За лъжите на Симеон и борбата на България срещу Холокоста

Събитията, за които говоря тук, са от преди повече от 70 години и са изключително добре документирани. Но до днес има два съперничащи си наратива покрай интерпретацията на случилото се, а едно скорошно интервю с бившия български цар и по-късно министър-председател Симеон Сакскобургготски ги извади отново на преден план и предизвика разгорещена дискусия в публичното пространство.

Фактите: България, чието правителство в онзи момент има много близки връзки с нацистка Германия, се присъединява официално към Оста на 1 март 1941 г. Страната е изгубила територии, които смята за свои по право, в Балканската война и Първата Световна война, и Германия поддържа претенциите на София към Македония, част от Косово, Добруджа и район от гръцка Тракия. Част от сделката за присъединяването на България към Оста е активна подкрепа към депортирането на евреите – по-късно се постига договорка, че България ще „достави“ като начало 20 хиляди евреи на нацистите. И така, като равносметка – сделката е територия срещу предаване на евреите за изтребване.

Доста преди присъединяването към Оста българското правителство започва активно да подкрепя антисемитската политика на нацистите. София приема закони, които отнемат на евреите в страната много от правата им; тези нормативни актове са вдъхновени от антисемитските закони в нацистка Германия, издадени като подготовка за населението да приеме факта, че евреите не са граждани, че всъщност дори не са човешки същества.

През пролетта на 1943 г. българският парламент гласува да депортира 20 хиляди евреи от територията на страната (включително от тези земи, които са анексирани от България) към Полша. 11363 евреи от окупираните от България Македония и Западна Тракия са прибрани от българска полиция и войска, качени на влакове, пазени от българи, и изпратени предимно в Треблинка. Знае се буквално само за шепа оцелели от тях хора.

Когато през март 1943 г. българските власти анонсират намерението си да депортират и евреите от „старите“ си територии, т.е. в рамките на българските граници преди 1941 г., смели граждани, няколко политици със съвест (като Димитър Пешев) и някои от лидерите на Българската православна църква (митрополитите Стефан и Кирил) организират обществена съпротива в Кюстендил, София, Пловдив и други места. Демонстрация на нелегалната комунистическа партия в София завършва с ареста на повече от 400 участници.

България е страна, където антисемитизмът не е масово явление. Повечето българи традиционно имат добри отношения със съседите си евреи и ги чувстват точно толкова свои съграждани, колкото и всички останали. За правителството и за цар Борис Трети става очевидно, че са подценили реакцията в защита на българските евреи – приблизително по същото време, в което вече е ясно, че нацистка Германия ще изгуби войната (след капитулацията на Сталинград). Тогава царят решава да „играе навреме“.

За да избегнат сериозна криза и да позволят сериозна част от населението да застраши властта им, ако депортират останалите евреи в Полша, царят и правителството намират всякакви извинения да отложат депортацията – предизвиквайки гнева на Данекер, най-висшия представител на нацистите в България, и на самия Хитлер. Но знаейки отлично, че е на губещата страна, Борис (който умира само няколко дни, след като посещава фюрера в Германия) се опитва поне да извлече някои ползи за времето след войната. А да бъде смятан за „спасител“ на българските евреи би могло да е част от тези ползи, смята той.

В резултат – всички евреи в границите на България отпреди 1941 г. оцеляват (освен онези, загинали в партизански движения), а почти всички от анексираните територии са избити.

В интервюто си пред CNN бившият цар Симеон, синът на Борис Трети, спомена надеждите си, че баща му ще бъде обявен за Праведник на народите на света – титла, присъждана от Яд Вашем на неевреи, които са рискували живота си да спасяват евреи по време на Холокоста.

Според официалния сайт на националния мемориал Яд Вашем, за присъждането на титлата трябва да се отговаря на няколко критерия:

1. Активно участие на спасителя в оцеляването на един или повече евреи при заплаха от смърт или депортация към концентрационен лагер;

2. Риск за живота, свободата или позицията на спасителя;

3. Първоначална мотивация за намерението да се спасят евреите: т.е. да не е срещу заплащане или друга награда;

4. Наличието на свидетелство от онези, които са били спасени или най-малкото недвусмислена документация, установяваща същината на спасението и обстоятелствата около него.

Очевидно е, че цар Борис Трети не покрива дори един от тези критерии.

Не бих споменал опита на сина да изчисти баща си от отговорността за смъртта на повече от 11 хиляди души, ако ставаше дума само за личен въпрос. Но Симеон вече не е просто частно лице. Той се завърна в България след десетилетия изгнание, за да стане министър-председател, обещавайки, че след 800 дни при управлението му българите ще живеят по-добре (той и сестра му действително сега живеят по-добре – един от първите закони, които Симеон приема, касае реституцията на частната собственост на семейството на монарха; сега той и сестра му притежават земи и имоти, които никога не са били техни и които ги нареждат сред най-големите земевладелци в България).

Причината да пиша текст на тази тема е друга. Това, на което можем да станем свидетели в България, е опит на заинтересовани кръгове да почистят историята, да отрекат историческа отговорност за мъртвите в миналото, за много сериозни престъпления от онова време. Не става дума само за България, разбира се, нито пък само за ролята на цар Борис в спасяването на българските евреи от земите в границите до 1941 г. Ревизионизмът е по мое мнение много сериозна заплаха за България. Само когато знаеш кой си, какво си направил в миналото и за какво си отговорен, имаш шанс да се поучиш от историята.

Статия, написана от Манол Глишев, поет и интелектуалец (Вижте в ОЩЕ ПО ТЕМАТА), ясно показва грозната страна на този ревизионизъм. Бях силно шокиран и втрещен, когато я прочетох.

След въведението, което той използва, за да обиди всеки, които се осмелява да бъде критичен към ролята на Борис и конкретните лъжи на Симеон за част от историята, казвайки, че „да се прехвърля негативизъм от сина към бащата или от бащата към сина е тоталитарна практика“ (!!!), ние „научаваме“ от статията как Борис Трети е работил усилено през годините да закриля живота на всеки българин – но „за нещастие“ евреите в окупираните и анексирани територии не са били българи, така че не е имало какво да направи. (Това пренебрегва факта, че Борис Трети и правителството му „правят“ всички жители на окупираните и анексирани територии българи – освен евреите, за които той явно вече има други планове.)

В един от абзаците, който се отнася до съдбата на македонските и тракийските евреи, Глишев пише, че Македония не е част от България по време на депортацията и че царят полага „големи усилия“ да спаси македонските и тракийските евреи. И двете са просто изфабрикувани тези. Бих препоръчал на г-н Глишев да прочете отличната книга на Румен Аврамов – „Спасение” и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944“, която показва наред с останалите неща и много силната роля на българската държава, нейното правителство и владетел Борис Трети в депортацията и убийството на евреите в анексираните територии. Че държавата и самият цар носят отговорността на изтреблението на евреите от Македония и Западна Тракия се доказва и от документи, публикувани наскоро от Аврамов и Надя Данова – архивите на Александър Белев, главен комисар по еврейските въпроси в България, организатор на дейности срещу евреите. Г-н Глишев може също да се информира и прочитайки биографията на Димитър Пешев от Габриеле Нисим. Или отличната книга на Арно Лустигер Rettungswiderstand, в която ясно и с множество документи се обяснява, че основната отговорност за изтреблението на евреите от Македония и Западна Тракия пада върху българското правителство и Борис Трети.

Когато г-н Глишев дори пише, че „Борис е повече от български Шиндлер“ (което е част от заглавието на статията), аз наистина оставам безмълвен. Да прочетеш заглавие като това от интелектуалец и поет е потресаващо. Неговата позиция от името на опортюнистичен владетел, стоял на страната на нацистите, защото това е съвпадало с политиката му да увеличи българските територии (и да позволи – ако е възможно – друг да му свърши мръсната работа), към някой, който не е имал и най-малкото съмнение да превърне българските евреи в роби, лишени от почти всяко свое човешко право, някой, който нарежда на своята полиция и войска да изпрати евреите в Македония и Западна Тракия към Треблинка – не е достойна кауза по никой начин.

По логиката на г-н Глишев Йозеф Гьобелс също би трябвало да е Праведник на народите на света. Именно той нарежда освобождаването на около 2 хиляди евреи в Берлин през 1943 г., когато група жени протестират на „Розенщрасе“ в Берлин след ареста на съпрузите и бащите им евреи. В резултат на тези неочаквани демонстрации Гьобелс решава да не нагнетява допълнителни възможни протести и пуска тези хора – за момента. Прави ли това Гьобелс „спасител на берлинските евреи“? Отговорът е очевиден и се срамувам, че някои хора, сред които интелектуалци и писатели, имат дързостта да направят „спасител на евреите“ един опортюнист и подмазвач на нацистите, който участва в престъпленията им, когато има изгода.

В емоционален, но фактологично коректен отговор, писателката и оцеляла от Холокоста Леа Коен отговаря на неиздържливата теза на Глишев и интервюто на Симеон (бел. ред. – всъщност материалът на Коен е предизвикан от интервюто на Симеон Сакскобургготски и излиза преди статията на Манол Глишев. Вижте в ОЩЕ ПО ТЕМАТА).

Противно на това, което Симеон казва в интервюто, България не е окупирана държава – Македония и Западна Тракия всъщност са окупирани от българска войска; да кажеш, че Борис е „криел евреите в трудови лагери“ е толкова смешно и своеволно, все едно да заявиш, че Сталин е „криел опозицията си в трудови лагери“; не е била майката на Симеон, а испанският посланик, който е осигурявал паспорти на български евреи; не нацистката, а българската администрация е изпращала евреи от Македония и Западна Тракия в Треблинка; всякакви мемориални знаци на Борис Трети са премахнати като постановление от Израелския върховен съд в резултат на факта, че той по никой начин не е отговорен за спасяването на българските евреи – Симеон откровено лъже в интервюто.

Гневя се като видя човек, разпространяващ толкова очевидни ревизионистки лъжи като Симеон; погнусен съм да видя интелектуалец и писател в опит да му помогне в своеволната измама, опитвайки да манипулира общественото мнение в България в синхрон с ревизионисткия план на Сакскобургготски.

Това, че евреите от териториите на България преди 1941 г. са спасени, е и винаги ще остане достоен акт от страна на част от българското население и на онези хора, които са надали глас на съпротива срещу планираната депортация. Борис Трети не принадлежи към тази група хора и да се надяваме, че настоящата кампания, като тази на сина му, с подкрепата на заинтересувани кръгове, няма да сполучи. Това не е просто въпрос на интерпретация на исторически събития – това е и въпрос на морал и етика.

Крайно време е да признаем, че и България има своя дял в отговорността за Холокоста, а спасяването на част от евреите е просто (удобна) част от цялата история. Също е важно да помним кой е отговорен от българска страна за това участие в Холокоста – българското правителство тогава и монархът цар Борис Трети. Може да е болезнено за някои хора, които все още предпочитат напудрената версия на историята пред истината – но е безценно за бъдещето на страната. Само България, която приеме миналото – а не ревизионистката му пародия – ще бъде способна да изгради бъдеще, свободно от духовете на антисемитизма, расизма и фашизма.

Авторът на статията Томас Хюбнер е роден в Германия и е изучавал икономика, философия, политология, социология, германска литература и европейско право. Консултира фирми в България. Живял е в Германия, България, Албания, Египет, Турция, Сирия, Индонезия и Йордания. В момента пребивава в София и Прищина (Косово). Интересува се от книги и всички аспекти на човешката култура. Пътешественик.

Материалът е публикуван в блога му mytwostotinki.com („Двете ми стотинки“) под заглавие „Случай на ревизионизъм или Как заинтересувани кръгове в България опитват да обърнат основната отговорност за убиването на 11363 евреи в човек, което е повече от българския Шиндлер“.