Този текст е публикуван преди повече от 2 години

За мъртвите – онлайн или нищо

Как изпратихме Стоянка Мутафова, Стефан Данаилов и останалите големи артисти, които изгубихме тази година

Какво стана с усещането ни за взаимност, откакто приехме да го изразяваме по най-лесния начин - с коментар или статус в социалната мрежа? Къде отиде прегръдката за подкрепа? Снимка: Любомир Спиров/БГНЕС - За мъртвите – онлайн или нищо

Какво стана с усещането ни за взаимност, откакто приехме да го изразяваме по най-лесния начин - с коментар или статус в социалната мрежа? Къде отиде прегръдката за подкрепа? Снимка: Любомир Спиров/БГНЕС

Чувствата водят действията. Започваш да правиш нещо, защото така ти диктува някакво вътрешно убеждение, породено от емоция. Специалното на чувствата е, че те имат нужда да се споделят. И тъгата, и радостта се преживяват по-добре заедно с другите.

Да, да, малко усукано начало. Но ми е нужно, за да вляза в една тема, от която няма как да не нагарча. Тази за изразяването на чувствата във времето на онлайн емоционалността. За действията, които предприемаме (или не), след като сме изразили подкрепа, съпричастност, съчувствие или тъга в социалните мрежи например.

Стоянка Мутафова си отиде съвсем наскоро. Смъртта ѝ не беше съвсем неочаквана – все пак става дума за човек на 97 години. Но тя беше емблема, лого на едно театрално поколение, от което вече не остана почти никой. Беше символ, мохикан, изкопаемо. И като такава се очакваше да бъде изпратена от хиляди хора в последния си път, от публиката, която толкова деселития се смя на скечовете ѝ, преживяваше ролите ѝ, повтаряше репликите ѝ.

Малко преди нея си отиде Стефан Данаилов. Наричаха го „българският Ален Делон“ и колкото и да не харесвам сравнения от типа „българският еди-кой-си-известен“, Ламбо наистина беше и си остава вечен секссимвол на българското кино и театър. Остава си учител и Мастер на студентите си. Добър човек, както казват всички, които са го познавали. Поклонението в Народния театър следваше да бъде с мащабите на митинга, случил се при изпращането на Григор Вачков преди години, с енергията на многолюдната тълпа, дошла да изпрати в последния му път Апостол Карамитев още преди това. Защото така си отиваха големите личности на културата ни – сред аплодисментите на онези, които преживяваха своите душевни амплитуди, благодарение на таланта им. С публиката си, която вместо в кино или театралния салон, този път идваше да изрази почитта и любовта си на финалната сцена на живота, малко преди завесата да падне завинаги.

На поклонението на Стефан Данаилов имаше хора. Не толкова, колкото се предполага за звезда от неговия небосклон обаче. Да се простят със Стоянка Мутафова също бяха дошли немалко нейни почитатели. Но пак не толкова, колкото огромната ѝ популярност и значимост предполагаха. Казвам това като констатация, без да съдя никого. Просто докато се редях на опашката пред Народния театър, а после гледах репортажа от поклонението в Сатирата, си дадох сметка колко различно изразяваме чувствата си днес, във времето, когато можеш да си трогнат, влюбен, тъжен, еуфоричен, опустошен от мъка или щастие… онлайн. И колко жалко е това всъщност.

С виртуалното общуване сме развили бързи реакции. Когато някой умре, скоростно създаваме трогващ пост за неговата смърт. Упражняваме се в красноречие, изравяме от личните си фотоалбуми общи снимки с отишлия си, ако имаме такива, издирваме любими парчета, цитати, спомени и ги правим достояние на цялата невидима човешка среда зад екрана на компютъра или смарт устройството ни. Имаме цялата виртуална тълпа на разположение, за да ѝ предадем личната си реакция. Дори сме леко истерични в нея и някак несъзнателно се съревноваваме не само по отношение на оригиналността на статусите си, а и по своевременното им публикуване. Колкото по-бързо си обявиш страданието във Фейсбук, толкова по-значим се чувстваш. На колкото повече хора си съобщил за тъжния факт, толкова по на гребена на вълната се усещаш.

Аз не правя изключение – тъкмо напротив, точно у себе си регистрирах този почти хазартен хъс и той ме изплаши. И не че страданието ми не е искрено, не че тъгата ми е само и единствено повод да се изявя онлайн. Притеснява ме това, че вместо с реална среща с други просълзени очи, вместо в прегръдката на други тъгуващи, зарядът ѝ се изчерпва с всеки разплакан емотикон, с всяко „RIP“ или „поклон“, с всяко шерване на моя или нечий друг разчувстван пост. С това цялата почтителност към този, когото вече няма да видим, се преживява преди дори да се е случила. Защото нали почитта се изразява най-вече с личното присъствие в онзи последен път?! И нали тя е не толкова за мъртвия, колкото за осталите живи и осиротели негови хора?!

Разбира се, че на никого не му е приятно да ходи по погребения. Но и преди съществуването на социалните мрежи са ме изумявали изявленията на разни хора, че не ходели по тъжни събития, защото „се потискали“. Ми разбира се, че се потискат! Тези, дето ходим, също не кипим от ентусиазъм и не усещаме прилив на вселенски позитивизъм. И нашите сърца се стягат, когато трябва да стиснем ръцете на тъгуващите. Но в този жест има толкова човещина, че то, сърцето, преживява стягането, изтупква си го. Това си му е работата – да балансира ритъма, като разпределя енергията от емоциите в удари и изпомпване на кръв. Да се свързва с другите сърца и да отнема от болката им, макар и за малко, макар и само в онзи тъжен ден на последното изпращане. Анонимността и безкрайността на социалните мрежи създадоха усещането за някаква човешка единност, в която потапяме и съчувствията си. Понякога, разбира се, това е конструктивно – през една страница или кампания можеш реално не само да разбереш за някакъв проблем, но и да съддадеш или да участваш в решението му. Но няма как истински да споделиш емоцията. Няма как да поемеш от чуждата тъга и да я отхраниш с частичка от себе си. Това може да стане само на живо, очи в очи, ръка в ръка. Там, на опашката от чакащи хора, които искат да оставят цвете, да постоят мълчаливо, да излязат от пулса на деня си и да влязат в тази душевна аритмия лично, с телата, ума и чувствата си точно там, точно сега.

„Ама то и да съм там, мъртвият няма да ме види, нито да се съживи!“, ми каза веднъж един приятел, с когото дълго си говорихме по темата.

И той беше от онези, дето си пестят сърцата, като не ходят на поклонения и по гробища. Казвам „беше“, защото когато трябваше да изпрати скъп на същото това сърце човек, броеше дошлите на погребението и силно прегръщаше всеки един от тях, за да му благодари за „това, че я помните“. Тогава, когато застана от другата страна на барикадата, разбра, че това „ходене по погребения“ е повече за страдащите живи, отколкото за успокоените вече мъртви.

На поклонието на Стоянка Мутафова не успях да отида, защото същия ден пътувах. Успях обаче да мерна част от него по телевизията. И примрях от ужас! Пред сградата на театъра се бяха строили репортери с камери и микрофони, които очакваха единствено да регистрират кой известен е дошъл да се прости с актрисата. Ловяха знаменитости с амбициозен устрем на начинаещи, приклещваха ги някъде и с траурни физиономии и с притихнали гласове в долния регистър ги разпитваха. Винаги съм се изумявала на въпросите, които се задават в такива случаи! „Как се чувствате днес?“, пита репортерка. Какво може изобщо да ѝ каже клетият интервюиран?! Че е развеселен, че е щастлив, че диша спокойно и дълбоко?! „Какъв човек беше тоя/тя?“ Какъв отговор се очаква?! „Гадняр“?! „Хитрец“! „Подлизурко“?! „Слабохарактерен“?! И на кого всъщност са нужни подобни клиширани признания, кому дават нещо повече от хапка сладко или солено за овкусяване на личното воайорство?

Какво стана с усещането ни за взаимност, откакто приехме да го изразяваме по най-лесния начин – с коментар или статус в социалната мрежа? Къде отиде прегръдката за подкрепа и как я заменихме с ленивия пръст, който върти световните новини и нечии лични събития, докосвайки компютърна мишка или тъчскрийн? Защо спряхме да се вглеждаме в осълзените очи на опустошените от загубата си и решихме, че сълзицата на тъжното емотиконче ще им е достатъчна? И от какво зависи изборът да отидем или не на едно такова тъжно събитие – прекалено заети ли сме, че няма как да го вмъкнем в графика си, по-емоционални ли сме от другите, та ни е страх да не се пренатоварим, по-спокойно ли ни става, като си кажем „ми то ще има хора, и без мен ще минат“? Ще минат, разбира се. И без мен, и без теб, и без Вас, и без нас ще минат. Просто на тези, които остават, ще им е много по-самотно. Лично на мен ето това ми е по-трудното за преживяване. Вярвам, че на тези, дето ходят на поклонения и погребения, също.

Скоро с приятели артисти си говорихме за поклона след представлението и факта, че напоследък у нас публиката масово става на крака, независимо хубаво или слабо е било преставлението. Една прекрасна актриса каза нещо много интересно по повода:

„Поклонът е част от цялото нещо, което ни се е случило заедно с хората в салона. Когато ние свършим да играем, още сме в това състояние на споделяне, още сме в образите си, още живеем с емоциите от преживяното. И ни се иска и с хората да е така – да останат там, седнали, като другата страна на едно съзнание, на една душа. Така, както са били, докато сме се раздавали от сцената за тях. Ставането им на крака преди да светнат лампите в салона, разбива това единение. Отнема ни онзи последен миг на общо съпреживяване, на общо съчувствие“.

Несъзнателно направих пряка връзка между това, което тя каза, и мислите, които споделих с вас в този текст. Да отидеш на такова последно изпращане е част от общата ти история с човека, който си тръгва завинаги. То е ето тези аплодисменти от столчето в залата – тихи и само ваши си, но и споделени с другите, преживяли също нещо дълбоко в само свой си неповторим момент. Тези душевни общения осмислят собствените ни животи. Дават им души и сърца. Балансират ритмите им и ги белязват завинаги с добро. Хубаво е да не си ги спестяваме.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах