Найден Тодоров и Даниел Хоуп

За Антон Дончев, тефтерчето с първите записки за „Време разделно“ и едно писмо до Тодор Живков

Интервю с писателя, в което разказва поръчков ли е романът и за опитите на американци, италианци и руснаци да го екранизират с участието на актьори като София Лорен, Лорънс Оливие, Антъни Куин, Сергей Бондарчук

„Тодор Живков ми каза: „Дончев, против теб е Съюзът на писателите, недоволни са и кинематографистите, които искат български режисьори на нашите филми; актьорите също – на тях пък им се играе в големи продукции. Против международните продукции са и от Държавна сигурност“, казва Антон Дончев. Снимка: Гергана Костадинова/БГНЕС - За Антон Дончев, тефтерчето с първите записки за „Време разделно“ и едно писмо до Тодор Живков

„Тодор Живков ми каза: „Дончев, против теб е Съюзът на писателите, недоволни са и кинематографистите, които искат български режисьори на нашите филми; актьорите също – на тях пък им се играе в големи продукции. Против международните продукции са и от Държавна сигурност“, казва Антон Дончев. Снимка: Гергана Костадинова/БГНЕС

Антон Дончев почина днес на 92 г. В негова памет публикуваме очерка за него от журналистката Ива Йолова („Труд“) и едно от интервютата ѝ с писателя, част от сборника „По думите ще ги познаете“ (изд. „Ентусиаст“).

Вижте още: ПОЧИНА ПИСАТЕЛЯТ АНТОН ДОНЧЕВ

Антон Дончев пише най-популярния си роман – „Време разделно“, когато е на 33 години, по думите му – само за 41 дни в родопска хижа, недалеч от Пампорово. Разказвал е, че го провокирала мистична случка, която преживял 10-ина месеца преди това. Срещнал главната си героиня Елица в с. Момчиловци, където гостувал с група писатели през 1962-ра. Девойка като самодива, с дълга бяла риза и коса до петите, го завела мълчаливо до стаята за гости в дом на края на селото. На следващата сутрин възрастна жена със същото име го посрещнала на двора и му казала, че млада Елица не съществува.

Години по-късно от бившата кметица на Смолян Дора Янкова научил, че красивото привидение се е казвало Йелица и си отишло рано от този свят.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Писателят ми е показвал обикновено тефтерче на „Балкантурист“ от 1963-та, където си е записвал сцени и герои от романа. Четири пъти сменял и заглавието – „Глава си давам, вяра не давам“, „Залезът прилича на изгрева“, „Часът на избора“ („Час выбора“ е заглавието, с което романът е преведен на руски)… докато на петия изплувало истинското.

За половин век от публикуването си през 1964-та епосът за насилственото помохамеданчване на българите в Родопите е излязъл в 1 050 000 екземпляра по света на 30-ина езика, включително на китайски и хинди. Във Франция дори се появи в джобно издание през 2002-ра под заглавие „Стоте братя на Манол“ в популярната поредица „Ливр дьо пош“ („Книги за джоба“) с клеймото на издателството „Бабел“. Освен в книжарниците, „малогабаритните“ издания се продават във вестникарски павилиони, по гари, в метрото и пр., предназначени са за масовата публика и стигат от 2 до 10 пъти по-голям тираж от нормалните.

Заради „Време разделно“ Дончев е сравняван с европейски величия като Джойс, Андрич, Казандзакис, дори с Шекспир. В началото на 70-те журито на американската фондация „Джейн и Ървинг Стоун“ номинира българския епос за „най-добър исторически роман в САЩ“ – по изключение, защото наградата се дава само на американски писатели. Тогава бдителните соцвласти не пускат Дончев да пътува отвъд океана и шансът му там спира до номинацията. Но и днес романът му е в програмите на славянските факултети в щатски университети.

В момента американски издания на „Време разделно“ от 1968-а с твърди корици се предлагат в световния сайт „Амазон“ на цени от 116 до 150 долара.

През 2009-а в първата българска класация „Голямото четене“ Дончев с „Време разделно“ се нареди на второ място след Иван Вазов и „Под игото“. За 80-годишния юбилей на писателя през 2010-а шест наши града, преплетени в биографията му, го направиха свой почетен гражданин.

Почти не е останала литературна награда в отечеството, която не е отличавала творчеството на Дончев. За свои произведения е получавал призове с имената на класици от два века – Паисий, Чинтулов, Дринов, Стамболов, Йовков… От 2003-а той е един от малцината родни писатели в историята на БАН. Лауреат е на отличието на балканските народи за литература „Балканика“, на писателския приз на Алма матер, на най-високия наш орден – „Стара планина“ I степен.

„Историята не се разкайва… а в България непрекъснато се окайваме за нещо, което е станало вчера. Не използваме миналото за това, за което то служи – да дава енергия“, казвал е Дончев. И обича да напомня думите на Атанас Далчев, че „липсата на национален егоизъм“ е опасна за българина.

Ето още няколко откровения на писателя…

За „лупата“ на времето

„На срещи с читатели, а те са хиляди, ми задават въпроса: „Времето, в което живеем в момента, разделно ли е?“. Отговарял съм, че всяко време е разделно. Но мисля, че днешното е „по-разделно“ от нормалното.

Целият свят живее всъщност във виртуална действителност, създавана от медиите. Това важи особено за хората, които са далеч от събитията, за нас, които сме далеч от Сирия, и за провинцията, която е далеч от София… Всички научаваме много малка част от реално случващото се. Ако си представим, че медиите работят с лупа – слагат я на окото на една муха и се появява цяло чудовище – с огромни очи, челюсти, антени… А всъщност мухата си е муха.

Трагедията е, че тая лупа не може да се постави върху големи създания, с лупа не можеш да видиш слон. И се получава разминаване между реалния, действителния свят и това, което се казва и показва за него.“

За историята и настоящето

„Да забравим миналото, конфликтите в историята, е, като да забравим произхода си. Защото ние сме от народите, които буквално са си пробивали път през вековете с оръжие в ръка. Историята съвсем не е пепелище, ами си е огън, който гори в момента, който осветява, но и изгаря. Съдбата на „Време разделно“ се мъчи да отговори на въпроса за паметта и забравата.

Преди години във Финландия участвах в конференция със задължаващо заглавие „Що е свято“. Оказа се, че както ние, така и светът се люлее между двата полюса – да забравим конфликтите, това, което ни е срещало не само на полето на духовността, а и на бойното поле, или да си спомним, че има места, личности, периоди, които са святи. Проблемът е кои неща от нашата история можем да наречем святи. Има ли ги изобщо? Защото някои хора застанаха на позицията, че такива няма. Ето – пътят към Европа минава и… през гроба на баща ми. Пътя ли да гледаме, или гроба на баща си? Дали можем да признаем, че съществува нещо свято, което няма да пипаме. Не може да пипаме Левски! Но ако кажем, че сме живели много добре под чадъра на султана, докато сме били част от една велика империя, приравняваме нашия Левски с… терорист, защото се е борил срещу тази империя.

Съществувало ли е робство в България? Имало ли е насилствено помохамеданчване? Историята на Османската империя продължава пет века. И на всеки две-три години е събиран набор от мъжкото население на християните от Балканския полуостров – момчетата, които били прибирани, са ставали роби.

Кой има полза от това да не се казват истинските имена на нещата? Всички големи победи на османското оръжие са спечелени от еничарите, т.е. – и от наши момчета. Ние сме участници в големите събития, ставали в империята. Дали е въпрос на самочувствие, кажете вие. Но за мен е част от историята на българския народ. А „Време разделно“ запознава милиони хора по целия свят, между другото – и мюсюлманите, с нея…“

За пътя на романа

„Получих стотици писма, когато излезе романът. В тях казваха: „Благодарим ви, че показахте благородството на тези хора и тяхната борба“. Самите българомохамедани пишеха: „Благодарим ви, че показвате, че и ние сме се борили“. Кой сега се рови в пепелта – не да търси въглени, а някакъв почернял кокал, има ли нужда от това?

Една книга е като хвърлен във вода камък – зависи колко кръга ще предизвика наоколо. За „Време разделно“ навремето се появи цял подлистник в „Ню Йорк Таймс“ под заглавие „Богове и овчари“ от най-известния им критик – мечта за много американски писатели. Излязоха десетки рецензии във водещи издания. Това са „кръгове“ във водата…“

За екранизирането на епоса

През април 1986 г. Луиджи де Лаурентис, председател на италианската асоциация на кинопродуцентите, пише лично до Тодор Живков с молба да подкрепи идеята за международна копродукция – екранизация на романа „Време разделно“. Акад. Антон Дончев извади наяве този случай през юни 2015-а, когато българският филм по неговия исторически епос за насилственото ислямизиране на Родопите бе класиран на първо място сред любимите на нашата публика родни кинотворби. За проекти и сценарии на Дончев общо досега са идвали у нас няколко десетки делегации от различни страни на Европа – Италия, Англия, Франция, Германия, та дори и мощни продуценти от Холивуд.

Защо са удряли на камък и как страната ни е загубила възможността да получи милиони долари от международни копродукции? Както и кои големи световни звезди пропуснахме да видим в образите на български герои? Писателят разказа за едни от най-интересните случаи от практиката си на сценарист.

– След „Голямото четене“, където романът ви „Време разделно“ бе класиран на второ място до „Под игото“ на Вазов, допитването на БНТ сред зрителите за любими български филми на столетието извади екранизацията по него – най-отпред. Коментирайте с няколко думи, моля!

– Не се чу достатъчно ясно фактът, че всъщност първите филми са по литературни произведения – „Време разделно“, „Козият рог“, до края останаха и „Осъдени души“, „Крадецът на праскови“… Не знам на какво ниво е отпаднала „Мера според мера“, която според мен също заслужаваше да бъде в Топ 10. Не беше направен анализ на това.

Инак, струва ми се, изборът на „Време разделно“ и на „Козият рог“ е симптом, който показва едно състояние на духовния живот на обществото ни и трябва да носи много точно печата на датата – това се случва през 2015 г. Сигурен съм, че за повечето от филмите в друго време щеше да има друга подредба. И най-вече политиците ни трябва да се замислят защо зрителите гласуват точно по този начин, но аз няма да го анализирам.

– Основните нападки от опонентите на класацията бяха, че това е поръчков филм.

– Аз пък казвам, че това е шаблон, очернящ филма. Искам да покажа документи, които свидетелстват, че две години след излизането на романа на български език (1964 г.) чужди кинокомпании се надпреварваха да искат правата за неговото екранизиране. Пътят на „Време разделно“ за преводите в чужбина и за екранизирането му започва от един и същи човек – Пиер Рув, псевдоним на Петър Увалиев. Той преведе 20 страници от романа на италиански и на английски, написа резюме на сценария и го даде едновременно на един издател и на своя собствен председател в кинокомпанията – Карло Понти.

(Увалиев, завършил право в СУ, дипломатствал в Италия и Англия, а след това останал като „невъзвращенец“ в Лондон, е от средата на 60-те съпродуцент на Понти в общата им компания „Бридж филмс“… – бел. авт.)

В проекта на Карло Понти от 1 септември 1966 г. като режисьор бе написан Дейвид Лин – току-що заснел „Доктор Живаго“ (1965 г.). А за ролята на Караибрахим (героя на Йоско Сърчаджиев в нашия филм) беше определен Лорънс Оливие. Щеше да участва и съпругата на Понти – София Лорен, смятаха за нея да разширят ролята на Севда (у нас изпълнена от Аня Пенчева)… Но всичко остана само на проект.

– Какво всъщност предвиждаше той?

– В проектодоговора, сключен между компанията на Карло Понти и Христо Сантов, директор на Студия за игрални филми – София, имаше клауза, че „Бридж филм“ се задължава да плаща на автора на романа по 1000 долара месечно, срещу прехвърлянето на правата за период от 12 месеца. По сценария трябваше да работим със световноизвестния италианец Енио Кончини… Страните се споразумяха да заплатят за авторското право за екранизирането на „Време разделно“ сума, равна на 3 процента от бюджета на филма, като участието на компанията на Понти в този бюджет бе 5 млн. щатски долара, а за българската страна трябваше да се определи допълнително… Те поемаха разпространението по целия свят без соцлагера, включително без СССР и Китай…

– С кого продължихте разговорите след това?

– През 1968-а темата се прехвърли при продуцента Дино де Лаурентис. Той настояваше за международна продукция по романа до започването на българския филм на Людмил Стайков през 1987-а. Тогава пък неговият брат Луиджи де Лаурентис, председател на Асоциацията на италианските кинопродуценти, написа писмо до Тодор Живков*. В него се казва, че той е разбрал, че започваме филм, и моли да му бъде дадена възможност да екранизира романа. Много възпитано казваше, че обича България, че е учил български език и т.н. На това писмо никога не е отговорено.

В същото време започнаха разговори с България и от САЩ, които се водеха включително и след заснемането на българския филм на Людмил Стайков. Американците бяха предложили: добре, ние ще направим телевизионен филм, ще изчакаме три години от вашата премиера и тогава ще го пуснем.

– Кой води преговорите от тяхна страна?

– Няколко компании, най-сериозната от които „Ай Си Ем Интернешънъл“, представител на „Метро Голдуин Майер“. Техни делегации идваха 4-5 пъти. Единия път, след като бяха гледали в Кан нашия филм, но смятаха, че той няма да има международно разпространение… Тогава Антъни Куин беше изявил желание да играе Манол. Той вече бе известен като „Зорба гъркът“ и явно Балканите му бяха вече в кръвта. За него ми е мъчно.

– Излиза, че и италианци, и американци са искали да правят „поръчков“ български сюжет?

– Непрекъснато се говори, че България е поръчала филма заради възродителния процес. Хората, за които стана дума дотук, не знаеха, че ще има възродителен процес, нито пък, когато вече се бе случил, това ги трогна по някакъв начин. В „Ню Йоркър“, едно от най-сериозните американски списания, главният му редактор Антъни Уест на 25 януари 1969-а излезе с обширна статия, в която се дава отговор на тези, които си позволяваха да атакуват романа (а по-късно и филма), че има много насилие и жестокост. На финала Уест сравняваше описаното във „Време разделно“ насилие с „действията на нас, американците, във Виетнам“. Между другото той прави много тесен паралел между османската и съветската империи, пише за опита на империите да завладяват малките народи, с които граничат.

– Добре, но как си обяснявате всички тези перипетии около филмирането на романа ви?

– Доста по-късно от първите неуспешни опити да се откупят правата на „Време разделно“, на 16 юни 1980 г., излезе решение на ЦК на БКП за четири международни кинопродукции, едната от които бе за този роман. Но автор и на четирите проекта (другите са „Аспарух“, „Богомилите“ и „Кирил и Методий“), към които чужденците проявяваха интерес, бях аз. А това се оказа неприятно за много хора у нас.
Особено съжалявам за „Свети Кирил“, защото за проекта се изискваше съгласие на Ватикана, което с идването на папа Йоан Павел II (останал на Светия престол от 1978 до смъртта си през 2005 г.), Бог да го прости, се получи. Поначало в католическата църква имаше съпротива от страна на чехи, германци и пр.: защо българите, защо Кирил и Методий? Заглавието на филма беше „Свети Кирил Философ в Рим“ и всъщност пресъздаваше последните 40 дни от живота му. Правеше мост между православната и католическата църква.

В крайна сметка от 4-те теми три бяха произведени като български филми – „Време разделно“, „Аспарух“ (режисьор Людмил Стайков), а „Кирил“ засне Георги Стоянов. „Богомилите“ и до ден-днешен не е направен, въпреки че и в момента се водят преговори, подписват се договори по света.

– Как ставаха преговорите за международни продукции?

– В Италия, например, отива наша делегация начело с тогавашния шеф на Студия за игрални филми да сключва договор и докато е още там, се получава телекс от България, че преговорите се прекратяват. Връщат се и тук се оказва, че човекът, който е подписал нареждането, тогавашният генерален директор на кинематографията (началникът му) не е изпращал подобен телекс. Такива странни работи се случваха.

От италианска страна преговаря сериозна институция – „Жестионе чинема“, управлението на тяхната кинематография. Тогава начело беше Иво Грипо. Италианците дори ни пратиха проект за писмо, което ние трябваше да подпишем и да върнем. В него за името на режисьора имаше многоточие… Аз казах, че ще се съглася за участие на американци и италианци, само ако режисьор е Людмил Стайков – вписах го. Исках филмът да бъде международен проект… Те предлагаха за режисьор Роспо Паленберг, който направи „Ескалибур“ (1981, американско-британска продукция). „Време на насилие“, или „Манол и неговите 100 братя“, както бе популярно заглавието на Запад, трябваше да бъде българо-италиано-американска продукция с участието на техни известни актьори, дори ми е неудобно да изреждам сега имена. Накрая у нас се реши да се заснеме само български филм, пък „вие продължете да си преговаряте и да работите за чужда продукция“.

– Съвсем по нашенски – приказката: хем вълкът сит, хем агнето цяло?

– Още по-интересно е, че в тоя момент се намесиха и руснаците. Пристигна шефът на тяхната телевизия и заяви: плащаме огромна сума. Искаме да влезе руски актьор – Сергей Бондарчук да играе ролята на Манол. И започна страшно бързане от страна на Българска кинематография, която постави всички тези преговори в смешно положение, сложи си срокове и направи „Време разделно“. Филмът на Стайков е успешен. Случва се 1 на 1000 режисьор да съхрани в екранизация романа, по който е снимал. Всички променят, въртят, сучат около истинската литературна история… Затова съм благодарен.

– Но в случая имаме четирима нови сценаристи (режисьора Стайков, Георги Данаилов, Христо Кирков и Радослав Спасов), не сте вие. Защо?

– Това е резултат именно на желанието филмът да бъде заснет, преди да тръгне международен проект. Срещнах се след това с Тодор Живков, един-единствен път съм разговарял с него. Направи ми впечатление трезвостта, с която той разглежда проблемите. Каза: „Дончев, против теб е Съюзът на писателите, недоволни са и кинематографистите, които искат български режисьори на нашите филми; актьорите също – на тях пък им се играе в големи продукции. Против международните продукции са и от Държавна сигурност, защото те ще доведат десетки чужденци у нас…“.

На изпращане Тодор Живков ми каза: „Всички мислят, че каквото искам аз, това става. Сега ти ще видиш – ще свикам Политбюро, ще излезем с решение, ще го пуснем и нищо няма да стане“. И наистина нищо не стана.

– Е, искате да кажете, че решенията на Политбюро не са били закон едно време?

– За международните кинопроекти се бореше яко Иван Славков. Той прокара тия решения през Политбюро – тропа, вика, скандали… излязоха решенията. Но резултат след тях – никакъв.

Ама, извинявайте, дори изпратената покана за премиерата на филма „Време разделно“ ми дадоха ден преди датата, понеже я сложили в чекмеджето на Николай Дончев (преводач и писател, по онова време редактор в издание на СБП), какво искате да стане!… А начинът, по който се загубиха две други покани…

– Кои други покани?

– Скриха от мен тази от У Тан – генерален секретар на ООН (1961 – 1971 г.). Научих за нея, когато отидох в САЩ на собствени разноски в началото на 70-те години за преговорите с Дино де Лаурентис и американците за „Време разделно“. Тогава нашите хора в ООН ме попитаха: „Кога ви е срещата с У Тан?“. Каква среща, чудя се. Пак там разбрах и за друга „изгубена покана“. Американският ми издател отказа да седне на една маса с мен, защото не съм отишъл на разглеждането на номинациите за най-добър исторически роман. За церемонията ме били поканили година по-рано. И въпросната покана отново не бе стигнала до мен. А издателят се появи на срещата в Ню Йорк с черен костюм, с шапка, с чадър и отсече: „Г-н Дончев, аз не сядам до хора, които дори не отговарят на писма…“.

Та за тая покана после научих „подробности“. Външното министерство я дало на Съюза на писателите, от там пък твърдяха, че не са получили нищо. В министерството ми показаха разносната книга: „Другарю Дончев, получено на ръка. Подписал се е секретарят…“. Това, че защитавали романа, са приказки за Иванчо!

„Време разделно“ в САЩ имаше невероятен успех – издаван е в нови тиражи в продължение на 2 години и 2 месеца. Нашата агенция „Авторско право“ не защити моите интереси, здраве да е!

– А каква беше нейната роля? Всеки може да ви обвини, че всъщност дотук пледирате за загубени от вас печалби.

– Новите поколения трябва да знаят, че през цялото време правата на българските творци бяха в ръцете на агенцията. В документите до всички, влизащи в преговори за „Време разделно“, категорично пише: „Господа, правата на романа се намират в агенция „Авторско право“. Не може да вземате никакви решения без съгласието ѝ“. И нещо важно – когато се появиха първите договори със сумите за правата, аз подписах писмо до правителството, че ще дам всички хонорари за филма на Министерство на културата. Правил съм го два пъти. Единия – заради Карло Понти, втория – заради САЩ.

– Значи, от една страна, казваме, че преговаряме, от друга – всякакви препятствия?

– Най-големият провал беше с проекта за Георги Димитров по мой сценарий съвместно с италианец, бог да го прости, известния Масимо де Рита. Ричард Бъртън искаше да играе Димитров, а ние и него го отрязахме.

– Малко подробности за тоя проект…

– Беше за Лайпцигския процес, след това за него направиха два чисто български филма. Но и той като филма за Аспарух не стана по моя сценарий, след като аз имах договор с американците и руснаците. Всъщност руснаците искаха да снимат военните сцени в Украйна, където между другото се е развивало действието, да дадат конници…

За всичко това си има и други причини – знаете ли, че за „Време разделно“ американците предлагаха срокове за снимки 3 месеца. А у нас филм се снимаше поне по година-две. И какво ще си кажат българите, като сравнят: абе, чакайте, вие давате по 13 милиона на филм и снимате цяла година, а пък хората свършват тая работа за три месеца?…

– Значи вие можехте да идете на премиерата на „Време разделно“ в Холивуд, но пък в София за малко да я пропуснете? Всъщност ходили ли сте в Лос Анджелис?

– Имах много покани, но не съм ходил от липса на самочувствие – не знам английски, италиански говоря на ниво, както казват мои приятели, „латино-макаронико“, понеже съм учил латински.

– А кой е вашият любим филм от десетката?

– Трудно мога да кажа сега кой ми е любим. Но например „На малкия остров“ на Валери Петров и Рангел Вълчанов не беше на финала.
25 години съм получавал заплата от кинематографията и телевизията и знам, че кино се прави със зрители. Мястото, което в момента заема това изкуство в духовния живот на нацията, е нещастно. Не се прави за хората, а и за него са нужни пари.

Българското кино ще спечели, ако се съюзи с европейското и американското. Ако дойдат големи звезди за големи български теми. По едно време шефът на „Парамаунт“ Луиджи Лураски, бог да го прости, го хвана бесът и казваше: „Аз ще взема „Време разделно“ в Испания. Ще снимаме Манол там, сред същите гори, същите овце…“.

Последен с „Време разделно“ се занимава Ед Саксън – продуцентът на „Мълчанието на агнетата“ (1991) и „Филаделфия“ (1993). Дори си купи билет за България. Но…


* Писмото на Луиджи де Лаурентис до Тодор Живков:

Рим, 16 април 1986

„Уважаеми президенте…

Аз съм стар приятел на България, на младини изучавах езика, литературата, историята, икономиката на вашата страна, към която винаги съм бил възторжено привързан…

През 1968 г. (…) се върнах в България за снимките на италиано-българската копродукция „Любовницата на Граминя“. Тогава се срещнах с големия си български приятел Антон Дончев, когото признавам от много, много години за най-големия автор на исторически романи в България и един от най-големите писатели изобщо в Европа.

…Винаги съм обичал романа „Манол и неговите 100 братя“ (италианското заглавие на „Време разделно“ – бел. ред.) и винаги съм смятал, че той е подходящ за една кинематографична или телевизионна продукция с международно значение.

Моля ви, г-н президент, вашата страна чрез държавната кинематография или телевизия да даде съгласие да сътрудничи или да окаже конкретна помощ за реализирането на един проект от толкова голямо международно значение“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах