VivaPay

За красивите хора

Снимка: Наталия Атанасова - За красивите хора

Снимка: Наталия Атанасова

Седя на балкона и се чудя защо всеки минувач ми изглежда красив. Не просто хубав или приятен, а истински красив човек. Внезапно се сещам: социалните мрежи ни убеждават, че сега имаме повече време за четене! Вярваме им, дори в действителност да го нямаме — работещи в хоумофис родители на прохождащи деца или на ученици с дистанционно обучение отдавна са забравили значението на словосъчетанието „свободно време“. Въпреки това и те го вярват това за четенето. И понеже са част от масовката, посягат — повече или по-малко успешно — към книгата. Понякога пишат за това във Фейсбук или Инстаграм, постват снимка с книга и котка… А да не говорим за литературните предизвикателства, споделете книгите, които са ви променили, които обичате, които препоръчвате… Всеки има поне седем такива. И представя себе си чрез тях — с удоволствие!

Не твърдя, че е показност, поне не винаги. Просто сюжетите за споделяне рязко намаляха. А цветята на балкона или залезът зад блока омръзват бързо. Да, и красотата може да омръзва (макар че не омразва). Имам предвид класическата, стандартна, скучна в прекрасната си перфектна повторяемост красота. Друга красота търсим вече. Лично аз я откривам в минувачите под балкона ми.

Взаимно си вярваме — на профилите, на разказите, на заявените си действия — и сами си изграждаме „стъкмистиката“. Та нали самите ние сме статистиката, не можем да оставим други да ни я стъкмяват. И посягаме към книгата. Прекрасна лавина, прекрасен ефект. Лечебен, успокояващ. Мъдър.

Явно така се е стигнало до това, че хората вече ми изглеждат по-красиви. Сякаш запомнящата се фраза на Георги Господинов, че „четящият човек е красив“ най-после е открила своето физическо измерение. В словото си пред зрелостници от випуск 2016 на Американския колеж той допълва и за единственото, което виждаме днес над маската:

Америка за България

„Дори когато имаш сенки под очите от четене, това е още по-красиво“.

Нашите сенки днес не са само от четене, нека не се заблуждаваме. Но пък ми е хубаво да си мисля, че минувачите ми изглеждат красиви не защото не съм излизала от месец, а защото снощи са пропуснали новините, изключили са смартфона си и са захлупили с лек, нежен жест капака на лаптопа. Сбогували са се с тях до утре. Облекли са официалната си пижама — тази, сатенената, която обличат само за скайпа с родителите (или с шефа — според личните разбирания за йерархия). Направили са си чай от онази прашна липа, която са брали през лятото на село. Истината е, че те никога не са пили доброволно чай от липа, пазят го само за настинката на детето, дори са забравили за шумолящата торбичка, в която на дъното на шкафа шумоли реален споменът от отминалото лято. Но сега, когато това е единствената връзка с онова село, до което нямат право да стигнат, този чай се превръща в тяхното вино от глухарчета и те го пият бавно, внимателно, на малки слънчеви глътки. Това е част от ритуала „Четене по време на пандемия“, но не го приемайте буквално. Пижамата може да бъде заменена от пухкава жилетка или топло одеало (усещате ли как Ви водя към думата „уют“, без да я споменавам?), а чаят може да е и чаша вино — за да замени споделените вечери на споделените мисли и споделените бутилки и смехове.

Всичко това няма значение, защото е — забравихте ли вече? — само в главата ми, докато си седя на балкона и пресъздавам снощи-то на минувачите. Кулминацията на този сложен ритуал са километричните въжета от букви, приковали красивите четящи към столовете им, стиснали ги за гърлото, усукали се около китките им… Въжетата на редовете, невидимо привързали хората в домовете им. Това не са оковите на принудата, не са веригите на забраната, а паяжината на историята, която е толкова заплетена (и паяжината, и самата история), че когато четеш денем, те пуска за час до магазина, но ти взимаш разстоянието за 20 минути, заедно с покупките, за да се върнеш колкото се може по-бързо при нея — при нишката, паяжината, историята… Като при жена, любима, майка, приятелка. Всичко неслучайно е в женски род — не подбирам нарочно по̀ла на думите си, за да не ме обвинят в дискриминация.

Случи ли се да четеш вечер, посягаш колебливо, неуверено към книгата. Дали сега ѝ е моментът, след този безкрайно тежък ден, първи от многото и последен от досегашните, но едва някъде в средата, ако имаме късмет. А ако нямаме — едва в началото… И все пак се престрашаваме с въздишка, завъртаме китки, завъртаме глава, вратът ни изпуква от осемчасовата смяна във фабриката на ежедневието: каквото и да сме работили там — тези смени са винаги нелеки. Взимаме книгата повече като извинение пред себе си, Фейса, Инста и статистиката. Поне едно от изброените не искаме да разочароваме и не съм уверена, че е първото. Не помним докъде сме били стигнали снощи, първите думи от линията на реда са като пробуждане от дълбок сън — има нещо смътно познато, но още не можем да се ориентираме, не знаем кое е то. После си мислим, че сме хванали нишката (а всъщност тя ни е уловила) и… зачитаме. Без време, без насита. Безвремие и ненаситност.

Това е нашата разкрасителна маска по време на пандемия, това са нашите козметични процедури. Странно, дори когато след това сякаш имаме алергична реакция на зачервени очи и сенки не над, а под тях, те са одухотворено красиви и много, много истински.

Четящият човек ще си остане четящ и след пандемията, той отдавна е заразен от буквения вирус и не търси ваксина. Но карантината му предоставя шанса да зарази дистанционно и други. Както социалната изолация пази физически, така дигиталната приближеност заразява духовно. Или поне ми се иска да вярвам в това, което пиша, за да придам някакъв отдалечен, допълнителен смисъл на случващото се днес. Защото без смисъл се отчайваме бързо. Но ако го открием някъде под повърхността, скрит толкова дълбоко, че да е видим само за нас… и то видим едва когато се разровим в мислите си, провокирани да ги изкажем логично и стройно — тогава се захващаме да оплетем своите буквени въжета, с които да хванем други книжни души да си останат у дома, покрай тях да завържем и някоя безкнижна между четирите ѝ стени…

Да го превърнем в свой проект и така, вгледани в него, а не в датите на календара, да изкараме до края на изолацията.

Накрая ще излезем от бункера на домовете си, ще поотупаме праха от раменете и коленете си, ще се протегнем като след дълъг сън, ще се поразкършим и ще продължим напред с чувство за изпълнено добро. Какво е било всъщност то ли? Волно или неволно, косвено или пряко, съзнателно или не, да сме накарали поне още един човек да прочете поне още една книга. И да стане красив.


Есето „За красивите хора“ спечели първо място (в групата над 18 години) в националния конкурс „Живот в изолация“ на Общинския съвет по наркотичните вещества във Видин.

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg