Остроумен, поетичен и тъжен роман антиутопия ни предлага Виктор Пелевин. „Животът на насекомите“ – постсоциалистически сюрреализъм, фантасмагория, колаж – поставя човешкото начало в конфликт с абсурда, жестокостта, безсмислието на битието.
Книгите на Пелевин почти без изключение са алегории за превръщането на нереалното в реално, за нестабилността на границите между нещата, преминаването от едно състояние в друго, от един статут в друг, за опита на човека от преходното време, в което няма неприкосновени идеали и висши ценности.
Сега, макар и със значително закъснение, вторият роман на Виктор Пелевин – „Животът на насекомите“ (1993) – най-сетне излиза и на български език.
Изданието е на „Факел експрес“, в превод на Иван Тотоманов.
Предлагаме ви откъс от „Животът на насекомите“.
Животът на насекомите
Всичко това продължи наистина дълго; накрая стената, зад която копаеха, започна да потрепва и от нея се посипа пръст. Марина огледа камерата за последно – всичко като че ли беше наред – и се шмугна под пердето. Нещо тежко заблъска от другата страна на стената и докато Марина за стотен път си нагласяваше очилата, стената се срути.
В зейналата дупка се появи ботуш. Размърда се, разрови пръстта няколко пъти с носа си, за да разшири прохода, и изчезна, а после през дупката се провря месесто лице, което Марина позна веднага. Беше той – или почти той, – само че не беше брюнет, а рижав, и вместо кожух носеше посипан със сняг шинел с майорски пагони. Внимателно, за да не се изцапа с пръст, той се промуши през дупката и Марина видя, че на гърдите му виси тежък черен калъф на баян.
– Добра среща – каза майорът, свали баяна, сложи го на предпазител и го сложи на пода. – Скучаем ли, скучаем ли?
На Марина всичко ѝ се сви отвътре, но тя събра сили да повдигне изискано очилата и да погледне майора с хладен интерес.
– Познаваме ли се?
– Ей сегичка ще се запознаем – каза майорът, пристъпи към леглото и хвана със силните си ръце пердето…
– Не можеш дори да си представиш с какви чудовища съм принудена да живея, Николай – говореше Марина, докато се притискаше към легналото до нея в сеното студено мъхесто тяло. – Отидох наскоро на пазара например, за продукти. И насмалко да ме убият. Едва се прибрах. Николай, спиш ли?
Николай не отговаряше и Марина се обърна по гръб и се взря в тавана. Унасяше се. Скоро започна да ѝ се струва, че пръстта над главата ѝ изчезва и на нейно място се появяват звезди. Една от звездите примигна и запълзя по тавана и Марина – спомни си таблото и детските лица от плаката с избледнялото от слънцето бъдеще – си намисли желание.
– Иначе съм военен – говореше Николай, – майор. Живея и работя в град Магадан. Но главното в живота за мен е музиката. Така че, ако обичаш музиката, между нас непременно ще се установи духовна близост…
Марина отвори очи. Както обикновено, цареше мрак, но тя знаеше, че вече е настъпило онова единствено утро, което настъпва в дупката.
– Ти, Марина – продължи Николай, докато оглеждаше придирчиво оставените си до леглото ботуши, – скоро ще станеш толкова дебела, че изобщо няма да можеш да излезеш оттук. А вечер в Магадан има стотици развлечения, така че ти предлагам днес да идем на опера.
– Добре – каза Марина и сладко я сви под лъжичката. – Но нека да е нещо оригинално.
Вместо отговор Николай ѝ подаде две листчета. „Магадански военен оперен театър, носител на орден „Октомврийска революция“ – прочете Марина, обърна билета и на другата страна прочете удареното със син печат „Живот за Царя“.
– Ама Магадан е много далече – каза тя.
Николай кимна към дупката, която беше пробил в стената, и на Марина ѝ се стори, че оттам полъхна леден студ.
До вечерта Николай я качи още няколко пъти и Марина, вглъбена в усещанията, пораждани от търкащото се в нея хладно влажно тяло, с недоумение се питаше – нима тъкмо в това е цялата работа и тъкмо за това във Франция съчиняват онези толкова красиви песни? От време на време Николай спираше и почваше да разказва за службата си и за другарите си по служба; скоро Марина научи наизуст и имената, и званията им, на всичките до един. Щом слезеше от нея, Николай веднага започваше да шета – първо разшири и направи по-дълбока дупката за храната, после почна да зазижда изхода към пространството между двата гаража. От това на Марина ѝ стана някак тъжно и тя попита от леглото:
– Защо го правиш?
– Духа – каза Николай. – Става течение.
– А как ще излизаме?
Николай кимна към дупката, от която се беше появил преди няколко часа. Вече беше успял да я направи квадратна и дори беше изплел от стръкчета сено чердженце и го беше постлал пред нея.
Накрая Николай си погледна часовника и каза:
– Време е да тръгваме за операта.
Марина слезе от леглото и си даде сметка, че няма какво да облече.
– Увий се в пердето – каза Николай, когато му обясни проблема си. – Сега всички ходят така. Марина послуша съвета му – не се получи чак толкова зле. Николай си обу ботушите, облече шинела, нарами баяна и се провря през черната дупка в стената; Марина го последва. Зад дупката започваше дълъг извит коридор, студен и тъмен; свършваше с тесен проход нагоре; през прохода нахлуваше слаба синкава светлина и редки снежинки. Николай се измъкна навън и протегна ръка на Марина; като придържаше пердето около шията си, се измъкна и тя.
Озоваха се в тъмен двор и излязоха от него на широка, покрита със сняг улица, която се точеше покрай брега. Зад парапета ѝ се простираше равната бяла плоскост на замръзналото море – приличаше на огромна непочистена от снега ледена пързалка. Улицата беше осветена от няколко лампи и по нея вървяха хора – повечето въоръжени с баяни офицери; някои водеха под ръка увитите си в пердета жени; като ги видя, Марина изпита истинско облекчение. Всички офицерши бяха боси като нея и Марина се успокои окончателно; хвана Николай под ръка и тръгна по улицата, като се любуваше на падащите снежинки.
Оперният театър се оказа величествена сива сграда с колони – много приличаше на главния корпус на почивната станция; Марина си спомни южната нощ, звездите в небето и шума на морето и завъртя глава – толкова далечно и нереално изглеждаше всичко това. Но операта удивително приличаше на сградата, до която си беше изкопала дупката, дори гипсовите житни снопи на фронтона бяха същите, само че тук по-голямата им част беше покрита с широко алено платно с бял надпис:
За мравката мравката е бръмбар, щурец
и скакалецВътре беше претъпкано, празнично и тържествено; чуваха се малко плашещите звуци на настройваните инструменти. Офицерските съпруги оглеждаха преценяващо пердето на Марина и тя с удовлетворение разбра, че пердето ѝ не е по-лошо от техните, поне на повечето, понеже имаше и по-хубави пердета – жената на един генерал например носеше малинова на цвят плюшена завеса със златни пискюли, но пък за сметка на това самата тя беше стара и сбръчкана. Николай представи Марина на няколко от приятелите си – също такива рижави майори, и от влажните им сладострастни погледи Марина разбра, че ги е впечатлила.
До тях спря възрастен генерал с изтъркани от годините мандибули, погледна Марина с благосклонна усмивка и тя си помисли, че трябва да си говори с него за култура.
– Кажете – попита го, – обичате ли френските филми?
– Не – по военному отсечено отговори генералът. – Не обичам френските филми. Обичам творчеството на кинорежисьора Сергей Соловьов, особено онзи момент, където го удрят по главата с тухла и той пада от столчето на пода.
В същия момент Марина забеляза, че онова, за което беше помислила, че е благосклонна усмивка, всъщност е резултат от парализа на лицевите мускули, и че генералът изобщо не я гледа благосклонно, ами дори малко стреснато.
– А съпругът ви – добави генералът, докато си тръгваше и хвърляше кос поглед на Николай, – е добър офицер, перспективен.
– Служа на Магаданския мравуняк! – отвърна застаналият мирно Николай, като междувременно щипеше Марина по бедрото, та да не би да реши да каже още нещо.
Марина очакваше, че ще я скастри за издънката ѝ, но той не каза нищо.
Звънна звънец и всички влязоха в залата. Местата на Николай и Марина не бяха хубави – сцената се виждаше под остър ъгъл и онова, което ставаше на заден план, не се виждаше изобщо, така че когато спектакълът започна, Марина изобщо не разбра за какво е. Николай се наведе към нея и шепнешком почна да ѝ обяснява, че големите черни мравки нападат мравуняка на червените и че един стар мравок им казва, че ще ги отведе до мравешката царица и при яйцата ѝ, обаче всъщност ги води към капана на мравколъв. Отзад му изшъткаха и Николай млъкна, но Марина вече се беше ориентирала в сюжета.
През по-голямата част от действието само слушаше, но когато дойде най-основният момент и на сцената останаха само старият мравок и мравколъвът, успя да види всичко. Мравколъвът беше с бръсната глава, червендалест, с униформа от двайсетте години и орден на гърдите; седеше на стол и очевидно скучаеше – потупваше със сивата си рошава кожена шапка по единия крак на стола и чакаше кога старият мравок ще си свърши арията; накрая старецът спря и изкрета в дъното на сцената, а мравколъвът се изправи и бавно тръгна подир него. Оркестърът засвири тревожно и страшно, цялата зала ахна ужасено, но Марина вече не виждаше нищо. Гледаше тежката зелена завеса на кулисите и си мечтаеше някой ден Николай да стане генерал и да ѝ издейства такъв плат.
Когато спектакълът свърши, Николай ѝ предложи да отидат в бюфета да пийнат шампанско. Марина се съгласи с радост – помнеше, че във филма онзи, мутрестият, непрекъснато пиеше с любовниците си шампанско от високи тесни чаши.
И тогава стана белята.
На празните стълбища, покрити с широка червена пътека, Николай се спъна, залитна, падна и си удари тила в едно стъпало. Изгуби свяст и зарита бързо-бързо, а на лицето му се изписа отвращение. Марина го хвана за едната ръка и се опита да му помогне да стане, но Николай беше прекалено тежък и тя затича надолу, за да повика помощ. За щастие на следващата площадка видя двама майори, които преди спектакъла Николай ѝ беше представил като свои приятели. Те пушеха и чакаха опашката на бюфета да се поизточи. Щом чуха Марина, хвърлиха фасовете и забързаха след нея.
Николай лежеше в същата поза и все така помръдваше крака, но сега помръдваха сякаш самички и ръцете му – плавни движения встрани, все едно разтягаха и свиваха баян; но Марина най-много се уплаши от това, че Николай тихичко пееше под нос „Подмосковные вечера“.
Единият майор клекна до Николай, хвана го за ръка и напипа пулса на китката му, а другият започна да отброява по часовника си. След минута се спогледаха и онзи, който държеше китката (с другата си ръка Николай продължаваше да свири на невидимия баян), завъртя отрицателно глава.
Двамата майори погледнаха Марина и тя чак сега забеляза страшните мандибули, които помръдваха под носовете им. Всъщност и самата тя, и Николай имаха точно такива, но досега тя не беше обръщала внимание на това. Очите ѝ се наляха със сълзи; през мътната им пелена тя видя как ѝ подават нещо голямо и тъмно; подложи ръце и пуснаха в тях калъфа, в който беше баянът. Марина сякаш се парализира – гледаше безучастно как първият майор вдигна единия крак на Николай, а вторият бързо го прегриза с мандибулите си в основата при слабините заедно с панталона със защитен цвят – тънкият червен кант на крачола помръдваше в такт с движенията на челюстите. Докато прегризваше втория крак, дойдоха още няколко майори: сложиха чашите си с шампанско на пода и работата потръгна по-бързо. Николай спря да свири на невидимия баян чак когато един от новодошлите започна да му прегризва гърлото и очевидно прегриза нерва. Друг майор донесе няколко броя „Магадански мравок“ и почна да увива в тях отгризаните крайници на Николай.
По-нататък в паметта на Марина имаше голяма дупка.
Свести се на улицата от боцкането на студените снежинки по лицето ѝ. Операта беше останала далече зад нея; в едната си ръка държеше калъфа с баяна, а в другата – две продълговати и тежки неща, увити в по няколко вестника. Успя някак да стигне до мястото, от което преди няколко часа бяха поели на похода си към операта, огледа се и видя в дъното на покрития със сняг двор два ръждясали гаража, малко под ъгъл един към друг. Между гаражите, под тънкия пласт нов сняг, се виждаше кръгла хлътнатина и недозатрупани следи. Марина разчисти снега, вдигна капака – капакът беше от картон от цигари „Север“ – и се вмъкна в дупката.
Долу беше тъмно и тихо. Марина сложи увитите във вестници неща на снега, който беше успял да навали покрай капака, и отиде да спи. Чак когато се покатери на сеното, си спомни какво беше станало в операта, когато вече почти бяха свършили да разчленяват Николай: понеже нямаше сили да гледа това, се беше обърнала и беше видяла как по застланото с пътека стълбище под ръка с някакъв едър риж полковник с лъснати ботуши, като я гледа тържествуващо, слиза оная гадна мръсна грозница от пазара, увита в лимонено на цвят перде на лилави гроздове.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение