър пример за това как аз също преживявам процеса на писане.“