Зад стена от плът, с пистолет под всяка мишница

Биографката на Самюъл Бекет търси човешкото в психопата Ал Капоне

Снимка: Площад Славейков - Зад стена от плът, с пистолет под всяка мишница

Снимка: Площад Славейков

Най-прочутият престъпник в историята, който прави бизнес от рекета, прането на пари и създава корупционни схеми, които работят и днес по цял свят, убиецът, на чиято съвест лежат най-малко 200 разстрела, собственикът на стотици бардаци, същевременно е филантроп, грижовен баща и съпруг и твърди, че е „бизнесмен като другите – всичко, което правя, е да задоволя търсенето”. Думите са на Ал Капоне, чиято сложна личност се опитва да опише Диърдри Беър – носителка на Национална литературна награда в Америка през 1981-ва, доктор по сравнителна литература от Колумбийския университет, автор на задълбочени изследвания върху Самюъл Бекет и Симон дьо Бовоар.

Как обикновеното италианско момче, син на бедни имигранти, на 26 години оглавява Синдиката в Ню Йорк? Според Диърдри Беър не са достатъчни жестокост, граничеща с психопатия, а и нещо друго. За възстановката на неговата особа авторката разговаря с много хора, които носят фамилията му, сред тях и преки наследници на Капоне. Някои са сменили името си, за да не бъдат уличени като негови родственици и са предпазливи към всякакъв външен интерес.

Предлагаме ви откъс от „Ал Капоне. Истинската биография на легендарния престъпен бос”, предоставен от издателство „Кръг”.

7.
Превратностите на войната

Америка за България

За Ал Капоне са написани стотици книги – като се започне от онези очерци, публикувани още по време на славните му дни в Чикаго, и се стигне до биографиите, издадени почти век по-късно. Всяка от тях е опит да се разкаже истинската му история, каквато е била по всички фронтове на живота – от враждите с другите банди до политическите му машинации.

Социолози и културни историци също дават принос в дискусията. Дори Бизнес училището на Харвард издава монография. Тезата е, че Капоне управлява Синдиката като мултимилионна компания. Текстът изследва периода от 1920 до 1933 г., когато Ал подчинява буквално стотици „публични домове, крайпътни кръчми и заведения с контрабанден алкохол, места, където бандите контролират комара, проституцията и всяка продадена бутилка“. Според монографията декларираните печалби на Синдиката са огромни – над 100 млн. долара годишно (почти 1,5 млрд. през 2015 г.), а кой знае още колко милиони не са отчетени и не могат да бъдат проследени. Тази мафиотска структура действа свободно благодарение на „политическите си връзки“ и защото „според самия Капоне половината от полицията в Чикаго е в джоба му“.

Професионалният живот на чикагския бос, да го наречем така, е поредица от сблъсъци на живот и смърт с вражески банди. Той прекарва по-голямата част от втората половина на 20-те години на миналия век или в някой хотел, превърнат в крепост, или в някое тайно скривалище. При това неизменно печели всеки сблъсък и се превръща едва ли не във фолклорен персонаж за останалата част от света.

Когато Харвардското проучване събира данни за начина, по който Капоне овладява Сисеро и голяма част от Чикаго, се натъква на интересен факт. Въпреки действащия Сух режим, през 1921 г. много барове и бирарии продължават да работят съвсем открито в Сисеро, но в градчето с около 60 хиляди души няма нито един публичен дом или комарджийско свърталище. През 1924 г. обаче редом до 123-те бара вече са отворили врати 22 публични дома и 161 клуба за комар. За да постигне тези зашеметяващи резултати, Синдикатът на Торио-Капоне надделява в сблъсъци с гангстерски шайки, съставени от поне пет етнически групи, чиито имена са синоним на безмилостна кръвожадност. Най-зловещите сред тях са бандата на тримата оцелели от общо шестимата братя Джена от Сицилия, Дийн О’Баниън и сподвижниците му, а също и Хайми Уайс и Бъгс Моран и братята О’Донъл.

От 1921 до 1924 г. статистиката отбелязва 349 убийства, като 215 от тях са свързани с гангстерските войни. През 1925 г. в Чикагската метрополия има над 100 бомбени атентата, а убийствата са повече от едно на ден.

Харвардската монография отбелязва също, че през 20-те години гангстерските убийства са над 700, а Ал Капоне е „отговорен за над 200 от тях“. Конкретните поводи за това насилие варират от опити за обири на камиони с бира (Джо Хауърд) през нещастието да си на неподходящо място в лош момент (Уилям Х. Максуигин) до опити за измама (Франки Йейл) и не на последно място – политици, отказали да подкрепят кандидатите му по време на избори (Диамантения Джо Еспозито).

До края на 1927 г. конкурентни гангстерски банди привличат в Чикаго поне седем поръчкови убийци от Ню Йорк, Кливлънд, Сейнт Луис и други градове. Задачата им е да ликвидират Ал Капоне, но той и хората му успяват да ги обезвредят още преди онези да усетят къде се намират. Като сумира всички тези убийства, монографията заключава, че „бруталността, ефикасността и богатството на Синдиката демонстрират ясно какви унищожителни форми приема американското предприемачество през ранния ХХ в.“.

Когато Торио оставя Синдиката в ръцете на Капоне през 1925 г., казва:

„Прекалената известност ми вреди“.

Истината в думите му изпитва много скоро на свой гръб и Ал Капоне, който оглавява Синдиката и става новата мишена, в която се прицелват мнозина.

Уайс и Моран имат най-големи шансове да го премахнат, след като стрелят срещу него от кола през януари 1925 г. След покушението Капоне се покрива, докато нещата се укротят. По-късно обаче разбира, че неговият шофьор, който му е и личен бодигард, е изтезаван и захвърлен на дъното на кладенец от хората на О’Баниън, понеже не издава къде се крие босът.

Подобни отмъщения са типични: ако не успеят да стигнат до Ал Капоне, хващат негов близък. Това се случва и вечерта на 28 ноември 1926 г. Капоне вечеря с приятеля си Тиодор Антон. Известният като Тони Гърка е собственик на любимия ресторант на боса. Заведението е удобно разположено в партера на хотел „Хоторн“. В самия хотел пък е главният щаб на Капоне в Сисеро. Двамата са сами в ресторанта, когато някой звъни. Антон става, отива да отвори, но така и не се връща. Плъзват слухове, че хора от Синдиката са извършили убийството по заповед на Ал, понеже Антон с нещо ядосва Капоне. До ден днешен обаче се приема, че е по-вероятно Тони Гърка да е отвлечен и убит от неидентифицирана вражеска банда.

Щабът на Капоне остава в хотел „Хоторн“ до 1926 г. По негова заповед са монтирани бронирани кепенци, а във фоайето са разположени на пост въоръжени пазачи. Персоналът в хотела е наясно, че тези мъже работят за Ал Капоне, а малцина от жителите на Сисеро дръзват да влязат за питие или вечеря. Никой външен не може да наеме стая, защото всички са резервирани за хората от Синдиката. Гидовете от туристическите автобуси наричат „Хоторн“ „Замъка на Капоне“ и го сочат на клиентите си, които търсят тръпка, но предпочитат да са на разстояние от това място.

Торио купува сградата малко преди Ал да пристигне в Чикаго. В нея има и място за хазарт, наречено „Табакерата на Хоторн“, както и бар, достъпен само за членове на Синдиката, очевидно забранен за местните. В хотела открито се предлагат проститутки, които ползват стаите на един от горните етажи.

След като Капоне поема юздите и се бронира в укреплението си, разбира, че в хотела няма да има и миг спокойствие. Всички знаят, че той е там. Нужно му е друго място, тайно и усамотено, известно само на подбрани хора от антуража му.

В края на 1926 г. Ал купува малка кооперация на тиха жилищна улица, далеч от „Хоторн“. Планира в нея да живее само той. Нарежда да се подсили входната врата със стоманени плочи, вдига почти триметрова тухлена стена около пристройките, а между къщата и гаража е прокопан тунел, за да влиза и излиза незабелязан.
Движи се в 7-тонен брониран кадилак с подобрения за над 25 хил. долара (около 250 хил. в наши дни). Прозорците са от непробиваемо стъкло, а задното може да се сваля, за да се стреля удобно над него. Шасито е покрито със стомана, а калниците не се огъват.

Иначе онези, които имат шанса да огледат вътрешността на новия пристан на Капоне, не са особено впечатлени – типичен средностатистически дом, с изключение на спалнята, обзаведена като кичозен публичен дом, включително и с огледален таван.

Там той се забавлява с метресите си и според един от многото му биографи шмърка такива количества кокаин, че получава изкривяване на носната преграда. Макар Синдикатът да разпространява наркотици, не са открити доказателства, че самият Капоне е зависим. В богатата му медицинска история няма данни за употреба на опиати, така че това твърдение остава само догадка. Освен това самият той е наясно, че ако се надруса, няма да е способен да командва – опиатите водят до загуба на контрол, а босът не би рискувал.

Затова пък жените преминават през спалнята му като на конвейерна лента, а из останалите помещения се лее алкохол в количества, убийствени за черния дроб. Капоне също се налива до безпаметност и изпада в пристъпи на дива ярост, при които често чупи всичко около себе си. В тези моменти е в състояние да пребие до смърт всеки, който се изпречи пред погледа му, но дори и при тези свирепи изблици проявява самоконтрол. Той пие безпаметно само в скривалищата си, когато наоколо са единствено доверените му хора и най-вече брат му Ралф, на когото винаги може да разчита.

На върха на славата си Капоне нашумява с пищните си партита, които могат да се проточат цяла седмица. Едно от най-лъскавите устройва в хотел „Метропол“ за Джак Демпси, след като през 1927 г. той губи от Джийн Тъни боксовата титла в тежката категория. Прочутата нюйоркска мадам Поли Адлър, която е сред гостите, казва, че купонът продължава „ни повече, ни по-малко от седмица, а шампанското и всякакъв друг алкохол се лееше като Ниагара, а пък сред гостите му имаше адвокатски светила, политици и гангстери от цялата страна, които не се посвениха да се възползват от гостоприемството му“.

Капоне започва с партитата малко след като Торио се оттегля и му завещава управлението на Синдиката. Гангстерските войни продължават, така че повече от всякога му е необходимо да установи контрол, а разточителните забавления са един от начините да демонстрира кой е на върха.

Най-напред показва пред цял Чикаго, че той е вече шефът, като мести щаба си от Сисеро в хотел „Метропол“ в южния край на Мичиган Авеню, тогава важен културен и бизнес възел на града. Не може да си позволи да превземе цялата 7-етажна сграда, но наема толкова стаи, че ежедневните му разходи възлизат на 1500 долара (почти 20 хил. в наши дни). Понякога сметката скача още повече заради изпития алкохол или когато хората му повреждат собствеността. Капоне се настанява в петстаен апартамент на четвъртия етаж, а от помещението, което използва за офис, има изход към наблюдателна кула с овални прозорци и впечатляваща гледка към улиците. Има и две така наречени стаи за гости на петия и шестия етаж, където бодигардовете му остават да спят след смените си. Оборудвана е и зала за тренировки, като Капоне настоява хората му да я посещават редовно, макар че той самият никога не се мярка там.

Ал пътува с осем бодигардове, като част от тях са в бронираната му кола, докато други карат от двете му страни. Кортежът е толкова внушителна гледка, че репортаж в „Ню Йоркър“ го нарича „двойна крепостна стена от плът“.

Един допълнителен аспект от конструкцията на хотела също много допада на Капоне. Сградата има мрежа от подземни тунели, които я свързват с други здания на Мичиган Авеню и улиците наоколо, за да минават оттам доставките през зимата – от въглища за отопление до продукти за ресторантите. Капоне оценява, че тунелите са много удобни и за бягство, ако се наложи.

Такива проходи има и под хотел „Лексингтън“, на една пресечка по-нататък, където той се мести през 1928 г.

През 1986 г., много след смъртта му, в специално телевизионно предаване водещият Хералдо Ривера обявява, че когато отворят една конкретна изба, ще открият тайния трезор на Ал Капоне, натъпкан с хипотетичните невъобразимо големи скрити пари, спекулациите за които започват веднага след смъртта му. Телевизия Ен Би Си вдига огромен шум около събитието, а хората стоят залепени за екраните в продължение на два часа само за да видят накрая как Ривера отваря едно празно мазе.

Хотел „Лексингтън“ има солидна репутация, а Капоне живее в него в още по-голям разкош. Шири се в десетстаен апартамент на последния етаж, където от офиса си има панорамна гледка към чикагския Саут Сайд – престъпното гето, контролирано изцяло от Синдиката му. Интериорните решения в новия пристан на Капоне приковават вниманието и озадачават допуснатите до неговата светая светих. Той седи в стол с бронирана облегалка, подарък от Доминик Роберто, един от съратниците му, осигурил господството в района на Чикаго Хайтс. На стената зад него висят три портрета в рамки: двама репортери ги описват като стоманени гравюри на Джордж Вашингтон и Ейбрахам Линкълн, но се разминават в описанието на най-големия портрет в средата. Според единия е на Големия Бил Томпсън, корумпирания чикагски кмет, а другият журналист на свой ред е категоричен, че е портрет на самия Ал Капоне с широки шорти за голф и със стик в ръка.

По-ранните щабквартири на боса са сравнявани с укрепени средновековни замъци, „Лексингтън“ обаче е непревземаем като самия Форт Нокс. В хотела има „всевъзможни капани и тунели за бягство… аларми, скрити панели, подвижни стени, всичко необходимо на предпазливия гангстер“. Той винаги се качва и слиза до личния си етаж през товарния асансьор, незменно придружен от своята „стена от плът“. Освен това носи пистолет под всяка мишница. Препятствията пред някой зложелател са толкова много, че дори да се озове в спалнята на Капоне, ще се натъкне на бодигардовете му, които спят на походни легла пред вратата. А ако натрапникът се справи с тях, трябва да премине и през стоманената врата, за да достигне Капоне. Нищо не е оставено на случайността: ястията за боса се приготвят в частна кухня, където хората му следят всичко, което готвачът прави. След това той пръв опитва храната пред самия Капоне. Железните предпазни мерки са необходими заради кръвопролитията през последните години, затова и Ал периодично се оттегля на места, където никой няма да се сети да го търси. Насилието не спира, а палежите, хаосът и убийства стават все по-зловещи и затова властите, независимо кой стои зад престъпленията, винаги първо се оглеждат за Ал Капоне. Той пък се шегува, че го държат отговорен за „всичко освен Чикагския пожар“.

В началото на 1928 г. той твърди, че вече е „уморен от убийства и престрелки. Трудно се живее така. Във всеки момент се боиш, че ще умреш, и постоянно се тревожиш за онези плъхове, които ще изтичат при полицията, ако не им угаждаш постоянно с пари и услуги“.

Цели четиринайсет месеца – от 1926 г. до 1928 г., Капоне предимно се укрива в хотел „Хоторн“, защото се бои да остане в дома на Прейри Авеню, там го е страх дори да застане до прозорец или отворена врата. Обяснява пред репортерите, че иска всичко това да спре, за да може вечер да се прибира вкъщи като всеки друг бизнесмен:

„Защо в нашата работа да не сме като във всяка друга? Работиш през деня и забравяш за нея вечерта“.

Оплаква се, че вече не може да понесе воплите на Сони защо баща му не си стои у дома.

Не всеки обаче съчувства на бедата, в която Капоне сам се е вкарал. Алва Джонстън, носител на „Пулицър“ през 1923 г., автор на статията за бодигардовете му в „Ню Йоркър“, дава клинично описание на неговите „меки, подпухнали черти на лицето, от които струи мелодрама, едрите му червени устни, извити в пресилено съчувствие, големите му, вечно влажни очи, черните му вежди, сключени мъчително, когато потъне в размисъл“.

Това описание може да звучи карикатурно, но Джонстън добре познава Капоне: през август 1928 г. е първият автор, който го провъзгласява за „най-великия гангстерски бос в историята“.

Далновидният Капоне пък знае добре как да използва това и приема титлата, макар и да не позволява да му замае главата. Вместо това оценява ситуацията реалистично:

„Достатъчно време съм бил в тази работа, за да знам, че в моята позиция трябва да приемам нещата такива, каквито са, това са превратностите на войната. От години не ми е мирна главата. Всяка минута ме грози смърт… Не искам да свърша в канавката, надупчен от куршуми“.

При това положение вече е твърде опасно да е непрестанно на показ, макар и добре охраняван. Време е да се махне и да не казва на никого къде отива.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3