Забравен от всички, но номиниран за Нобел

В българската литература има забравени таланти. Със сигурност почти никой от живите днес българи, преминал през образователната система на социализма, не знае нищо за Иван Грозев, един от видните български драматурзи, творил преди преврата на 9 септември и почти изцяло пренебрегнат в литературната история след това. А той е бил номиниран лично от акад. Михаил Арнаудов за Нобелова награда за литература цели два пъти – през 1928 и 1929 г.

Роден е на 23 юни 1872 г. в с. Червена вода, Русенско. Завършва СУ „Св. Климент Охридски“ през 1894 г. – според едни сведения славянска филология, според други – история на философията. До смъртта си през 1957 г. работи като гимназиален учител в София, като на два пъти е уволняван. Той дава първи литературни насърчения на Йордан Йовков, Ст. Л. Костов и др. Близък съидейник на Пейо Яворов, Теодор Траянов, Николай Райнов.

Иван Грозев е бил теософ и масон, увлечен силно от богомилството. Голяма част от публикуваните му творби, като изключим ранните му стихотворения, са свързани с тези теми. Бил е плодовит и интересен автор, макар и ограничен от личната си космология и естетика. Творчеството му е било доста обемисто, подготвял е за издаване седем тома събрани съчинения, като в един от тях е трябвало да бъде публикувана романовата трилогия „Боян Магьосникът“, „Цар Самуил“ и „Великата война“. Според някои изследователи именно Иван Грозев вплита така категорично образа на Боян Магьосника в литературно-историческия контекст у нас.

Елена Азманова пише в своята студия „Иван Грозев. Скритата литература“:

„Творчеството му категорично отказва да бъде прочетено по характерния за началото на ХХ в. начин – през призмата на патриотични настроения, исторически поуки и съвременни сатирични разочарования. То извиква, настоява за предварителна подготовка, за определен, по-скоро солиден набор от познания – за символизма, за теософията, за масонството“.

Тя подчертава обаче, че в началото на ХХ век тези познания са били по-широко достъпни за обикновените хора, а днешният читател е твърде далеч от тях. Това е една от причините след променената през последните трийсетина години призма, през която се гледа литературата от началото на миналия век, Иван Грозев отново да бъде подминат.

Предлагаме ви да прочетете една от публицистичните му творби, написана през 1919 г.

Народ без глава

В поемата „Песен о полку Игоря“ се говори за вещия певец Боян, който казал някога мъдро слово: „Тежко на плещи без глава, горко на глава без плещи|. Ние не можем с достоверност да кажем кой е бил този прочут певец Боян; много догадки, обаче, ни навеждат на мисълта, че той ще да е тъждествена личност с нашия Боян Магьосника, най-малкия син на цар Симеона.

Поемата е написана на порусен старобългарски език и това ни сочи най-явно и най-убедително някой старобългарски оригинал; руският писач не ни оставя дори името си, като говори с най-голямо благоговение за Бояна Чародей – както се нарича в поемата.
Както и да бъде, но думите на този магьосник на словото като да са казани за нашия народ. Изглежда, че българската държава, откак съществува, е била кога без глава, кога без плещи.

Народ и власт – две съпротивителни сили, от взаимодействието на които се е обуславял нашият държавен живот, нашето народно величие, или безславно падение. През цялата нашата история се е водила упорита борба между народ и власт, и рядко се е постигало пълно съгласие между тези два двигателя на всеки обществен живот.

Още от самото основаване на българската държава са се сблъскали два враждебни стихии – мощната организаторска воля на завоевателя българин от Волга и патриархалната безпечна свободолюбивост на славянина, който не на радо сърце трябвало да се подчини на тази чужда нему воля.

Разглобените славяни на безброй общини и племена най-после съставили държава, но колкото пъти властта се е израждала в насилие, вроденото тежнение на славянина към разглобяване се е проявявала наново, а от това разцепление се е пораждало многовластие и анархия.

Поради липса на разумна власт, която да обедини всички воли и да ги насочи към обща цел, страдал е цял народ; и българската държава не е можала да се закрепи, както и да даде отпор на всички вражески налитания отвън.

Ние вече имаме трето царство, но и в него царува същата раздвоеност. Както някога, така и днес, народът презира властта, като мисли, че тя е извор на всичките му злини; от друга страна пък властта е покварена – в лицето на своите представители, тъй че съгласие между народ и власт и днес няма; откъсната е главата от трупа, и разумен политически живот е невъзможен.

А какво става, когато държавният труп – без глава – започва да се разлага? Тогава идва многоглавата хидра, която се нарича многовластие – състезаване на властнически амбиции, сигурен признак за настъпваща анархия и политическа смърт…

Във всеки жив организъм трябва да има един закон – една обединяваща сила, която да подчинява всички членове и части, тъй че каквато форма и да има държавното управление, в него трябва винаги да изпъква един царствен принцип. Така и най-свободолюбивата република ще се покаже непоносима монархия за своенравния беззаконник, а най-строгата монархия – свободолюбива република за оногова, който съвестно изпълнява законите и дълга си. Така и най-идеалното управление ще бъде спънка за престъпника, който не ще може да прояви свободно своите долни инстинкти.

Но формата на управление не важи; дайте свобода на човека, а не за звяра; за човека съществуват закони, а за звяра – вериги. Докогато сме човеци, ние ще се управляваме от закони, но щом се обърнем на зверове, тогава неминуемо ще ни се наложат вериги – от наши или от чужди.

У нас има твърде превратно схващане досежно тези въпроси. Всички говорят за свобода и за права на личността. Това може да е добро – за личността, но за обществото не ще ли бъде зло, когато чрез личната свобода на едного се ограничава личната свобода на другиго, и дадените права на едного са отнети права от другиго? Често оня, който плаче най-много за свобода, извършва най-голямо насилие над другите, щом получи свобода. Колко мъчно е да бъдеш истински свободен! И един разумен и чувствителен човек се отказва от тази позорна свобода, която се изразява в насилие над другите; един честен човек се отрича от всякакви лични права, щом те накърнят човешките права на другите.

Истинският човек разбира само една свобода и само едно право – да изпълни дълга си.

Недейте дава в ръцете на слепеца факел, казва Шилер, защото то ще подпали къщите на хората; недейте дава свобода и права-власт на егоистичната човешка личност, за да не ви докара най-големи бедствия и катастрофи. Преди всичко преобразете тази личност и я превъзпитайте: за свободата трябват диамантени характери и силни мъже.

Аз мисля, че най-голямото зло ни иде от тези недорасли големи деца, които без време са излезли от училище; – лакоми и кресливи деца по стъгдите… А нам ни трябват силни умове, една здрава интелигенция.

Изглежда, че българският народ още няма глава.

1919 г.