Забранявайте каквото си щете, другарю министър, но партитурите са отдавна раздадени

Все по-често се чуват талантливи млади гласове в българската литература. Николай Ценков, който през 2020 г. спечели конкурса за дебютна литература с книгата „Човекът, който продаде морето“, вече издаде нов сборник с разкази – „Жираф в чашата“. Зад необичайното заглавие се крие всъщност носталгично пътуване из света на музиката в България, изследващо човешките емоции. Погледът на автора се спира върху лица от различни поколения, които са свързани чрез изживяванията си в музиката.

Ценков е юрист, но се занимава със социална философия и това се е отразило върху писателските му търсения – той успява да метафоризира тенденциите в обществото, да потърси дълбоките връзки между събитията в голямата и малката човешка реалност и да извлече от това добра литература.

Предлагаме ви да прочетете разказа „In the Мood“, главен герой в който е Асен Овчаров, създател на първия джазов оркестър в България. Разказът е предоставен от издателство „Колибри“.

In the Мood
(Март, 1963 година, Народна република България)

Би трябвало да имам два живота,
повторно аз да се родя –
тогава успяла бих по ноти
единия от тях да подредя.
Леа Иванова,
„Би трябвало да имам два живота“

1.

Даскалът бай Асен, както всички в училището му викаха, за пореден път се правеше, че настройва пластините на стария учебен акордеон. Безцелно развърташе и завърташе ключовете на клавишите с костеливите си пръсти, тананикаше стара мелодия в aсиметричен ритъм, а очите му – тъговити, присветваха в полумрака на класната стая. Тъмно бе и навън. Март още не пускаше пролетта. Часовете в Пловдивското музикално училище бяха приключили, но преподавателят бе останал след занятията. Акордеонът всъщност си беше съвсем в ред, но бай Асен често играеше този театър, докато се изнижат децата и учителите.

Никому не правеше впечатление светещата до късно класна стая на даскала. Всички бяха свикнали с чудатостите на скромния учител, който и бездруго не се вписваше особено в училищния живот. Беше винаги мълчалив и умислен. За какво толкова може да мисли един учител по акордеон? – недоумяваха останалите преподаватели…Мълчеше по време на педагогическите съвети. На родителските срещи не казваше нищо, нито добро, нито лошо, за учениците си, а те – дечурлигата, много си го харесваха, понеже никога не им пишеше лоши оценки.

След безцелното навиване и развиване на пластините, щом се увереше, че вече няма хора в сградата и светлините по стаите са угаснали, Асен се отбиваше при Райчо, портиера, и му оставяше в плик половинлитрово шише с ракия. Пазачът му намигаше дяволито и кимваше с глава в посока на старата репетиционна в приземния етаж на училището. Преди години тази зала се бе наводнила от спукана тръба и така и не ѝ беше дошъл редът да я ремонтират. С времето се бе превърнала в нещо като склад, където никой не влизаше. Там държаха непотребните инструменти – пробити барабани, ръждясали саксофони, едно старо пиано, разстроени китари…

„Събраха се, хайде, отивай“ – смигна на даскала и тази вечер портиерът Райчо. Асен само кимна. Закрачи по тъмните коридори към старата репетиционна. Отдалеч се чуваше как музикантите разсвирват своите инструменти – нисък бас, скърцащ саксофон, креслив тромпет, глухи барабани и изтормозено пиано. Учителят обаче подмина залата и през една странична врата влезе на пръсти в звукорежисьорската апаратна. Преди да се спука тръбата, двете помещения бяха отделени само от стъклена полустена, а сега на нейно място Райчо бе сковал талашитена преграда. През нея – ясно е, нищо не се виждаше, но все пак звукът от бракуваните инструменти успяваше да си пробие път до кабината.

В малката стаичка осветление нямаше, но дори и лампите да работеха, Асен никога не би се осмелил да ги светне и да се издаде, че тайно слуша своите ученици. Беше строго забранено свиренето след занятия, още повече на музика като тяхната. Една вечер Райчо беше спипал петте хлапета да дрънкат някаква странна композиция. За щастие, на следващия ден, преди да доложи на директора за тежкото провинение, беше срещнал закъснелия за часовете Асен, който на цената на половин литър ракия съумя да откупи мълчанието на портиера. От тогава насетне момчетата продължаваха всяка вечер тайно да свирят, а Райчо си пийваше от ракията на Асен, пускаше народни хорa по радиоточката в стаичката си, а между паузите псуваше нескопосаните дрънканици на хлапетата. Учителят по акордеон пък тайничко оставаше след часовете да слуша нелегалната група на учениците си. Скришом бе поставил в студиото микрофони, свързани със звукозаписната уредба в апаратната, и конспиративно записваше на магнетофонна лента. Кой знае, някой ден тези записи можеше и да се слушат…

От няколко седмици момчетата репетираха една и съща песен. На пръв поглед простичка песен, но не съвсем. А трябваха и читави инструменти, с каквито младежите не разполагаха. Но това беше по-малката беда. Всъщност те репетираха, знаейки, че никой никога нямаше да им разреши да свирят пред публика тази музика. Асен също беше наясно, но все пак не спираше да се пита:

„Добре де, нали вече живеем в народна република? И властта е народна? Джазът също е музика на народа. Защо да не може да се свири?“.

В един неуговорен миг инструментите в репетиционната занемяха. Асен слепешком напипа бутон на пулта, натисна го и малката му стаичка се освети разноцветно. Копчетата на уредбата също светнаха, диодите по плъзгачите блеснаха от зелено към червено. Учителят настрои честотите. Предстоеше изпълнението.

Асен извади от вътрешния джоб на сакото си диригентска палка, отмери във въздуха няколко такта с нея и даде начало на концерта на своя невидим оркестър. Шест удара по фуса – две-иии, четири-иии, свалиха отведнъж напрежението, което сгъстяваше въздуха дори и в преградената апаратна. Алт-саксофонът и барабаните откриха, след интрото баритон-тромпетът повтори в различна тоналност мотива, басът наложи такт, в който пианото деликатно запълваше нарочните паузи в процепите на ритъма. Момчетата изпълняваха Глен Милър. Бяха в настроение – свиреха In the Мood.

Палката на Асен отмерваше темпото зад преградата на репетиционната. Толкова пъти се бе изкушавал да разбие преградата и да дирижира тази песен с момчетата. Да им обясни неточностите. Да ги върне отначало. Но ето че след седмици репетиции те най-сетне свиреха джаз. С усмивки вместо с ноти по петолинието. Бяха започнали да владеят паузите. Добрите музиканти се познават по паузите, знаеше твърде добре Асен. Тогава музиката звучи сама. А това не се преподава. Как е възможно, чудеше се учителят, момчетата да свирят така красиво с тези стари и раздрънкани инструменти! Още повече че като ученици хлапетата бяха средняци, имаха основни пропуски в музикалната теория.

Асен притвори очи и се унесе в криволиците на саксофона, по дъгите на тромпета. Полутоновете на пианото го повличаха назад към младостта. Годината е 1932-ра, той е едва на двайсет и шест и изпълнява за първи път в България джазов концерт – на живо по „Родно радио“.

„За вас свири Асен Овчаров, уважаеми слушатели“ – обявиха в ефира.

Учителят връщаше назад октавите на времето. 1942-ра: тази вечер неговият бенд „Джаз Овчаров“ е в бар „София“. На сцената, разбира се, са Трите Ел – Лени Вълкова, Леа Иванова и Люси Найденова. Публиката не отделя очи от момичетата, но дори и те деликатно отстъпват, когато започва да свири Сашо Сладура – соло цигулката на оркестъра.

Нова вечер – нов живот, отмерват такта спомените на даскала. Саксофонът го води този път в ресторант „България“. Залата отново е препълнена. Асен дирижира страстта на мнозина; Трите Ел флиртуват с неписаните ноти; Сладура танцува влюбено с цигулката си. И така години музика, джаз епохи…

Никой от Музикалното училище не подозираше, че невзрачният бай Асен – даскалът по акордеон, е всъщност Асен Овчаров, основателят на първия джаз оркестър в България.

След края на войната новата власт се зае да създава прекрасен нов свят. В него място за джаз и страст нямаше. Място за Асен – също. Наивно беше да мисли, че някой ще позволи на „Джаз Овчаров“ да приеме поканата за турне в Америка. Дали отново би джазирал „Интернационалът“? Да, естествено, още хиляди пъти! Пък и Асен друго, освен да прави джаз, не умееше. Шест месеца в следствения арест, след това в Белене, осле още шест години затвор – такова ли е наказанието, ако направиш комунистическия химн да звучи по-красиво? Бе извадил късмет, че все пак го интернираха в Пловдив, в „затвор“ с по-лек режим – Музикалното училище. Но друга беше по-тежката присъда, не тази, която затваряше тялото, а която покосяваше сърцето: от години вече на Асен не му бе разрешено да свири джаз. И как тогава, как можеше да спре учениците си да правят тази музика?

Точно три минути и половина – за толкова джазмените в репетиционната изсвириха почти перфектно песента, за същото време – двеста и десет секунди – Асен превъртя назад живота си. Той знаеше, че музикантите не се пенсионират. Те спират, когато вече няма музика в тях. А Асен я чуваше с момчетата. Да, без съмнение, тази вечер младите музиканти представиха най-доброто си изпълнение. Асен, техният таен почитател, ги аплодираше беззвучно от апаратната – не биваше да се издава. Бе щастлив, че не свиреха музиката, която им преподаваше през деня.

Даскалът прибра палката в джоба си – същата, с която бе дирижирал и „Джаз Овчаров“, и натисна копче на пулта. Ролките на лентата спряха да се въртят, малката червена светлина в стаичката угасна. Записът беше готов. Асен извади от уредбата ролката с прясно отпечатания джаз ритъм на нея, пъхна я в джоба на палтото си и тихо напусна апаратната. На излизане от училището надникна в стаичката на портиера. Райчо блажено беше задрямал. От радиоточката дрънкаше „Добруджана“.

Учителят излезе през отключената врата, закопча палтото си и намести ролката в джоба. Измина няколко пресечки и излезе на булевард „Руски“.

2.

Два дни по-рано в столицата на Народната република беше сиво. Пролетта така и не се виждаше. В тази мартенска вечер пред един празен партиен дом спря кола. От нея слезе Първият член на Политбюрото. След него запристигаха и други сиви хора, навлекли невзрачни костюми. Предстоеше заседание.

Щом всички се събраха в мраморната зала, генералният секретар на Централния комитет откри събранието. Съобщи единствената точка в дневния ред: „Относно някои прояви на буржоазното влияние сред младежта“. И даде думата на шефа на Комсомола.

– Другари – започна с жар да декламира единмлад човек. – Централният комитет на Комсомола предлага да бъдат обсъдени някои въпроси от възпитанието на младежта, които предизвикват сериозно безпокойство. Това се отнася преди всичко до прояви на буржоазно влияние, които намират място в живота на отделни младежки среди. В какво се изразяват тези прояви, другари? Има една категория млади хора, които водят изцяло паразитен и разгулен живот. Това са най-вече младежи, несвързани с материалното производство, които имат средства и условия за живот без труд. Жалкото е, че тези младежи не изхождат само от семействата на бивши хора, а и от работнически и дори от комунистически семейства.

Шефът на Комсомола направи театрална пауза и продължи доклада си:

– Какво вършат ли? Пият – и в кръчми, и в сладкарници, и най-вече в домовете. Пиянството ги е опустошило. Блудстват – най-вулгарно, нахално, безсрамно. Държат се нагло и дръзко, обществото не ги интересува. Тези младежи се захласват с часове по леките коли със западн амарка, трупат се на тълпи пред кината, когато се прожектират западни филми, слухтят около чужденците по хотелите и курортните селища, обличат се по западен маниер. За тях нашата техника е остаряла, всичките ни стоки – нискокачествени, животът ни – скучен и неинтересен.

„Така е, така е…“ – чуха се подмятания от залата. Комсомолският вожд продължи да рисува мрачна картина:

– В София се прочуха така наречените купони. Това са младежки (главно ученически) сбирки по квартири, които по име заместват бившите журове, соарета, джаболи и прочие. На някои от тях, тайно от възрастните, се пиянства и блудства, слуша се само креслива джазова музика. Въобще джазът има многобройни поклонници сред младежта. Такива младежи и девойки с часове стоят пред радиоапаратите, за да чуят и запишат изпълнението на изтъкнати западни естрадни певци и музиканти, стремят се да се сдобият с техни грамофонни плочи или магнетофонни записи. Тези младежи бурно аплодират сладникавите мелодии, които някои чуждестранни певци и инструменталисти изпълняват на концертите си у нас.

Набрал инерция, комсомолецът си спомни точния ритъм, който бе постигнал в репетираната си с дни реч. Сякаш беше пред огледалото:

– Паралелно с джазовата музика вървят и изкълчените танци. С най-голяма сила това се отнася за дошлия от Запад танц „Туист“. Това е един неестетичен, с много динамично темпо танц, който с фигурите си навява еротика и пошлост. Освен това, поради неестествените движения на тялото, той е вреден за здравето на танцуващите. Видни учени и лекари на Запад с тревога пишат за масови изкълчвания, за повреди на коляновото капаче, за развиване на сухожилията, получени в резултат на танцуването на туист.

Докладчикът се питаше наум дали не е пресолил леко манджата с медицинските аспекти на туиста, но одобрителните погледи на членовете на ЦК го окуражиха:

– Един от основните проблеми е безкритичният внос на чужди естрадни мелодии и танци, които вместо да възпитават, развращават. Има институти, ръководени от Министерството на просветата, които допускат на техните сцени или екрани да се показват упадъчни буржоазни танци.Туистът, който сега всички осъждат, бе игран продължително време пред многохилядна публика в Държавния цирк. Той бе показан в предаванията на телевизията, бе изпълняван от някои чуждестранни артисти, поканени от Държавната концертна дирекция. И сега оркестрите в някои ресторанти, като например този в ЦУМ, свирят туист, а късните нощни посетители на това заведение масово го танцуват.

В същото време на наша сцена почти не гастролират редица изтъкнати, със световна слава съветски естрадни изпълнители. Крайно време е това ненормално положение да се поправи. До нашите подиуми и екрани трябва да се даде широк достъп на изтъкнатите естрадни изпълнители от СССР и другите социалистически страни.

– Друго какво предлагате, другарю? – чу се въпрос от залата.

– Младежта има влечение към естрадната и джазовата музика. Ако ние не го задоволим, тя сама ще направи това, но сигурно без прецизния подбор на действително хубавата музика. Може би ще е целесъобразно да се препоръча на Съюза на българските композитори да разгледа на свой пленум състоянието на нашата естрадна музика. Естрадните изпълнители трябва да са патриоти на нашата родина, да възпяват социализма.

– А за танците? Кажете за танците! – подканиха го.

– Трябва да създаваме наши. Уговорихме се с редица композитори и хореографи да създадат наши модерни танци. Известно е например, че в ГДР преди няколко години бе създаден модерният танц „Липси“, който за кратко време доби голяма популярност и в чужбина. Този танц помогна много на немските другари в борбата за опазване на тяхната младеж от модерния тогава упадъчен танц „Рок-енд-рол“. Същата роля в Чехословакия изигра танцът „Чарлстон“.

А у нас какво се направи? Като се изключат организираните в последно време от някои читалища и комсомолски организации курсове за разучаване на модерни танци, друго не би могло да се посочи. Не е случайно, че новият български танц „Добруджана“, който въпреки известни свои слабости предизвиква интереса на младежта, още не е получил желаното и възможно разпространение.

В заключение, другари! Предлагаме група отговорни и компетентни другари в делови порядък да разгледат тези наши предложения и под тяхно ръководство да се осъществят съответните мероприятия.

Бурни овации сложиха край на доклада. Комсомолецът се поклони леко – сякаш беше на сцена. Последните му думи заглъхнаха, ликуващи и скриптящи, в аплодисментите. Той произнасяше „съответните мероприятия“, както сутеньорът
казва „компания“, както комарджията – „игра“,или черноборсаджията – „шоколад“: гальовно, ободрително, примамно и престорено.

Заседанието бе закрито от генералния секретар. Единодушно бе взето следното решение: „Да се възложи на група другари от апарата на Централния комитет на партията, ЦК на Комсомола и Министерството на просветата да подготвят
конкретни мероприятия за борба с буржоазното влияние сред младежта“.

3.

На булевард „Руски“ в Пловдив беше пусто. Асен вървеше кротко в тъмнината. Наближи блока си и видя спряла пред него непозната бяла лада. От нея излязоха двама мъже в бежови шлифери.

– Късно се прибирате, другарю Овчаров – каза му единият.

Асен не отговори.

– Качете се – подкани го другият.

Асен се подчини. От множеството арести знаеше протокола при подобни срещи. Той беше бивш човек.

Първата мисъл, която мина през ума на учителя, бе, че някой е написал донос срещу него и нелегалния училищен оркестър. Започна трескаво да мисли как да се отърве от уликата – магнетофонната ролка в джоба на палтото си. Ала щом ладата подмина управлението на милицията и излезе на пътя за София, тревогата му нарасна.Това означаваше нещо друго, по-лошо.

По пътя за столицата никой от мъжете в шлифери не проговори, а беше излишно Асен да пита. Знаеше, че ако някой все още не е в затвора, то това не е негова заслуга, а тяхна „недоработка“. Те просто си вършеха работата – безкористно, немотивирано и банално. Иначе казано: съвършено ирационално.

Ладата спря пред Министерството на народната просвета. Асен се огледа. Досега не бяха го разпитвали в образователно ведомство. Знаеше, че не трябва да слиза от колата самоволно, и затова изчака – друг мъж с шлифер се показа от сградата и го посрещна.

Закрачиха с придружителя из лабиринта на министерството. Отдавна всички чиновници бяха си тръгнали. Акустиката на коридорите беше чудесна. Асен започна да тананика стара песничка, но косият поглед, отправен към него от шлифера, го спря. Стигнаха до кабинет със златиста табела МИНИСТЪР. От шлифера се подаде ръка, която отвори вратата. Жена на средна възраст посрещна Асен. Помоли го да изчака. Той седна на едно от креслата и започна да барабани по масичката отстрани. Защо, по дяволите, е тук, а не в милицията за обичайната справка?

След няколко песни, които Асен превъртя в ума си, се чу звън на телефон. Жената вдигна слушалката, кимна и затвори. Сетне въведе Асен в кабинета на министъра.

Зад бюрото седеше преждевременно състарен мъж, с вдлъбнати очи и очила с дебели рамки. На стената над него бяха наредени портрети на Маркс, Ленин и Живков. Сталин беше вече отречена отживелица. Министърът отметна настрани един кичур от плешивото си теме и направи гримаса, която преди трийсет години може и да е била усмивка.

– Говори се, другарю Овчаров, че по времето на монархофашизма сте основали първия джаз оркестър в България.

– По-точно първия на Балканите, през 1942-ра…

Министърът отвори някаква папка.

– Пише още, че сте направили джаз версия на Комунистическия интернационал.

– По мое мнение стана доста приятна песничка. Публиката я хареса.

– Допускали сте грешки, добре, но сте изтърпели наказанието си и вече сте, надявам се, поправен член на нашето социалистическо общежитие.

– Преподавам акордеон в Пловдив.

– Трябва да сте благодарен за това, другарю Овчаров! Виждате ли – партията се грижи за всичките си деца.

– Да… – въздъхна бай Асен. – Сашо Сладура от оркестъра не случи на грижи. Казаха, че е умрял от ангина в затвор покрай Ловеч… И Леа също я превъзпитаваха…

– Стават такива инциденти, Овчаров, както и да е… – прекъсна го министърът. – Сигурно се питате защо сте тук. Нека не ви измъчвам. Партията, както ви е известно, се грижи неуморно за благоденствието на нашето отечество. Сега тя се е заела да изкорени зловредните буржоазни влияния в родината ни. – Министърът замълча за миг и намести очилата си.

– Един от туморите, които разяждат нашето сплотено общество, е джазът. Тази маймунска музика прониква като опиат в главите на младежта и замъглява разсъдъка им…Та, на въпроса: затова ви повикахме, другарю Овчаров – да ни обясните какво толкова харесват младите в тази отблъскваща музика. И да вземем мерки.

– Искате от един неудачник, учител по акордеон, да ви обясни как звучи джазът?

– Ами да, че кой по-добре от един неудачник може да го обясни?

– Какво е джаз? Човече, ако питаш, никога няма да разбереш.

– Опитайте все пак, моля.

– Всичко, което има повече от три акорда, е джаз.

– Така ли?

– Всички започваме с до, ре, ми, но трябва да откриеш останалите ноти сам.

– И как?

Странна мисъл се стрелна в ауфтакта през главата на Асен. Спомни си какво пазеше в палтото си. Пъхна ръка в джоба и прокара пръсти през лентата. Поколеба се за миг, знаеше, че излага на опасност учениците си, но все пак се реши.

– Ето един запис. Чуйте го, дано ви хареса.

Асен Овчаров се извини и обърна гръб на министъра, Маркс, Ленин и Живков. Отвори с мъка тежката врата на опушения кабинет и тръгна по студения коридор. Вървеше кротко в тъмнината. Тананикаше стара мелодия в асиметричен ритъм. Уж простичка, но не съвсем. Веселите обертонове се блъскаха в дебелите мраморни стени.

Дали не беше грешка, че даде записа? – питаше се отново учителят. Но пък какъв по-добър дебют за забранена музика от министерски кабинет! Всъщност ние никога не сме спирали да свирим джаз, момчета – говореше наум на учениците си Асен. Спре ли музиката, това не значи пауза, а нещо друго: тишина. Забранявайте каквото си щете, другарю министър, но партитурите са отдавна раздадени – с нашите гласове, инструменти и роли. Наричайте ни както искате – подпирачи на кьошета, упадъчни елементи, бивши хора, но зад мимолетната ви власт, от другата страна на вашите сдъвкани и нищо незначещи думи, другарю министър, са нашите неуловими мигове на щастие.

***

Останал сам в кабинета си, повелителят на народната просвета разкопча горното копче на ризата и разхлаби възела на вратовръзката си. Вдигна телефона и освободи секретарката. Постави ролката в магнетофона и натисна копчето. Запали цигара и си сипа чаша коняк. Шест удара по фуса –две-три-иии, четири-иии, отмериха началото на песента. Алт-саксофонът и барабаните откриха гръмко, басът се включи в бързо темпо. Мелодията на живота нахлу в задимения кабинет. Едва след няколко осмини министърът усили звука на уредбата, съблече сивото си сако и започна плавно да усуква старото си тяло по извивките на баритон-тромпета. От колоните прескачаха години музика, джаз епохи…Министърът чуваше музиката, откриваше нотите сам. Никога не го бе правил преди. Пианото ситнеше в пролуките на паузите.

Министърът тракаше с химикалка по настолната лампа, сега чинел. Джаз оркестърът на Музикалното училище в Пловдив дебютираше нелегално в министерството с Глен Милър – In the Мood. В най-доброто изпълнение на момчетата.

P. S. В същия месец март на 1963 година четири момчета от Ливърпул издават първия си студиен албум Please PleaseMe. След него нищо в музиката вече не е както преди.

Асен Овчаров преподава акордеон в Музикалното училище в Пловдив до смъртта си през 1972 година. Ръководи и естрадния състав на Дома на транспортните работници. На 24 май 2001 година получава посмъртно почетна награда за музика от Министерството на културата.