Преди време едната ми дъщеря, тогава тийнейджър, хареса във Фейсбук страница, наречена „IHateSex“ (Аз мразя секса). Истински се озадачих, като видях това, приех го като родителски провал. „Брех – викам си, – нито аз, нито баща й сме хора с мирогледи на корейски комунисти, къде сбъркахме?!“ Разбира се, спретнах стратегия и седнах да поговоря с нея. Разговорът си вървеше спокойно и откровено и бързо успях да стигна до най-важния въпрос „Защо мразиш секса, бе, маме?“ (знам, че звучи малко абсурдно това „маме“…). „Ми не точно, че го мразя – отговори ми тя, – просто ми е гаден. Трябва да срещна перфектния мъж, за да мога да го правя.“
Онемях! Перфектния мъж… Само на четринадесет и вече го търси. И не само това – решена е да се обрече на моминство, докато тази така велика среща се случи. Нямаше как да остана безучастна. Прекарахме около час в романтично-конструктивни словесни постановки за това какъв трябва да е един мъж, за да е перфектен, как го разпознаваме, откъде сме сигурни, че той пък така перфектно ще хареса точно нас – недотам перфектните и най-вече как можем да сме сигурни, че ако е пък толкова перфектен, ще си остане такъв и наш завинаги.
Дъщеря ми беше излязла отдавна от света на приказките с принцове и принцеси, но изглежда те не бяха излезли все още от нея, затова идеалният мъж в главата й беше добър и търплив като принца на Спящата красавица, щедър и смел като този на Снежанка, влюбен като Аладин и красив като… „като Уил Смит“. Нямаше идея къде точно могат да се намерят подобни мъже (та да отидем дружно една голяма тайфа приятелки), не знаеше какво би направила, ако срещне случайно един такъв мъж, за да го впечатли, но поне открито говореше за всичко това с мен.
Като майка и жена с приличен опит й обясних, че никога не знаем кой е идеалният човек за нас. Че се случва да срещнем някого и щедро да си го доизмислим, за да го превърнем в онзи перфектен образ, за когото сме си мечтали. Натоварваме го с очаквания, за които той няма как да носи отговорност, и когато не може да ги изпълни, оставаме разочаровани. И, разбира се, изреваваме каквото имаме за реване, а после снемаме званието „Идеалният мъж“ и подвиваме опашка или пък напротив – накокошинваме перата и се втурваме в ново търсене. Друг път пък животът ни предоставя странни срещи, в които не сме повярвали. Позволявали сме на някого да бъде в обкръжението ни, но не защото сме го харесвали особено, а защото ни е галел самочувствието, запълвал ни е времето, карал ни е да се чувстваме значими и търсени, било ни е скучно дори. Тези уж несъвършени мъже са гравитирали около нас през годините, понякога са ставали най-добрите ни приятели, били сме даже свидетели на техните любовни връзки и сме съпреживявали с тях душевните им разочарования, но не сме ги възприемали като перфектните мъже. И в един момент това се е случило. Как ще се развие сюжетът след това, зависи от много неща. Но най-важното от цялото ми изложение на тема „Идеалният мъж“ пред собствената ми дъщеря целеше едно: да й помогне да разбере, че подобно търсене би я направило нещастна. Че очакването на нещо толкова химерно и безсмислено струва безценно време и години от единствения ти живот на тази земя. И че би те лишило от най-хубавото на земята – радостта от живеенето.
Разговорът ни приключи без решения. Два дни по-късно дъщеря ми явно беше предала в концентриран вид на баща си за какво сме си говорили двете, вследствие на което той ми звънна на пожар и ме отстреля в упор с въпроса: „Ти защо учиш детето да спи с всеки срещнат?!“…
Мдааа, смеете се вие, ама това са те – последствията от разваления телефон. И от моето лично разочарование на тема „Перфектният мъж“, предизвикало нашия развод и чупливите ни, стоици пъти подлепвани отношения през годините след това.
В онзи момент на телефона си казах, че едва ли бих могла да дам на дъщеря си по-точен пример за вредата от илюзията за идеалните мъже от моя собствен, болезнен раздор с нейния баща. Не го направих, разбира се – не е работа на децата да узнават несъвършенствата на единия си родител през субективния и възпален поглед на другия. Пък и в края на краищата и дъщеря ми трябва да си вземе своите лични уроци. И ако това ще й коства болезнена раздяла с мита за безпогрешността на един човек, аз няма как да я предпазя, колкото и да я предупреждавам. Животът знае най-добре, а и най-успешно преподава уроците за строгите принципи и непоклатимите критерии. Тъкмо си мислиш, че си си ги подредил като оловни войничета във витрина, и той замахва с длан и шумно ги събаря на земята. Реди ги отново – да ти дойде акълът…
Трябва да съм била самата аз на годините на дъщеря ми, когато с моята майка срещнахме на улицата някаква нейна стара приятелка. Едра, руса, ведра жена, с огнено червило, което беше тръгнало по бръчиците над устата и беше оцветило предните й зъби като подгъв на дреха. Майка ми й се зарадва, разцелуваха се и спряха да разменят няколко думи.
„Ей, бе, Лиле, каква любов бяхте вие с мъжа ти, бе, тюююю, как всички ви гледахме на времето! – възкликна майка ми. – Как е той сега?“
„О – бодро рече Лили, – той почина преди шест месеца.“
„Ауууу“, тръгна да изказва съчувствието си майка ми, но така и не можа да продължи. Лили я хвана решително за ръката, погледна я в очите и с с веселия тон на музикална педагожка на детско тържество произнесе:
„Недей, недей, ако знаеш колко съм щастлива!…“
Момент на празно, кънтящо мълчание. След което Лили конспективно разказа нещата горе долу така: бил уж перфектният, ама после забил в порочния кръг жени-пиене-приятелчета, продал двата си апартамента, мързяло го да работи, биел децата, веднъж хвърлил някаква мусака цяла-целеничка от балкона, защото в нея нямало патладжани, друг път пушил и си тръскал демонстративно цигарата на килима в хола, защото бил от родителите на Лили… Не се развели, щото щяло да е сложно с имотите, разболял се, на ръцете й легнал, озлобил се, не й давал да излиза, броял й часовете навън, обиждал я, накрая обаче взел, та умрял, мръсникът му с мръсник, та сега Лили се радвала най-после на живота си и била много, много щастлива, та затова майка ми да не смеела да й съчувства и никакви съболезнования не й трявали…
Майка ми изслуша всичко това като в транс, с полуотворена уста, пък накрая само каза:
„Е, Лиле, извинявай, ама струваше ли си да живееш с него трийсет години тогава?!“.
„Ми не – каза Лили, – ама половината време ми трябваше да разбера, че той не е идеалният за мен мъж. Поне още толкова, че той по принцип не е идеален.“
Е голям урок, няма що! Цял един човешки живот.
В колкото и модерно и арогантно откъм романтика време да живеем, тези сладникави образи на идеалните хора, които задължително трябва да срещнем, за да имаме истинската, мечтана и красива любов, си живеят постоянно в стенещите ни за добри емоции души. И слава Богу – ако позволим прагматизмът изцяло да насели най-сърдечните ни кътчета, ще започнем да си търсим половинките по ДНК тестове за съвместимост. Ще изрека най-голямото клише, като кажа, че любовта има неведоми пътища, но именно в клишетата са най-непоклатимите изводи на умовете ни. Затова и в крайна сметка винаги обичаме неперфектни хора, защото самите ние сме такива. Само че трябва време, мъдрост и широка душа, за да разбереш, че идеалният човек за теб е този, чиито несъвършенства ти харесват. Чиито слабости те карат да се чувстваш нужен в живота му. Чиито грешки те правят благороден и са ти близки.
Не съм жена със самочувствието на препатила и помъдряла от опита си дама. Влюбвам се като истинска патка, никога не търся Идеалния мъж, не разполагам с оригинални стратегии за свалки, не правя списъци с плюсове и минуси, за да разбера дали една любовна връзка е подходяща или не. Всеки, на когото съм отдавала любовта си, е бил Идеалният, защото е събуждал у мен това чувство и сме го преживявали заедно. А когато е идвал моментът на разочарованието, изчерпването или празнотата, той не е спирал да бъде идеален – просто е преставал да бъде идеалният за мен. Въпреки това достойният ми личен, женски опит ме е довел до моите малки, лични пет критерия, според които един мъж може да бъде моят перфектен. Те не претендират нито за изчерпателост, нито за представителност – просто са си мои, изпитани от самата мен. Споделям ги в подкрепа на твърдението, че всеки мъж, колкото и неперфектен да е, е идеален за някоя жена. Както и обратното. То е като при тангото – за него винаги трябват двама. В моето собствено танго, за да танцуваме в ритъм, трябва:
– Да се смеем на едни и същи неща. Чувството за хумор може да те извади от всякаква ситуация. Когато е споделено, то е най-голямото оръжие на една двойка, за да остане такава;
– Да ядем подобна храна. Яденето, приготвянето му и споделянето му са интимен акт, който отваря душите. Подобната храна е като подобна философия за света – не може да го преживяваме заедно, ако не гледаме на него по близък начин;
– Да спим удобно един до друг. Практически съвет! Колкото и да сте си добре един с друг, ако се ритате, докато спите, ако си крадете завивката, дишате си във физиономиите или си хъркате в ушите, нещата рано или късно се разпадат. Факт;
– Да имаме хубав секс. Едва ли има нужда от обяснения – баба казваше, че в леглото се оправят и най-големите кавги. Права беше – деветдесет процента от случаите е така. Но и само това не е достатъчно;
– Да можем заедно да си мълчим. Споделянето на мълчанието и знак, че може да се споделя и говоренето. Постига се обаче с годините и помъдряването. Защото всичките ми младежки любови приключваха горе-долу след настаняването на репликата „И какво – сега ще си мълчим ли?!“ в отношенията ни. Да, ще си помълчим. И ако тишината във връзката не е проблем, шумът в нея ще е доста по-приглушен.
Трябва някак да завърша този текст, преди да е заприличал на глупав урок по укрепване на връзки от женско списание. Затова ще ви кажа, че дъщеря ми вече не е фен на страницата IHateSex. Но и още чака г-н Перфектен да се появи на бял кон на хоризонта и по въже от сплетените й коси да се изкачи по кулата на нейното сърце. Това е нейният избор. Мога само да се надявам, докато чака принца, да не пропусне да види колко симпатичен, ведър, мил, красив и истински може да бъде пажът му.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение