Излиза романът на Яна Язова за преврата на 9 септември

Ново издание на „Война“ - произведение, в което историята е представена без подмени и преувеличения (откъс)

Яна Язова - Излиза романът на Яна Язова за преврата на 9 септември

Яна Язова

За Яна Язова се заговори отново едва след края на социализма. Една от най-ярките представителки на българската литература беше изпратена в забвение от онези, които тя не спираше да разобличава. Същите, които я оставиха да си отиде в нищета. Читателите вече познават романите ѝ „Левски“, „Александър Македонски“, „Капитан“… „Война“ е част от историческа дилогия, в която е още „Голямо и малко“.

За пръв път „Война“ се появява в средата на 90-те години на ХХ век в списание „Летописи“. Сега сдружение „Българска история“ публикува романа, предаващ събитията около преврата на 9 септември 1944 г.

Вижте още: „ВОЙНА“ ЗА РОМАНА „ВОЙНА“ НА ЯНА ЯЗОВА

ФАНТАСТИКО И УНИЦЕФ

По думите на редактора на изданието Антон Оруш, „Война“ може да се чете и като исторически роман за Третото българско царство, защото в него подробно и ясно са изобразени известни събития – Владайските бунтове от края на Първата световна война, битката между въстаниците и защитниците на София, абдикацията на цар Фердинанд от престола и възкачването на новия монарх Борис ІІІ, навлизането на германски войски в България през 1941 г., смъртта на царя…“:

„Неизличими със зловещия си реализъм остават описанията на
криещите се в подземията на бомбардираната Съдебна палата столичани, на екзекуциите на Народния съд, както и на опустошената София – един вече мъртъв град“.

Ръкописът е завършен през 1946 г. и поради проникновената си истинност не успява да види бял свят преди промените. Според литературната критика, именно това е единственото произведение в рамките на половин век, в което истината за установяването на власт на Отечествения фронт се представя без идеологически фалшификации и манипулации, посочват от „Българска история“.

Ходът на историята противопоставя един на друг двама стари приятели. Успоредно с личната, бурно се развива и обществената история, като в един момент двете стават едно. От този момент разказът потича драматично и стряскащо, а благодарение на блестящия писателски талант на Яна Язова, читателят съпреживява ужаса и неизбежността на събитията, гласи анонсът за сюжета от издателството.

Предлагаме ви откъс от книгата, която тези дни ще се появи по рафтовете на книжарниците:

Хората казваха: „Война!…“.

Дори солта в Соления залив се свърши.

Войната гълта всичко.

Минаха години и неколцина от заминалите млади мъже се върнаха в залива. Те бяха станали грозни, почернели, замислени и зли. Много дни никой не смееше да заговори с тях. По-късно се върнаха още неколцина, но те бяха сакати. Едни от тях се подпираха на дървена нога, а на други единият ръкав беше вече празен, надиплен до рамото и забоден с безопасна карфица. Лицата на тези мъже бяха брадясали и подпухнали като на хора, които малко са се грижили през дните на раздялата в какъв вид ще се покажат пред своите близки.

Един от тях носеше стъклено око.

Всички жители на залива немееха, когато тези мъченици на войната минаваха по улиците. И всички си отдъхнаха, когато новата власт ги прибра за един ден и ги изпрати навътре из градовете на страната, където им намери някакво препитание. Когато заминаха в един вагон заедно със семействата си, хората на залива казаха, че сега дишат по-леко. Защото колчем някой погледнеше тези сакати нещастници, той чувстваше, че трябва някак си да се оправдае пред тях и да им обясни защо е останал тук и по какви причини стъпва още на две здрави нозе и работи още с две цели ръце. Тъй мъчително изглеждаше в Соления залив присъствието на тези оцелели от войната получовеци.

Когато осакатените заминаха, заливът се умири. Минаха месеци и вече тук-таме споменаваха, че по границата се е водила война. За българския народ потекоха дълги и предълги дни на глад, на усилена работа и упорита борба за насъщния. А през това време германците бяха строили топове, танкове и самолети за нова война. Но Германия беше далече и хората на България работеха от сутрин до късна нощ да изкарат своя насъщен залък, без да се грижат за това дали Германия прави оръжие, или не.

Но ето че един ден отново затътнаха непознати далечни хоризонти. Българският селяк остави за миг своето рало и вдигна твърдото си напечено лице.

Снаряди!… Земята тътне все по-близо и по-близо…

– Хе, германците пак се бият! – казва си самотният селяк сред полето. – Аз съм се бил преди двайсет години с тях. Аз се сражавах не по-зле от всеки прусак!… Защото зная да се бия!…

С тази похвала той възнаграждава себе си, защото чувства като незаслужено унижение своето бавно влачене от сутрин до вечер след дървеното рало, за да изкара един къшей хляб. Затуй сега, като се връща привечер в село, той не може да се въздържи и се отбива най-напред в кръчмата при събраните мъже и пита:

– Как върви войната!

– Полша отстъпва! – му отговарят. – На ден по шейсет километра!

– Как успяват да бягат по шейсет километра на ден!… Брееей!… Толкова ли са бързи германците?!…

– Стена от германски танкове като валяк премазвала полската пехота!…

Железни валяци газят хиляди хора!…

Селянинът е храбър войник, той знае да се бие, но чуло ли се е някога някой да се бие в такава кървава баня?!… Чуло ли се е някога човек да се бие срещу машина? С какви страхотии почва тази война!…

Фердинанд управляваше и списваше голям ежедневен вестник. Този вестник бе добил поради днешните тревожни обстоятелства ненаситен и разширен стомах за новини. Този вестник се хранеше и поддържаше живота си напоследък само с новини. Той смилаше ежедневно стотици новини.

Светът клокочеше над огъня на войната. Всеки мехур в този котел бе някаква потресающа новина, която съобщава за гибелта на хиляди хора. Животът на хората имаше смисъл само поради очакването на новините.

Тези, които управляваха страната, имаха джобове, пълни с новини. Фердинанд всеки ден отиваше при тях да пъхне двете си ръце в техните джобове, пълни с новини.

В тези тревожни времена стомахът на неговия вестник беше ненаситен. Селякът, който вечер се връщаше на село от своята нива, търсеше неговия вестник, за да научи какво става на бойната линия и какво става по света. Защото този селяк бе стар воин, който разбира от война не по-зле, отколкото от своето рало.

Фердинанд събираше с две ръце новините от джобовете на българските управници и често пъти разказваше на по-младите от тях за миналата пагубна война, когато българският селяк прояви чудеса от храброст. Да, една безполезна храброст. Защото народите не се биеха вече народ срещу народ. Германците бяха извикали него, но и техните противници бяха събрали около себе си своите приятели. И те се оказаха толкова много хора, толкова народи вкуп срещу тях, че българският селяк трябваше да води години подред безкрайни битки от сутрин до вечер, един срещу сто. Той не можеше да отстъпи нито крачка назад, защото тази крачка трябваше да направи в своя българска земя. Той трябваше да стои до края на живота си на едно място.

В такова положение българският войник бе изкарал миналата световна война!

– Но сега!… – каза един от най-младите с усмивка на снизходително търпение към Фердинанд. – Германия сега е непобедима! Нима не виждате какво става в Полша?!…

– Защо Вие казвате това? – запита с ярост Фердинанд. – Какво може да интересува нас това?!…

Един ден внезапно дойде нареждане, забраниха му да пита така и да разпитва повече по тия въпроси. В „интереса на държавата“ военните съобщения щяха да се дават от едно определено място, за да бъдат еднакви и общи за всички. Фердинанд с клюмнала глава се прибра вкъщи.

„Интересът на държавата“ ще свърже устата ми – мислеше Фердинанд. – Всичко показва, че те се готвят за война…“

Обаче в следващите няколко дни вятърът внезапно промени своята посока. По-младите управници неочаквано замлъкнаха и не питаха вече:

– Чухте ли какво стана в Полша?!…

Полша капитулира с ужасно поражение, а те пак не казаха нищо. Фердинанд озадачен обикаляше около тях, но те се показваха вече много любезни и напълно примирени с него.

– Ние сме една малка неутрална страна! – казваха те с приятелска въздишка, отправена към него.

Фердинанд почувства, че планина се стовари от гърба му. Кой извърши това чудо в държанието и думите на младите държавници? Навярно този, който, това не бе тайна за никого, управляваше самите управници – царят на България БОРИС! Тази заповед, по всяка вероятност, бе издадена от мълчаливия на вид дворец, който приличаше на Сфинкс, клекнал безшумно в средата на престолния град. Обаче нямаше българин, който да не забелязваше, че полупритворените му очи излъчват хиляди скрити погледи на всички посоки из България, а чувствителните му наперени уши всеки миг се обръщаха към изток, към запад, към север, към юг. Значи, царят бе казал: неутралитет!

Той познаваше цар Бориса. Той бе следил стъпка по стъпка цели двайсет години живота на монарха поради чисто професионални нужди. А това бе според Фердинанд едно трудно пътешествие. Това пътешествие започна в края на Първата световна война в една октомврийска утрин. Утрин на поражение и бунт.

В такава сутрин двайсет и четиригодишният Борис, син на цар Фердинанд, досега престолонаследник, се възцари над България. В такава сутрин той каза завинаги „сбогом“ на своя царствен баща, който биде принуден да напусне своя трон, дворец и държава поради отстъпление на своите съюзници германци. Той бе принуден да се откаже от войната въпреки своята воля, защото неговите съюзници се отказаха. Отпосле историците окачествиха тази война като унищожителна и я нарекоха ПЪРВА СВЕТОВНА ВОЙНА.

Краят на войната значеше за гордия Фердинанд поражение и сбогом на България. В тази октомврийска утрин – студена, дъждовна утрин – той абдикира. Тази сутрин напусна пределите на поразената страна, която бе желал да направи голяма и могъща, защото той бе силен и учен мъж, а като цар бе властелин. Неговият ръст подхождаше на една силна държава.

В тази октомврийска утрин той напусна България като поразен властелин, възненавиден от своите поданици. Те понасяха неговия железен юмрук, който твърде често нелюбезно ги стискаше за врата, за да ги тика по пътя на славата и величието, но сега не можеха да понесат своето поражение, смятаха го виновен за него.

Имало ли е ден, по-неблагоприятен за възцаряването на един цар, когато тълпите по улиците крещят:

– Поражение!…

Защитниците на Добро поле напуснаха с пушки в ръка своята позиция в македонската земя и се насочиха назад към София да свалят омразния цар и да провъзгласят република.

Този ден цар Фердинанд напусна България, а в София остана да чака бунтовниците двайсет и четиригодишният Борис.

Софийският гарнизон, съставен в по-голямата си част от новобранци – младежи деца от Военното училище, от Школата за запасни офицери и от Въздушната отбрана – се яви в защита на младия цар и залегна с пушка в ръце из околностите на София да отбие старите изпитани воини, които бяха напуснали с яростни лица Добро поле. Те вече наближаваха София във влакове, коли и пеш, като развяваха червени и оранжеви байраци и ревяха републикански възгласи и песни. Новобранците от Софийския гарнизон, наклякали между дърветата, храстите и хълмовете на Горна баня, спряха техните коли, влакове и пеши пълчища, като първи откриха огън за спасението на България.

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах