За егото на един плагиат

Винаги съм изпитвала трудност да разбера как плагиатите изживяват резултата от реализацията на откраднатото. Как изобщо някой успява да се зарадва на успех, постигнат с чужд труд? Изкуството и всяка творческа дейност всъщност са лична изява, претворяване на света, почти божествен акт. Да използваш чуждо сътворено е все едно сам да се откажеш от условното безсмъртие, което личното творчество обещава.

Нямам друго обяснение за тези, които плагиатстват, освен че така подхранват външната обвивка на егото си, изграждат куха фасада, с която се опитват да заемат колкото се може по-голямо място в света. Работят не за вътрешно удовлетворение, а поради ненаситност и алчност – душевна и материална.

Казват, че творците страдат от свръхегоцентричност. Плагиатите не страдат. Те превръщат свръхегоцентризма си в източник на удовлетворение, паразитно изсмукване на чужди мисли, идеи и творчество. Съществуват като търтеи, но искат да изглеждат като останалите. Вероятно някъде дълбоко в подсъзнанието им стои като надвиснал Дамоклев меч мисълта, че нямат нищо зад величествената си демонстрация, затова и стават агресивни, налагат надмощие, атакуват, за да не стигнат до защита.

В изкуството плагиатството е лесно за разкриване – метафорите имат характерност, която е свързана с творчески почерк. Макар през последните десетилетия все по-често откраднатото да се прикрива зад флуидната неопределеност на интертекстуалността, все още не е трудно да се разбере кога е надградено и кога е просто отмъкнато.

В науката плагиатството е по-трудно за идентифициране. Количеството научни трудове, дипломни работи, дисертации е толкова голямо, че научните журита не успяват да поддържат достатъчно лична информираност, за да разкрият несъмнено плагиата. Недостатъчната дигитализация на научната литература също създава проблем – няма как да се провери онлайн за идентични текстове. Затова печели най-наглият, най-безцеремонният, този, който е готов да поеме риска да бъде разкрит чак когато няма да има особено значение.

За масовата публика пък плагиатстването е тема, засягаща елитите. Да откраднеш идея не звучи така страшно като да откраднеш пари. Разговорът за интелектуалната собственост е на ниво „те ли ще ми забранят да си тегля от Замунда“.

И се получава така, че срещу теб стои човек, обяснява самодоволно колко е велик и успял и никой не смее да каже в прав текст какъв е.

Дълбоко вярвам, че да откраднеш чужда мисъл, емоция и идея е много по-страшно от това да откраднеш чужд портфейл. Това е присвояване на нещо много по-ценно от материалните придобивки. То трябва да предизвиква отвращение, да бъде много по-тежка дамга от кокошкарското престъпление.

А не да иска да управлява държава.