За биологичния смисъл на смъртта

Мислили ли сте някога какво щяхме да бъдем, ако не съществуваше смъртта. Ще ви кажа. Щяхме да бъдем амеби!

Животът на земята съществува и се развива от около 3,5 милиарда години. В по-голямата част от този период смъртта не е съществувала като биологично явление. Всички живи същества са били безсмъртни. В истинския смисъл на думата. И ако някой път погледнете под микроскоп и видите амеба, която се разлива по предметното стъкло, то поклонете й се и й отдайте дължимото. Това е същество, живяло вече няколко милиарда години. Амебата се дели на две, след време още на две и така цяла вечност, без да остарява и да умира. Е, понякога някоя и друга амеба може да загине, ако й изсъхне локвата или я изяде някоя по-голяма амеба. И въпреки потенциалната безсмъртност на живите организми (или може би точно заради това), разнообразието на живота през тези няколко милиарда години се изчерпва с една супена лъжица, гребната от което и да е блато.

И изведнъж се случва нещо грандиозно. В рамките на една „геологична седмица“, за някакви си там 400 или 500 милиона години, избухва цялото това прекрасно разнообразие, наречено живот, което днес наблюдаваме и от което сме част.

Каква е причината? Коя е тази „божествена” искра? По това време, някъде в началото на камбрия, „природата” измислила и въвела смъртта като биологична закономерност. Разбира се, теолози, идеалисти, материалисти и лингвисти могат да спорят какво се крие зад думата „природата”, независимо дали е с кавички или без кавички. Аз не мога да им помогна кой знае колко. Така или иначе, колкото и абсурдно да звучи, смъртта се явява основен генератор на живота.

По отношение на животните, които се размножават на принципа на голямата бройка, „природата” е изключително строга и безкомпромисна. Всеки индивид, който си е свършил работата, умира веднага. Например женският паяк кръстоносец снася около осемстотин яйца. Оттук нататък той не може да предложи нищо ново, освен тези 800 генетични комбинации. И умира веднага. Някой може да каже, че умира от изтощение. Има обаче паяк – близък роднина на кръстоносеца, който живее много, след като е снесъл яйцата. Защото след като се излюпят малките, той ги носи известно време на гърба си и ги пази, докато поотраснат. Веднага след това също умира. Кой му дава знак? Какъв е механизмът, с който „природата” го кара да напусне живота в определения момент? Помислете за това.

При по-висшите животни, които раждат по-малко на брой потомство, „природата” е по-толерантна. Тук тя използва механизма на остаряването и бавното умиране. А и да не забравяме, че по-висшите животни трябва да предадат част от своя опит. И тук се забелязва една закономерност. Колкото по-скоростно се размножават тези животни, толкова по-кратко живеят. Мишките, например, живеят една-две години, бързо остаряват и умират. А слонът? Кой дава знак на мишката да остарява? Какъв е механизмът? Не, не на остаряването. А механизмът, който кара мишката да остарява.

Има много теории по въпроса. Например за постепенното натрупване на грешки, за свободните радикали и т.н. и т.н. Във всички тези теории има и по нещо вярно, но те имат и една общата грешка. Грешката е, че разглеждат остаряването и смъртта като несъвършенства на „природата”. А е точно обратното. При младия организъм, преди да му е даден знак да започне да остарява, никакви грешки не се натрупват и никакви свободни радикали не му влияят.

От Средновековието (а сигурно и преди това) алхимиците са търсили философския камък, за да постигнат безсмъртието. Днешните учени са критично близо до решаването на този въпрос. Само трябва да разкрият механизма, който кара организма да остарява. Има някои индикации, които подсказват, че може би сигналът за остаряването се дава на ниво организъм, а не е кодиран във всяка клетка. Например при пубертета. Ако малко преди започването му ви направим една операцийка и елиминираме вашия хормон, даващ сигнал за началото му, ще можете да пеете още много дълго в църковния хор. А знаем, че „природата” много често си служи с аналогични механизми.

В началото на 50-те години на ХХ век една немлада жена на име Елена (Хелън) умира от рак. За първи път тогава учените успяват да размножат ракови клетки в изкуствена среда. Ако не беше се разболяла от рак, Хелън досега отдавна щеше да е умряла от естествена смърт. В момента обаче из световните микробиологични лаборатории има може би стотици килограми от Хелъновите клетки, които продължават да се размножават без признаци на остаряване. Раковите клетки са безсмъртни (в истинския смисъл на думата), но в повечето случаи умират по-бързо, защото убиват организма, който ги храни.

Има едно вирусно заболяване, за щастие много рядко, при което 16-17-годишни младежи остаряват в рамките на две-три години, превръщат се в немощни старци и умират. Какъв сигнал дават вирусите? Какъв е механизмът? Помислете за това.

Има обаче други индикации, че стареенето е кодирано на нивото на отделната клетка. Например наблюденията върху скъсяването на теломерите. Това няма да ви го обяснявам по две причини. Първо, защото няма да го разберете. Второ, защото и аз не го разбирам съвсем. Но всичко това не е толкова важно.
Важното е, че съвременните алхимици наистина всеки момент могат да открият философския камък. И хората биха могли да станат безсмъртни. Тогава? Представете си, че очаквате голямо наследство и изведнъж се окаже, че трябва да чакате още двеста-триста години. Това не е най-страшното. Философският камък може да се окаже по-унищожителен и от атомната бомба. Дали ще настъпи постепенно всеобщ хаос и подобно на раковите клетки ще унищожим организма (майката земя), който ни храни, или пък откритието ще бъде обсебено от кланове от мафиотски тип, които подобно на атомните сили ще пишат харти и спогодби за неразпространението му… Не мога да предскажа. Философският камък, който средновековните алхимици са търсили, спомнете си, трябваше да направи човека безсмъртен и да превръща простите метали в злато.

Има нещо много символично в този стремеж да сме безсмъртни и да имаме злато, колкото си поискаме. Странно, че никой не му е обърнал внимание. А има и нещо много общо и символично между двете желания.
Ако можехме да превръщаме всеки метал в злато? Тогава златото ще се обезцени и няма да има никакъв смисъл и стойност.

П.П.: Оставям ви да спорите по въпроса дали сега, като не сме безсмъртни и нямаме много злато, животът ни има някакъв смисъл. За мен във всеки случай перспективата 500 години да пия една и съща ракия и да ям една и съща салата не ми се вижда много привлекателна. А 500 години една и съща тъща? А?