Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

За и против квотите за българщина в културата

Някои проблеми около законодателното елеминиране на чуждестранната конкуренция

Детайл от изложбата „Пестеливи драсканици“ на Недко Солаков в Дома на хумора и сатирата в Габрово през октомври 2019-а. Снимка: Атанас Шиников - За и против квотите за българщина в културата

Детайл от изложбата „Пестеливи драсканици“ на Недко Солаков в Дома на хумора и сатирата в Габрово през октомври 2019-а. Снимка: Атанас Шиников

Помните ли социализъма – онези чудни времена, за които Жоро Минчев пееше: „Бла-же-ни го-ди-ни, Тодор Живков бе-ше млад” (или нещо подобно)? Ако сте млади, за да помните, то сигурно сте чували – тогава всички лятото почиваха на прекрасното българско Черноморие – без бетонни комплекси и алкохолни ексцесии, ядяха вкусни български плодове и зеленчуци – без нитрати и ГМО, и консумираха чиста българска култура – без следи от фибран, чаши от ИКЕА и пърформанси. И знаете ли защо? Защото имаше квоти, които охраняваха българщината в културата.

Култура без квоти е като „бедна китара без струни, сбогом за последно даже без думи”, както пее Лили Иванова. Която впрочем съвсем скоро тръгва на турне из страната. Тя може и да не е казала, че иска квоти, но кой знае, може и да ѝ потрябват, ако у нас едновременно с нея започнат турнета U2, „Ролинг Стоунс“ и примерно Горан Брегович? Едва ли, но защо да се рискува?

Ясно е, че само квотите биха могли да осигурят достатъчно българска култура за българската публика, и обратното. И те не трябва да са 30%, както скромно предлагат музиканти, нито 50%, както настояват патриотите от ВМРО, нито дори 60%, каквито били, според изследване, реалните нужди на населението. Не сме във Франция или Португалия. Тука е България! Искаме всичките 100%, а защо не и повече? Ще кажете, че повече от 100% не може, но всъщност може – защо да не поискаме задължителни квоти за българска музика и в други страни? Това не са смели мечти, Азис например вече е звезда в Китай.

Но трябва да признаем, че квотите ще донесат и нов проблем, за който още май никой не се сеща. Според суровата икономическа логика, след като елиминират чуждестранната конкуренция законодателно, българските творци – и то съвсем не само в музиката, ще започнат да се конкурират помежду си. Пазарът е малък – и хората (като държавата) не могат да отделят повече от 1% за култура, българин с българина ще трябва да се бори.

Вижте какви битки се водят при художниците, където, ако не броим Пламен Деяноф, чужда конкуренция напоследък трудно се забелязва: Светият синод и БАН са срещу иконите ни в Лувъра; група изкуствоведи от галерия „Структура” представи с фалшификати модернисти от 30-те години, галерия „Оборище” направи същото с творчеството на Никола Танев; Петко Дурмана не приема конкурса за Венецианското биенале, ИСИ е срещу групата „Публично изкуство в България“, Недко Солаков срещу себе си и почти всички са срещу Кристо, който е толкова български артист, колкото и Самуел Финци.

Но талантът си е талант – първото място печели Вежди Рашидов с атаките си срещу Теодор Ушев, Ода Жон и плюскането в галерията, виетнамските чаши и изказването „Ше уважаваме ли таланта си, или сички ще праиме пърформанси?”. А предстои да се избират произведения за колекция от българско авангардно и съвременно изкуство за центъра „Помпиду“ в Париж. Тогава всичко дотук ще ни се види като леки приятелски закачки.

Искаме ли подобна картинка и в попмузиката – да видим един срещу друг как брат срещу брата се изправят – Графа срещу Васил Найденов, Дони срещу Момчил, Орлин Горанов срещу Кристина Димитрова и може би дори буквално – Благовест срещу Светослав Аргирови?

А какво да кажем за литературата? Милен Русков и Георги Господинов си стиснаха ръцете, но какъв шанс биха имали те или автори като Захари Карабашлиев и Стефан Цанев в една 100% българска литературна конкуренция? Никакъв. Дори Стивън Кинг, Шекспир и Толстой (които никога не са си стискали ръцете) са безпомощни пред мощния натиск на най-новите феномени в българската литературна мисъл – непреходните Венета Райкова, Мария Лалева, Розмари де Мео и титанът на историческото фентъзи (и фалшивите новини) Добри Божилов?

Изправени сме пред много труден избор, решението няма да дойде скоро. Дотогава можем да препоръчаме на онези 60%, които искат искат повече чужда култура, да четат книги само от български автори, да слушат „БГ радио“ и да ходят смело по галериите – там, също както и тук, в „Прас-прес”, (почти) всичко е изработено от български автори.


Текстът е от новия брой на „Прас-прес“.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС