За една чаена лъжичка на ревера

Военният конфликт в Газа предизвика сблъсък между кинаджиите в Европа и Щатите. Испанци, начело с Пенелопе Крус, Хавиер Бардем и Педро Алмодовар излязоха с отворено писмо в защита на цивилното палестинско население в Газа, обстрелвано от Израел. А атаката нарекоха „геноцид”. Холивуд не закъсня да отговори на испанците: „Засрамете се! …Имали сте възможност да станете известни и да получите огромни печалби, защото сте в една демократична страна: Америка. Мислите ли, че щяхте да сте в състояние да постигнете това в Иран, Сирия, Ливан…? Вие имате огромна отговорност да използвате вашата известност за добро. Вместо това клеветите единствената демократична страна в Близкия Изток: Израел”.

В родната култура тези вълнения отекват… никъде. Няма каквато и да е реакция – нито емоционална, нито аналитична. Творците ни са във ваканция и отдъхват от тежкия сезон по плажовете. Като ги напече слънцето, слагат тъмните очила, нахлупват шапката, за да не ги разпознае лелката на репа, от която си пазаруват жълта преса – презирана от тях, но купувана.

Ако кървавата баня в Газа рикошира по някакъв начин в кинобизнеса в България, защото всяко подобно събитие по света има отражение навсякъде по света, включително и у нас – ето това вече ще бъде новина за артистите ни, тъй като вероятно ще се отрази на ангажиментите им и директно на джоба им. А кого биха подкрепили в този конфликт ли? Много ясно – онзи, който им дава работа, а не потърпевшият. Губещи от войната в ивицата Газа според израелския писател Амос Оз са и палестинците, и евреите. „Колкото повече жертви има и сред едните, и сред другите – толкова по-добре за Хамас”, казва писателят. Той стига много по-далеч от това да даде мнение за войната – предлага решаването й без кръв: „Две столици в Йерусалим, взаимно приемлива териториална промяна, премахване на голяма част от еврейските селища на Западния бряг“.

Амос Оз е не просто писател, а миротворец, който от години не пише единствено романи, за да прехранва семейството си, а участва активно в обществения дебат около конфликтната зона, а често и го предизвиква. Оз често говори за създаването на Орден на чаената лъжичка – братство, което обединява хората, готови да потушават огъня дори с чаена лъжичка. Той иска да забоде по една чаена лъжичка на ревера на всеки, който иска да помирява.

За жалост, повечето от хората на изкуството у нас въртят черпаци. Те не са миротворци, а се борят основно за собственото си благополучие. Българските писатели заявяват позиция в обществото рядко – когато имат политически ангажименти с някоя партийна сила. Около протестите през 2013 г. Георги Господинов написа манифест за протестиращия човек и се позиционира в този отбор. А коментарът на Стефан Цанев прозвуча зловещо – според него без кръв тази революция няма да я бъде. Нито единият, нито другият повлияха на обществото, по-скоро му дадоха повод да ги обсъжда за ден-два в социалните мрежи.

Най-често личната позиция, изказана публично, у нас е в пряка връзка с интересите на хората на изкуството. Рядкост е да подкрепят кауза, която не им носи пряка изгода. Но дори ако участието им в благотворителни акции е заради реклама, отколкото от искрено желание да помогнат, от този пример обществото ни има огромна полза.

Изключенията са малко, но са забележителни. Когато изгоря Пловдивския театър, артисти и музиканти играха и свириха благоворително за него. По същия начин актьори изкараха пари и за пострадалите от потопа във Варна. Понякога личният пример влияе много повече, отколкото дарените средства – затова онези, някои отидоха на място да ринат кал в квартал Аспарухово, може би направиха повече. За първи път масово активна позиция артистите и музикантите заеха около протестите. Но за да се превърнеш във фактор в публичното пространство и да формираш общественото мнение се искат много повече усилия и постоянство.

В България бизнес в областта на културата и развлекателната индустрия имат американските евреи от киноцентъра „Ню Бояна филмс”. Така че подкрепата на българската актьорска гилдия в този случай със сигурност ще е на тяхна страна. В София се провеждат записите на саундтраците на десетки чужди филмови продукции, чиито продуценти идват отвсякъде по света. Ние искаме да работим с всички, а миналото, историята и конфликтите в настоящето не ни интересуват, затова не можем да проумеем защо това не се харесва на останалия свят. Може би ни се струва крайно, но въпреки лицемерието на световната политическа сцена, на нея е невъзможно да съществуваш с дребно хитруване, без да обявиш какви ценности и морал изповядваш, от чии материални блага се възползваш. Ако не си съгласен с политиката на някоя от великите сили, не протестирай само на думи, не се възползвай от нейните придобивки. Светът е сцена, но цялата няма как да бъде наша.

Режимът на социалистическата пария у нас превърна артистите в любимци на властта. Тодор Живков използваше изкуството за параван на кулата от карти, която представляваше България след 9 септември. В лъскавата витрина на българската култура бяха наливани не толкова много пари, колкото внимание и дребни благинки във всеобщата нищета. Живков бе покровител на някои артисти, които използваха благоразположението му, за да им даде жилище, кола, вила, той пък ги използваше да го позабавляват. Сред творците критиката към политическия строй бе изкоренена – който не е с нас, не получава никаква възможност да пише книги, да играе театър, да прави концерти, изложби. Някои бяха готови на дребни компромиси, други на доста по-едри, кълняха се публично в любов към Живков, целуваха му ръка, унижаваха се, за да творят и живеят охолно. Специалното отношение на властта обаче ги разглези и травмира поколения напред в изкуството.

След промените културата преживя тежък удар – празни зали, каси и никакво внимание от страна на властта, а и тя се сменяше през ден. Творците в началото заемаха политическа позиция…, това обаче нанасяше голяма вреда на кариерата им, когато палачинката се обърнеше. Но така е, когато искаш да бъдеш личност – трябва да изтърпиш и последствията от действията си. Така, от година на година, театърът и музиката се капсулираха в гилдиите си, от сцените почти изчезнаха текстовете, които коментират събития, които вълнуват в момента зрителите. Всяка криза се отразява на семейния бюджет и първото, от което се лишават, са театърът, концертите, книгите. Артистите така и не проумяха, че всеки проблем на зрителите им ги засяга пряко. Но на всички актуални въпроси продължават да отговарят: „От политика не се интересувам…”. Те или наистина не се интересуват, или избягват да посочват проблемите на обществото конкретно, с примери, с имената на политическите лидери, довели до общото обедняване.

В другия край на българската култура стоят неколцина политически ангажирани творци. Те обичат да се наричат интелектуалци, въпреки че мнозинството от тях са само наемници – не само на определени роли в културата, а и на политическите сили, на които симпатизират.

Но не ангажираността, а безразличието е един от основните проблеми на българската арт сцена. Знаменитостите ни се правят на глухи и слепи към всичко отвъд прага им. Те са солисти само на сцената и не се смятат за част от своята публика. Но разбира се винаги разчитат на нея, когато им бъдат отнети правата или парите. Затова може би най-популярните ни артисти днес не правят изкуство, а театър на мечките. Затова и зрителите като че ли отвикнаха да очакват нещо повече от тях.

Колко повече искаме от тях ли? Да си закичат по една чаена лъжичка на ревера.