Този текст е публикуван преди повече от 3 години

За честта на историята

Робство или съжителство? За съжаление, науката е податлива на злоупотреби

„Бой за Шипка”, Димитър Гюдженов - За честта на историята

„Бой за Шипка”, Димитър Гюдженов

Апология по Марк Блок

За честта на историята ще започна с това, че тя е наука. Зная, че някои читатели няма да стигнат до края на текста, но тези неща трябва да бъдат казани. Целта на историка не е да пропагандира собствените си или чиито и да било възгледи, а на първо място да стигне до постижимата, фактическа истина за миналото. Това не е невъзможно. Напротив, съвсем реалистично е и добросъвестният професионалист разполага с достатъчно начини да го направи. Критическото сравняване на старинни текстове, добрата езикова и логическа подготовка, натрупването на разностранна информация, проверката на резултатите и ясната подредба на използваните източници правят заниманията с история истински вълнуващи и смислени.

Миналото е обективно познаваемо чрез нашите рационални усилия. Занаятът на историка е именно потапянето в детайли, създаването на богата и максимално близка до фактите картина на това минало – каквото и да е било то. Няма нищо лошо специалистът да спре там, където източниците не са достатъчно и да представи идеите си под формата на хипотеза с въпросителен знак накрая. И е напълно редно да представя вече известните неща като сигурен факт. Между хипотезата и факта обаче винаги ще има ясна граница. Така е почтено да бъдат те представяни и историкът никога не бива да си позволява изричане на все още непотвърденото като истина. Хьойзинха казваше, че всяка човешка дейност е игра, макар и сериозна игра; спорт със строги правила. Нарушаването им унищожава честността на играта и компрометира нарушителя.

В този смисъл превръщането на историята в агитация или мит е крайно неспортсменско. Непрофесионално е и принизява науката до панаир. Последиците могат да бъдат опасни.

Употреби на историята

За съжаление, като разказвателен предмет (самата дума „история” означава „разказ”) тази дисциплина е податлива на изкривявания, тоест на злоупотреби. А и чувствителността на човешките същества към делата на собствените им прадеди често води до ползване на историята по вулгарни начини, които нямат нищо общо с чистия научен интерес. Добрият историк може да осъзнае и да анализира безпристрастно дори митовете от миналото, както например психоаналитикът изследва задръжките в съзнанието на своя обект. Но недобросъвестният автор на митове, пропагандистът, не вярва в чистата мотивация. Той не изследва, а поучава. Той прави пропаганда и превръща изследването на миналото в нещо различно: в насаждане на „правилни” представи, които обикновено са агресивни, реваншистки или изпълнени със страх.

Затова е от решаващо значение какви цели си е поставила дадена учебна програма – дали да представи пред учениците историята в хладния блясък на нейната висока безпристрастност, или да ги научи да удрят крак в строя. За пълнота ще добавя, че „строят” може да бъде не само националистически, а и нихилистичен.

Опасностите пред здравия разум дебнат от много посоки. Нито все по-истеричният национализъм, нито пък беззъбата политическа коректност могат да бъдат добър подход към изучаването на история. Трудният среден път на рационалността е за предпочитане, но се среща рядко. При това имам предвид само „среден път” на метода, а не на изводите, тъй като най-безпристрастното изследване може да доведе и до крайно еднозначни резултати.

Киномания

Научният подход във всяка област има за цел достигането на факти, а не непременно на консенсус или компромис. Финалното съгласие е цел не на науката, а на преговорите, които са нещо съвсем различно. Тоест – какво се опитва да преподаде учителят на своя клас? Славата и трагедията на Отечеството? Покаяние за греховете на прадедите? Или просто как да се гледа към миналото в цялото му многообразие? На този въпрос у нас тепърва следва да си отговори цялото ни общество, а сетне Министерството на образованието, университетите и специалистите да превърнат отговора в най-сетне трайни програми.

„Робство”, „иго”, „присъствие”, „съжителство”, „владичество”, „власт”

Термините, глупако! (Надявам се тази парафраза да ми бъде позволена.)

Терминологията ни трябва да бъде ясна и недвусмислена. Част от нерешените въпроси на нашата историография и нейната цел се въртят около това, че не знаем как искаме да наричаме периодите от националната си история. Османската епоха е „робство” за страдалците, „съжителство” за непредпазливо оптимистичните и „владичество” за рационалистите. Проблемът ни е, че спорим за тези понятия не с оглед на това дали са уместни към самото минало, а спрямо собствените ни възгледи. Превръщаме историята в легенда, легендата – в мит и мита – в политика. Ако си направехме труда да бъдем малко по-аналитично настроени, щяхме бързо да намерим подходящия термин за прочутите петстотин години.

Османската система „кул” разглежда всички поданици на падишаха като негови роби, потенциални „капъ куларъ”, без разлика от вяра и народност. Цялата държава, всичко и всеки в нея формално е собственост на царуващата Османова династия, представлявана от своя глава, султана. Това е разпространен начин на мислене за природата на властта в ислямския свят: затова освен „Османска империя” има „Хашемитска Йордания” и „Саудитска Арабия”.

На пръв поглед всичко е ясно – това си е робство. Само че много от „робите”, включително християни и включително българи, имат оръжие, реална частна собственост и военни функции. Много интересни „роби” са това. Пък и реорганизацията или Танзиматът от 1839-1876 премахва системата „кул”, поставяйки началото на колеблив и, в общи линии, неуспешен опит за равноправие между различните поданици.

В навечерието на Априлското въстание богатите християни в империята определено вече не са роби, а част от нейния елит. Това не пречи на автори с остро перо като Ботев да говорят точно за „робство”, като това вече включва двойната и даже тройна зависимост на населението вече не само от корумпираната османска администрация, а и от фанариотските митрополити и местните, български чорбаджии. Да не забравяме и че Ботев се стреми статиите и стиховете му да предизвикат нетърпимост към османската система. Той искрено вярва в думите си (и го доказва на дело по недвусмислен начин), което не бива да ни пречи да го виждаме като човек със собствени политически страсти, макар те да са основателни. За османската власт чорбаджиите са неразличими от който и да е полузаконно овластен ага.

Е, как да наричаме периода?

Гръцките ни съседи отдавна са се спрели на термина „туркократия”, тоест „турска власт”. Доколкото властта не е само турска в етнически смисъл (при толкова много паши и везири от албански, арабски, кюрдски, босненски и друг произход), то „османско владичество” е най-близо до истината. Премерен, разумен термин, който нито бие на чувство към „трите синджира”, нито пък съдържа грешката на подценяване в излишните политически коректни трактовки, а обхваща цялото многообразие от явления в Османската империя. Но такъв аналитичен подход е нужен за всички спорни моменти в историографията ни – и да се прилага последователно, професионално и без оглед на чиито и да е амбиции.

Това, разбира се, ще ни е необходимо, само ако искаме в училище да се преподава наистина история, а не агитация – била тя националистическа или нихилистична.


Всичко от Манол Глишев

ДС