Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

За „българския „Оскар“ и катарзиса

Не, Димитър Маринов няма защо да благодари на България

Българинът Димитър Маринов излезе на сцената на наградите „Оскар“ заедно с екипа на „Зелената книга“, обявен за филм на годината. Снимка: Стопкадър ABC - За „българския „Оскар“ и катарзиса

Българинът Димитър Маринов излезе на сцената на наградите „Оскар“ заедно с екипа на „Зелената книга“, обявен за филм на годината. Снимка: Стопкадър ABC

Едва завършила, 91-та церемония по връчването на наградите „Оскар“ предизвика взрив от патриотичен плам и национална гордост, подобни на онези от Световното по футбол в САЩ 94 г. В социалните мрежи и из сутрешните медийни сводки вадят очи гръмки заглавия и фрази от рода на „България спечели „Оскар“, „Българин е големият победител“ и т.н. Накратко: Господ е българин.

Не, уважаеми приятели, Господ не е българин. И това може да се види с просто око само с един бърз поглед към софийските улици (да не говорим пък ако човек реши да нагази в тъжната бразда на малките провинциални градове, там не само, че Господ не е българин, ами Господ изобщо отсъства).

Вижте още: ЧЕРНОТО Е НОВОТО ЧЕРНО

Не ме разбирайте погрешно. Поздравления за Димитър Маринов, адмирации за таланта и чудесните му думи след церемонията. Дори българският трибагреник, забоден гордо в джоба на сакото му, беше трогателен жест. Истината е, че този човек няма за какво да благодари на България. И ако се заслушате внимателно в думите му, ще разберете, че той благодари най-вече и преди всичко на една друга страна. Ето ги и точните му думи:

Америка за България

„First of all I want to thank America for giving me the opportunity for the American dream… This is the only country (имаше предвид Америка) that dreams can come true“.

Човекът благодари първо на Америка – страната, в която мечтите се сбъдват. Благодари и на родината си, разбира се, което беше достойно и патриотично.

България, обаче, не е страна, където мечтите се сбъдват. Тъкмо обратното – България е страна, където мечтите обикновено се прекършват.

И не, България няма никаква заслуга за присъствието на Маринов на червения килим. Напротив – преди повече от 30 години репресивният апарат на тогавашната българска държава го е прогонил от страната. Маринов твърди, че е опитал да избяга от комунистическа България, докато е бил в казармата, но властите са го заловили. Разказва, че е бил арестуван, бит и тормозен от Държавна сигурност, наказан за това, че е потърсил по-добър живот на Запад. Именно благодарение на този Запад, в лицето на Съединените щати, той успява да намери убежище, реализация и възможност да постигне успехите, на които се радва днес. На които и ние така шумно се радваме и аплодираме.

Доза Щастие

През последните години оскарите са силно повлияни от гузната съвест на бяла Америка към чернокожите. Холивуд преживява някакъв небивал африкън америкън катарзис. Твърде закъснял и преекспониран на моменти, но все пак необходим. Големият печеливш тази година, филмът „Зелената книга“, е ярък израз на този катарзис. Ако не друго, американците умеят да четат миналото си и да се учат от него. Дори когато това означава да погледнат нелицеприятната истина в очите, дори с риск останалият свят да им се подиграе и да ги осъди. Защото днес всички се шегуваме с „черната вълна“, заляла Холивуд. Демокрациите носят на хумор. Самоиронията е привилегия на свободните общества.

Но ако пренесем темата за катарзиса на родна почва, смехът рязко ще секне. И ще настъпи оглушително мълчание. За разлика от Америка и Холивуд, ние не преживяхме своя катарзис по отношение на престъпленията на комунистическия режим. Българското кино, с много малки изключения („Сезонът на канарчетата“, „Досието Петров“), мълчи по темата. Къде са например игралните филми за живота и убийството на Георги Марков? Или пък за трагичната съдба на Георги Парцалев, когото партията никога не прави народен артист? Къде са филмите за живота на Тато, Людмила Живкова, за убийството на Луканов или дори ако щете за забравения днес Аспарух Лешников-Ари? Разказа ли някой български режисьор поне една история за човешки живот, погубен в концлагера Белене? Американците и Западна Европа се скъсаха да правят филми за нацистките концлагери и Холокоста.

Близкото ни минало е бременно с толкова сюжети, които няма кой да превърне в сценарий и да направи на филм. Защото само чрез правдив разказ за миналото се преживява катарзис, само така се прочита история и се взимат поуки от нея.

Америка не спира да чете своята история и да сочи с пръст допуснатите грешки и къде правилно, къде не толкова, се стреми да ги поправи. Прочитът на миналото лекува, включително и кино прочитът. В България обаче, такъв прочит отсъства, такова кино – също.

Иначе бързаме да аплодираме успехите на един прокуден от родината си българин, за чиито постижения не носим никаква заслуга, но които с радост си приписваме. Затова нека не си честитим „първия български Оскар“, а се запитаме кога родното кино ще произведе откровен разказ за миналото, достоен да застане на червения килим и да бъде аплодиран от целия свят.

Сърбите имат своя „Ъндърграунд”, американците имат своя Ъндъруд, а ние?


Рубриката „Вашият коментар“ дава възможност на читателите на „Площад Славейков“ да станат и автори в сайта. Вие, нашите гости, често коментирате под статиите ни във Фейсбук, но някои от текстовете заслужават отделна публикация. Затова ви каним сред нас! Очакваме вашите текстове, подписани с истинското ви име. Изпращайте своите материали, анализи, коментари или художествена литература на имейл mail@ploshtadslaveikov.com.

Bookshop 728×90