Този текст е публикуван преди повече от 3 години

За кожата на Емил Табаков

Махленски свади под звуците на Реквиема на класическата музика в България

Победата над Емил Табаков ще бъде загуба за всички музиканти в класиката - защото симфоничната музика ще изгуби пред обществото основния си белег - културата, тъй като културата е и в общуването. Снимка: Румен Добрев - За кожата на Емил Табаков

Победата над Емил Табаков ще бъде загуба за всички музиканти в класиката - защото симфоничната музика ще изгуби пред обществото основния си белег - културата, тъй като културата е и в общуването. Снимка: Румен Добрев

„Класическата музика в България умира“, съобщи пред „Площад Славейков“ диригентът Найден Тодоров – за сведение на онези, които не са забелязали този Реквием в заупокойната симфония, която изпълнява българската култура. На този музикален фон друг един диригент – Емил Табаков, изживява трудни времена. Той е в центъра на малко оркестрантско торнадо, което заплашва да го свали от пиедестала. „Пиедестал“ е твърде силна дума за поста, който искат да отнемат на Табаков. Защото ако думите на Найден Тодоров са верни – на симфоничната музика в България вече й издигат паметник. Дано не е надгробен.

След две подписки срещу Табаков в Симфоничния оркестър на БНР, опозицията в състава направи трети опит да го свали – чрез открито писмо, изпратено до „Площад Славейков“. От него става ясно, че част от оркестъра е в състояние на открита война срещу своя лидер, а разривът между тях е непреодолим.

Публикувахме за кратко писмото на опортюнистите и го свалихме, защото не знаем колко са, нито – кои са. Текстът не е подписан, няма имена под него – за разлика от името, което обясняват защо искат да отстранят и явно да унищожат. „Унищожат“ също е силна дума в общата разруха в това кьоше на българската култура – и все пак целта на протеста е да бъде съборен не творец с умерен успех на сцената, а прославен диригент, за когото падането от върха ще бъде много по-болезнено и ще отекне шумно в полупревзетата от чалгата публичност.

В откритото писмо са посочени злоупотреби с власт – в минало време – както и задкулисни игри, в следствие на които е била свалена директорката на музикалните състави в БНР. Първото – разбира се – би било редно да бъде проверeно и ако бъдат установени нарушения – да не бъдат оставени без последствия. А за второто – трудно биха могли да бъдат открити доказателства. Трябва да е ясно, че поставяйки творец в активна възраст начело на културна институция, той неминуемо ще даде предимство на своите произведения – логично е, той цени на първо място изкуството, което самият той прави. Режисьорите и актьорите на директорски позиции в театъра до един дърпат чергата към себе си. Затова на подобни постове не е желателно да бъдат избирани изпълнители, време е може би да бъде установено с наредба или закон за директори да бъдат поставяни мениджъри, чийто предмет на дейност са единствено съставите, които ръководят, а не собствените им кариери.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Двете страни в конфликта в симфоничния оркестър на Радиото трябва да си дадат сметка и за нещо важно, което ще произведе резултатът от този сблъсък. Успешен или не – опитът да бъде съсипана репутацията и унижено достойнството на една от значимите личности в съвременното ни изкуство ще порази всички. Победата над Емил Табаков ще бъде загуба за всички музиканти в класиката – защото симфоничната музика ще изгуби пред обществото основния си белег – културата, тъй като културата е и в общуването. Публиката ще научи, че музикантите не ценят един от най-добрите диригенти у нас; зрителите ще се запитат дали ударът срещу него не е дело на посредствеността и ще установят, че изпълнителите в един елитен оркестър не се стремят да звучат в хармония, а как да си нанесат обиди.

Заети в междуособици, симфониците в БНР пилеят сили, които би трябвало да хвърлят в основната битка – безразличието на държавата към изкуството, което правят. Именно това е фронтът, на който трябва да се сражават със същия този плам, който горят за и против Емил Табаков. Ако не са забелязали – публиката на симфоничната музика е на изживяване, оставена е да си отиде по естествен път. Няма държавна политика за приобщаване на младите хора – с изключение на усилията на една чужда фондация, срещу която също се намериха оркестранти, които да скочат. Така симфоничните концерти ще стават преживяване за все по-тясна елитна прослойка от обществото. Зрителите ще са по-малко, което ще се отрази най-вероятно и на броя на оркестрите.

Основният аргумент в разпределението на средства в културата си остава публиката. Затова онези, които силно любят и мразят в рамките на малкото музикантско общество, е възможно да останат извън него. Дори музикантите, когато определят семейния си бюджет, се лишават на първо място от развлеченията. Властта прави същото – когато трябва да намери спешно пари отнякъде, тя първо взима от културата. Без изключение.

Друг цитат от думите на Найден Тодоров пред „Площад Славейков“:

„Класическата музика в България е оставена на самотек от няколко десетилетия, провеждат се през няколко години реформи, които я обезкръвяват, опитват се да я направят „съвременна“, да бъде бизнес, индустрия. Ами тя нали затова е „класическа“, изкуството не може да бъде индустрия, освен една по-особена, комерсиална част от него, но пък за нея мнозина се чудят дали е изкуство… И понеже се опитваме да бъдем това, което не сме, не успяваме да се справим.

Кажете истината, че културата я държите на хляб и вода, само защото е срамно пред обществото да се закрият някакви там безполезни институти, които не произвеждат достатъчно пари, не са рентабилни…“

Оставени да се оправят в състояние на променяща се в движение реформа, симфониците започват да се кълват един-друг. Истината е, че възнагражденията не са достойни за това изключително трудно изкуство. За усвояването му са нужни години тежък труд, който не се цени. За съжаление, така е не само у нас. Но сравненията с държави, където заплащането на един изпълнител в класиката е далеч по-високо от нашето, не са възможни – защото икономиката на тези държави е далеч над нашата. Аргументите, че хората на изкуството не могат да бъдат окачествявани с мярата на всички останали сфери в държавата – с чиновниците, с работниците в производството – също не са нереални и нерентабилни. Защото творците създават продукт, който е остойностен от цената на билета, и са неделима част от икономиката на обществото.

Атмосферата в другия голям български симфоничен оркестър – Софийска филхармония, не е по-ведра от тази в Радиото. Там също свирят, без да си кажат едно „добър ден“ преди това. Проблемите им са от естество, подобно на това в Симфоничния оркестър на БНР. В момента тече конкурс за директор на института и съставът е разделен на две – между поддръжниците на цигуларката Светлина Терзиева и валдхорнистът Владимир Джамбазов. Двата лагера не си говорят. А към поста са се устремили двама изпълнители – който от двамата поеме състава, той ще даде предимство на онова, с което се е занимавал, както и на музикантите от своя кръг. Улисани в битки между нашата и вашата махала, в Софийска филхармония също губят войната за публиката и следователно за съществуването си на сцената.

Синдикалистите в класиката също са част от битката за по-достоен статус на музиканта. И ако те не обединят сили заедно с творци с авторитет като този на Емил Табаков, за да убедят обществото, че културата не е бреме, ще загубят не една битка, а цялата война. Защото в момента борбата изглежда, че е за това кой да води един оркестър – но тя всъщност е за оцеляването на самия оркестър.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах