За теееебе, от Валери Петров с обич и болка

Край метеорологичната станция е по-студено, отколкото сочи термометърът (но няма да ти кажа защо). Навалял е сняг, а ей там иззад пряспата се подава един храст (или не съвсем храст, по-скоро закачалка, а?). Не, не, не бързайте да поглеждате през прозореца и да ме обвинявате в измама! Изобщо не говоря за времето днес навън, а за времето навътре – уж преди 40 години, а всъщност сега. И уж нейде далече в планината, пък в нас.

– Това за меееене ли е? – ще ме попитате вие (досущ като едно малко еленче) и:
– За теееебе! – ще отвърна аз (досущ като дружелюбния метеоролог), който и да сте.

Говоря за универсално безвремната, пригодната към всеразлични читателски вкусове, зъбата и гръмовна, напевна и игрива, котешка и котѐшка „Бяла приказка“ – една книжка, минала през детството на всеки, роден след 1970 г., може би до наши дни, четена до печката от майки, бащи, баби, дядовци… или пък мъчно сричана, ако сами сме я докопали отнейде.

Но в наши дни тя се намираше трудно. Историята на Валери Петров е излизала самостоятелно само веднъж, а ако като малки сте чели онова томче (с възхитителните илюстрации на художника Данаил Райков), то със сигурност сте го отваряли толкова пъти, че вече прилича на котка с прекомерно дърпани мустаци и системно опъвана опашка.

Е, сега в книжарската мрежа, точно за Зимния панаир на книгата в София, излиза ново издание на „Бяла приказка“, 40 години след първото. Текстът е добре познатият – онзи, който са ни чели, чели сме си или сме чели някому, или пък сме се сещали за него, когато пред някое препятствие сме си подпявали

„Аз съм мечка стръвница,
а зад мен са троица,
със зъби и ръмжене
триж по-страшни от мене!“

по навик, не защото сме стръвници мечки!

Историята няма защо и да ви я разказвам. Че кой не знае метеоролога, който си съчинява разни приказки и стихотворения, кой не знае храброто и досетливо еленче, сънливото мече (но не и когато се говори за медец!), хлъзгавото лисиче или напевната сврака? И как те срещат истинско чудовище, ужасно разрошено и ядосано! Добре де, то е коте, но е много уверено в намеренията си да каже безвъзвратно „сбогом“ на злосторника Ванчо с едно:

„Много ти здраве“.

Да се пише за Валери Петров не е проста работа, меко казано. Как да се изразиш така, че да не звучи милозливо? Как да предадеш топлото усещане, докато си го чел, без да те укорят за употребата на клишета? Как да препоръчаш искрено нещо, което хиляди са обичали безусловно години преди самият ти да си се родил? И как да убедиш в горчилката отвъд нежността из уж детската приказка, но всъщност етически трактат? Със стиховете на самия майстор, ето как.

„Сняг вали, сняг вали
над заспали ели…
Не боли, не боли,
преболява, нали?“

Що се отнася до илюстрациите, неделима, струва ми се, част от самия текст… ако обичате тези на Данаил Райков (а как да не ги?) и ви кажат, че „Бяла приказка“ излиза с рисунките на другиго, сигурно веднага ще възроптаете, ще размърдате мустаци и ще тропнете с копитце, че не, няма как нещо да надмине онова си издание от 77-а, което мирише на детство и събужда усмивки.

Но, о, чудо, новият другар в колекцията на младото издателство „Лист“ е истинско бижу и визуално. Илюстрациите и оформлението на Милена Вълнарова не се и опитват да наподобят оригиналния Райков, а предлагат един приветлив, изчистен и съвременен облик на приказката. Одеждите на историята не са твърде много, не се натрапват, а с внимание рисуват изящни образи за красивите думи на Валери Петров.

На фона на често кошмарните корици (уви, и илюстрации в детски книги), с които се налага ежедневно да се сражаваме дори и през 2017 г., новата „Бяла приказка“ е имане, което с удоволствие слагаш на видно място в дома си и понякога отваряш, за да четеш любими пасажи. И което, без никакво съмнение, би искал да четеш на внуците си, точно както някога, до печката, баба е чела на теееебе от старата, поокъсана книжка с чудни картинки.

Вижте още: ВАЛЕРИ ПЕТРОВ И НЕГОВАТА „БЯЛА ПРИКАЗКА“ ЗА ПРИЯТЕЛСТВОТО