Загубен филм в буркан ориз, ценна картина в дома на Стюарт Литъл

Няколко неочаквани находки се появиха в последните години – ескизи на Ван Гог бяха намерени в книга, платно на Рембранд, смятано за загубено, бе открито под разрушена стена на стара къща и две картини от ХVІІ век – на Пиетро Белоти и Самюел ван Хогстратен – изникнаха в кофа за боклук.

В изкуството това не е рядкост и не се отнася само за картини. Има много филми, книги и платна, появили се неочаквано след много години на неочаквани места. Ето и някои от най-невероятните истории.

Картината на унгарския авангардист Роберт Берени „Спяща жена с черна ваза” за последен път е била видяна на изложба в Будапеща през 1928 г. Там тя е била снимана и само тази единствена фотография е била доказателство за съществуването  ѝ. В коледната сутрин на 2008 г. изкуствоведът от Унгарската национална галерия Хергей Барки гледал заедно с дъщеря си холивудско детско филмче за говорещо мишле – „Стюарт Литъл”. Внезапно видял същата картина над камината в дома на Стюарт. Веднага се свързал с художничката от холивудския екип, която му разказала, че е купила картината като реквизит за филма от калифорнийски антиквар срещу 500 долара, а той от своя страна я бил взел на благотворителна разпродажба за 40 долара. Автентичността на „Спящата жена” била потвърдена и картината отново намерила мястото си в историята на унгарското изкуство.

Филмът на Карл Теодор Драйер „Страстите на Жана д`Арк” бил обявен за шедьовър веднага след премиерата му в Копенхаген през 1928 г. Но оттогава в оригинален вариант той почти не бил излъчван, защото правата принадлежали на френските продуценти, които по настояване на архиепископа на Париж пускали по екраните цензурирана версия. Единствената режисьорска версия изгоряла в пожар в студиото през същата 1928 г. След това „Страстите на Жана д`Арк” останал само в изрязания си вариант, който режисьорът отказвал да признае като свой. През 1981 г. в склада на норвежка психиатрична болница били намерени три безименни тави с лента. Изпратили ги в Норвежкия киноинститут, където не им обърнали внимание още три години, докато един експерт не решил да ги изгледа. Така през 1985 г. намереното в Норвегия копие е било признато за еталонно. Оттогава „Страстите на Жана д`Арк” оглавяват заедно с „Броненосеца Потьомкин” всички списъци за най-добрите неми филми.

„Червената шапчица” е бил първият продуциран от Уолт Дисни анимационен филм и един от малкото, нарисувани лично от него. Филмът излязъл на екран през 1922 г., 6 години преди появата на Мики Маус, когато Дисни все още бил аниматор в Канзас. Смятало се, че всички копия на анимацията са изчезнали, когато Уолт Дисни се пренасял в Лос Анджелис. Феновете на режисьора и киноисториците десетилетия наред се опитвали да издирят копие на „Червената шапчица” и даже наричали филма „Свещения Граал” на анимацията. През 1980 г. Американският киноинститут  го включва в класацията на десетте най-търсени филма. Намерен е през 1981 г. от киноисторика Ръсел Мерит, който разглеждал сбирката на колекционера на неми филми Дейвид Уайт. Уайт купил анимацията „Баба си отива” за три британски лири на разпродажба в стар лондонски кинотеатър и не подозирал, че това е единственото съхранено копие на „Червената шапчица”. Очевидно филмът още през 20-те години на миналия век е бил нелегално излъчван във Великобритания под друго име, за да се избегнат проблеми с авторските права.

През 2013 г. бил намерен ръкописът на последния роман на Пърл Бък „Вечно чудо”. Пърл Бък е първата американка, получила Нобелова награда за литература през 1938 г., както и Пулицър за книгата си „Земя”. През 1973 г., малко преди смъртта си, тя пише романа си „Вечно чудо”, разказващ за порастването на писател и неговите пътешествия по света, но ръкописът изчезнал от дома ѝ. 40 години по-късно анонимен гражданин се обадил, че е намерил романа в складова клетка в Тексас и предложил на сина на писателката да му го продаде. Още същата година „Вечно чудо” е публикуван за пръв път.

„Страница на безумие” на режисьора Тейносуке Кинугаса, почти безсюжетен макабрен филм за бивш моряк, който става пазач в психиатрична болница, за да се грижи за полудялата си жена, излиза през 1926 г. и се смята за пръв и главен шедьовър на японския киноавангард. През 1950 г. при пожар в киностудията всички копия от него изгарят. През следващите 20 години филмът се превръща в легенда. Междувременно Кинугаса получава награди в Кан за други свои филми, а сценаристът на „Страница на безумие” Ясунари Кавабата става лауреат на Нобелова награда за литература. Това засилва желанието на феновете да гледат загубената класика. През 1971 г. режисьорът отваря случайно буркан за съхранение на ориз, разчиствайки стари вещи в стария си дом. Вътре в буркана се оказва недокоснато копие на „Страница на безумие”. Малко след това филмът има нова световна премиера, получава куп възторжени рецензии и попада в списъка на стоте най-добри хорър филми в историята.

Жул Верн пише „Париж през ХХ век” през 1863 г. Действието се развива през 60-те години на ХХ век. Изкуството се смята за остатък от миналото, издателите отказват да печатат поезия, а един 16-годишен поет се опитва да намери себе си в града на победилата технокрация. Романът остава неизвестен до 1989 г., когато правнук на Жул Верн, който се канел да продаде старинен фамилен сейф, решил все пак да го отвори, макар семейството да било убедено, че сейфът е празен. Там намерил ръкописа на „Париж през ХХ век” и писмо от издателя:

„Не очаквах шедьовър, но се надявах на нещо по-добро. Текстът е блед и безжизнен, а на пророчествата ви никой няма да повярва. Това ще бъде катастрофа за кариерата ви, така че ще бъде по-добре да оставите книгата и да я пренапишете след 20 години”.

Верн послушал съвета, но никога не се върнал към романа. Публикуван е през 1994 г., след като графолози потвърдили автентичността на почерка на Верн. „Париж през ХХ век” станал световен бестселър, а критиците го нарекли много правдоподобен.

Картината на Едгар Дега „Хористи”, на която е изобразена сцена от операта „Дон Жуан”, била нарисувана през 1877 г. и е наречена от критиците тогава „малък шедьовър”. От средата на 80-те години тя се намирала в колекцията на Музея Д`Орсе. През 2009 г. е изпратена да гостува на музея „Кантини” в Марсилия, откъдето е открадната. Повече от 8 години полицията нямала никакви следи. През 2018 г. френската полиция все пак намира картината, но съвсем случайно. Докато обискират за наркотици междуградски автобус близо до Париж, сътрудниците на наркоотдела виждат в багажника „Хористи”. Разбира се, никой от присъстващите не си признава да има нещо общо с картината. Автентичността на платното е потвърдена и то отново е част от колекцията на Музея Д`Орсе.

(По материали от чуждестранния печат)