Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

За глътка чист въздух

Снимка: Емил Георгиев - За глътка чист въздух

Снимка: Емил Георгиев

Съвсем наскоро в публичното ни пространство се осъществи една размяна на реплики между Стефан Цанев и Вежди Рашидов под формата на отворени писма. Всяко чудо за три дни! Но дали пък на четвъртия да не се позамислим?

Отвореното писмо у нас понастоящем е театрален жест: авторът на писмото се показва иззад завесата, оглежда се, за да се увери, че аудиторията ще му обърне внимание и че моментът е подходящ, а после пристъпва с бързи крачки към центъра на сцената. Там, по стар комунистически обичай, е положена (кога по-богато, кога по-бедно наредена) трапеза, достъпът до която от около 1944 г. насам се варди от бутащите се зад кулисите актьори и кандидати на актьорското майсторство. Така, веднъж озовал се в центъра на културния ни живот, авторът се провиква с цяло гърло: „Слушайте, братя и сестри! Сега ще се обърна към сътрапезника си (в случая – Рашидов), а вие се учете!“. И в отговор аудиторията смирено блее и сърба боб, додето ѝ се привиждат печени прасенца с лимонче в устата и тежки питиета. Тук-там някой се обади: „Стига с тези представления!“. И веднага аудиторията се разделя на два хора: едните ръкопляскат, а другите освиркват. Но на колцина им хрумва да напуснат залата? От аудитория да се превърнат в общество? И колцина имат волята да го направят, докато иззад кулисите им шепнат сирени със сладки обещания за „успех“ и „награди“?

Някой със сигурност се е подразнил още при думата „сътрапезник“, защото много иска да вярва, че Стефан Цанев е достоен човек и че жестът му да откаже наградата „Златен век“ е достоен за уважение. Как така ще го слагаме на една маса с Вежди Рашидов? Нима прозвището на Вежди Рашидов не е „главен мултак“ и нима не е документирано неговото обявяване за такъв на онзи „пир по време на чума“ в ужасната 1996 г. – един от най-потресаващите и най-цинични документи на новата ни история? Забравихме ли кой е министърът на културата ни? Или Стефан Цанев може би е забравил през 2002-а (или там някъде), когато го нарича „апостол на човеколюбието“ и „пророк на духа“ в книгата с интервюта на Рашидов, редактирана от него? Всеки, запазил капка здрав разум, би допуснал, че е възможно едно от тези две обяснения: или Цанев е излъгал, че смята Вежди Рашидов за „апостол“ и „пророк на духа“ (какъв цинизъм!), или наистина го смята за такъв (каква заблуда и глупост!).

Нека да си припомним нещо истинско все пак, за да имаме база за сравнение:

„Той започна веднага да учи народа и със словото си поеше душите им като с дъжд. А те с усърдие принасяха духовен плод, толкова повече, че освен със слово ги поучаваше и с примера си – учителят, който беседваше за добродетелите и на дело показваше себе си за пръв образец. Гледайки кротко, движейки тихо устните си, той като с кавала на духа огласяше стадото си и го правеше да се събира в едно, а хромите носеше на рамо и не им даваше да изостават. И това е истинско изкуство на пастира, щото и дивите овци укротяваше и ги правеше да се присъединят към стадото. А зверовете се бояха от бдението на будния пастир, трепереха от гласа му като от гръм и бягаха далече от стадото“.

Ето какво пише Григорий Цамблак за Евтимий Български, основал Търновската книжовна школа. Сложете мислено образа на Евтимий до този на Вежди Рашидов, за да видите колко голяма е лъжата на Стефан Цанев. А после обърнете внимание и на това: „и на дело показваше себе си за пръв образец… и това е истинското изкуство на пастира“. Или: „по делата им ще ги познаете“.

Точно както Цанев пише фалшиви славословия за сътрапезника си Рашидов, така пък и други едни сътрапезници пишат за Цанев. И толкова се стараят, че думите им се стелят като непрогледна мъгла из цялото публично пространство. Самият Цанев, свенлив като млад ерген, на въпроси за миналото си ту признава, че е коленичил пред партията, или по-скоро, че написаното не може да бъде ненаписано вече, ту се изкарва смелчага, същи св. Георги змея преборил! Е, нека делата му да говорят, понеже на думите, види се, не може много да се вярва. Да отворим някоя книга на Цанев и да погледнем биографията му, която той услужливо е включил, например, в събраните стихове „Сълзата на бога“:

1960-1965 – следва в Москва

1963 – обикаля из целия Съветски съюз

1967 и 1968 – пътува в Македония

1968 – забраняват негова стихосбирка (дали?), но затова пък го приемат в Съюза на българските писатели.

Оттук нататък ще отбележим само местата, където Цанев е пътувал по време на режима, още повече че той много настоява да ни ги изброи (защо ли?):

1969 – Будапеща

1970 – Москва

1971 – ГДР, Варшава

1972 – Москва

1973 – Москва

1975 – Рим, Сиена, Флоренция

1976 – Рим, Триест, Кортина д’Ампецо, Букурещ, Яш, Москва, Загорск, Вилнюс, Варшава, Краков, Освиенцим (не бива като награда да са го пратили на толкова командировки за „Аз питам“, посветена на Георги Димитров?)

1978 – Рим, Сиена, Флоренция, Пескара, Брачиано, Черветери

1981 – Солун, Ламиа, Атина, Миконос, Тива, Делфи, Кавала, Драма, Серес, Венеция, Падуа, Рим и още десетина града в Италия

1982 – Австралия

1984 – Гърция (изброени 15-ина града)

1985 – Англия (Лондон, Оксфорд и т.н.), Холандия

1986 – Северна Корея

1987 – о. Тасос

1988 – Китай

и прочие, и прочие.

Делата говорят, наистина.

Самият Цанев в интервюто, което даде по БНТ, обясни на аудиторията, че сега било „опасно за младите мои колеги, че нямат съпротива – защото битката с цензурата изостря сетивата, изостря метафоричните системи“. С други думи, докато Цанев е пътувал по света, а аудиторията си е седяла вкъщи без паспорти и без пари или е копала по селата на бригади, Цанев – поетът – се е борил с цензурата. И така сладко и хубаво му е било, и толкова плодове е дала тази „борба“, че сега той може с лека носталгия и загриженост да отбелязва, че липсата на цензура е загуба за съвременната литература! И не само това, ами съвсем подмолно се опитва да накара аудиторията да мисли, че цензурата е вид интелектуална „съпротива“. Аз не знам дали просто съзнанието на цялото Цанево поколение е толкова изкривено, че то наистина не вижда разлика между противоборството на идеи, образи, позиции и личности в литературата (защото никога не го е познавало) и играта на котка и мишка, която предполага цензурата и която в най-чистия си вид е борба (с предрешен край!) на индивидуалния дух с бюрокрацията и на ума с тъпотата.

Това интервю всъщност прокарва много други такива размити понятия – Цанев твърди, че народът имал нужда от водач, иначе бил разрушителна сила: ето историята това показвала: Симеон, Иван Асен II, Живков – в този ред. Имал нужда от водач, а не от ясни идеи и морал, или знания и умения! Цанев прокарва и представата, че умните владетели се заобикалят с интелектуалци и артисти – не защото самите те търсят красивото и доброто (нечувано! кои бяха тези Симеон Велики, Алиенор Аквитанска, Лоренцо Великолепни?), а за да има кой да им прави пропаганда! Предполага се, че и самите артисти нямат нищо против, стига „да вярват“ (кавичките да се придружат от хитро намигване). Ако това е нравствената и философска основа на „Хрониките“ на Цанев и ако те наистина са сред най-четените книги у нас – Господ да ни е на помощ.

Но Цанев е убедителен, когато говори и пише. Има дар слово. Какъв талант! – възкликва не един член на аудиторията и се кара на критикуващите: да млъкнат пред това величие. Защото така са ги дресирали от малки може би: да мълчат пред „авторитетите“ и да не са посмели да раздвижат някой и друг неврон в собствените си глави! Само да попиват каквото им се сипва отгоре. Презумпциите тук са основно две – ако някой е авторитет, то никой няма право да го критикува, освен ако също не е авторитет (член на ЦК на Авторитетите); другата е, че дар словото или по-скоро овладяната реторика автоматично значи нещо хубаво. Но нима не вижда милата аудитория ежедневно таланти в служба на ниски и вредни цели? Нима не се харчат, например, ежемесечно милиони долари, за да се правят евтини във всяко друго отношение филми? И нима не служат за направата им талантите на актьори, графични дизайнери, аниматори, оператори, и т.н. и т.н.? Нима не се блъскат ежечасно разни талантливи умове, за да измислят по-добър начин да ви накарат да си купите поредната тъпотия, която ще се счупи на втория ден, тоест, която е направена не за да се ползва, а за да се продава? Та ние живеем в свят, в който даровете – слово, слух, визия, танц, каквото щете – произвеждат предимно фира за продан. И аудиторията купува, защото смята, че талантът е чиста монета. Някои са толкова убедени, че щом има талант, автоматично има стойност, че дори лице в лице със стиховете-клетви към Партията на Цанев са склонни да търсят някакво фантастично алегорично обяснение, само и само да не се наложи да схванат истинското значение на думите.

Имаше и куриозни коментари по повод тези партийни стихове. Някои си спомняха как са ги преписвали на ръка – те били такова откровение! Други – как са ги чели на работници и работниците се просълзявали! Ама от възпиран смях ли са се просълзявали? Или като севернокорейците при реч на вожда им? А тези, които наистина са се вързали на цялата работа и са повярвали, че стиховете съдържат някаква завоалирана критика към режима, докато авторът им е пътувал до Рим и Флоренция и Китай – те още ли живеят в онзи омагьосан свят, когато на черното се казваше бяло, а под бяло всички разбираха червено, освен Авторитетите, които имаха сведения, че става дума за прасковено розово?

Най-перфидно вредният аргумент, изкаран в защита на Цанев, като човек, в чийто морал и доблест ние нямаме право да се съмняваме, беше, че всички сме били лъгали, крали и въобще сме се спасявали както можем по време на комунизма, та затова сега нямаме право да критикуваме. Дори библейски думи се цитираха: който е безгрешен, пръв да хвърли камък! В този аргумент се съдържа най-основната причина България да продължава да тъне в блатото. Първо, той пренебрегва и омаловажава трагедията на онези, които не са лъгали и крали, и не са се спасявали кой както може – онези, които останаха бедни и продължават да бъдат бедни, които отказаха да станат членове на партията и да доносничат, и си платиха за това. Това ли е достойното поведение – да мълчим и да продължаваме да си затваряме очите? В името на какво? После, нима не би трябвало, именно защото сме грешни, да признаем и да осъзнаем грешките си, за да можем да ги надмогнем? Та представете си, че не говорехме за покварата на комунистическия режим, а за Холокоста, например? Приемливо ли щеше да бъде германците след войната да си казват един на друг – всички сме грешни, дайте да се правим, че нищо не се е случило? И как ще разберем къде и как са изкривени понятията ни, ако не ги осмислим наново, без всъщност да направим тежката ретроспекция?

Не става дума само за политика. Както посочих по-горе, става дума и за основни идеи като ролята на поета в обществото. Ние сме толкова затънали в криви понятия, че когато един от популярните ни писатели казва на всеослушание, че „умният властник търси хората на изкуството“, защото техните почитатели ще „прехвърлят симпатиите си към него“, и това, видите ли, бил правил Тодор Живков – доказателство, че бил умен! – думите му минават незабелязано. И този писател ни се препоръчва постоянно като някакъв еталон за доблест. Та в тази апология на опортюнизма криви са идеите зад всяка дума – какво е власт, каква е ролята на овластения, каква е ролята на поета и какво е да си умен!

Ще ви дам и друг пример. Преди няколко месеца в брой на „Литературен вестник“ беше публикувана една статия за априлските поети. Там се споменава как Любомир Левчев бил поканен да си направи „самокритика“ пред ръководството на СБП и пред ЦК на БКП за „Интелигентска поема“. Ето какво казал Левчев пред господарите си:

„Винаги съм се стремил и винаги ще се стремя да постигна истинския, верния партиен патос. [И Цанев така е бил усвоил партийния патос, чието типично звучене е моментално разпознаваемо – освен за омагьосаните.] Аз трябва да се науча да пиша по-простичко, по-човешки, по-сърдечно. Това е жизнена необходимост, за да мога да общувам с хората, да им внушавам своите идеи. [Защото явно това е целта на поезията!] Само на тази цел са били и ще бъдат подчинени моите новаторски търсения.[…]

Аз никога не съм се застоявал в канцелария, но пак ще помоля СБП да ме изпрати поне за 6 месеца в някой завод, даже имам предвид в кой, за да се проветря на животворния строителен вятър. […] Вярата ни в комунистическата идея, вярата ни в партията, никой не ще докосне. Партията иска от нас ярко идейно, жизнеутвърждаващо съвременно изкуство и това ще бъде наша и моя бойна задача. И ще пазим идейното си знаме чисто срещу всякакви буржоазни влияния“.

А критикът, който ни го цитира, определя това просто като „словесно поведение“, ориентирано към специална публика. Това някакъв евфемизъм за най-долната степен на лизане на подметки ли е?

„Общопризнат и като силен поет, и като талантлив кариерист, Левчев ни дава идеална илюстрация на печеливша стратегия и в литературното поле, и в полето на властта“ – продължава критикът.

И, вярвате или не, оттам нататък тръгва да ни обяснява какъв прогрес била гореспоменатата поема. Аз не мога да си представя в кой свят просването по очи и тоталното себеунижение на поета може да бъде квалифицирано като „печеливша стратегия“ – без кавички в оригинала. Може би същия свят, в който Цанев ни убеждава, че Живков е умен, защото се заобикалял с хора на изкуството, и че цензурата изграждала характера на писателя? Може би същия свят, в който Вежди Рашидов е хем мултак, хем пророк на духа?

Нима още викаме на черното – бяло, мислейки си, че всъщност е червено? Нима никой не жадува за глътка чист въздух?

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах