Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Захари Карабашлиев: На България й трябва диктатура на справедливостта

Всеки в тази литературна джунгла е адски сам и сам се бори за своето място, казва авторът на „Хавра“

„Държавата ни е изградена върху институции, занимаващи се с други въпроси, а не с истината. Така е било преди падането на Берлинската стена, продължава и след нея“, казва писателят Захари Карабашлиев. Снимки: „Сиела“ - Захари Карабашлиев: На България й трябва диктатура на справедливостта

„Държавата ни е изградена върху институции, занимаващи се с други въпроси, а не с истината. Така е било преди падането на Берлинската стена, продължава и след нея“, казва писателят Захари Карабашлиев. Снимки: „Сиела“

Хавра… Хм, имаме си я в държавата, знаем си я, търпим си я. Но не за нея е думата сега, а за романа „Хавра“ и неговия автор. След „Чамкория“ на Милен Русков, която беляза началото на лятото, именно новата книга на Захари Карабашлиев е литературното събитие на есенния сезон.

Повече от месец четящите хора у нас говорят за „Хавра“. 700-те страници се четат с интерес до края. Вярно, понякога ти се иска набързо да прелистиш историческата част, за да разбереш какво се случва с героите от днешна България, но пък ти е добре и в „топлината на класиката“ и продължаваш да четеш. Двете сюжетни линии се развиват до последно заедно, докато стигнеш до истината, обединила героите от XIX и XXI век…

С Карабашлиев си обещахме интервю още на премиерата на романа в София през септември. Разговорът ни се случваше дълго и на части, виртуално и на живо. Знаех, че съдбата има донякъде пръст в това „Хавра“ да се появи във вида, в който я познаваме сега. Много преди това писателят споменаваше друго заглавие – „Свобода“. И естествено го попитах за онзи знаков ден в кв. „Хаджи Димитър”, който превръща „Свобода”-та в „Хавра”.

„Предполагам, че питате за една любопитна случайност, свързана с романа, която споменавам в послеслова на книгата – отговори ми писателят. – Тя е горе-долу следната: известно време, докато живеех в Америка, се занимавах с проучване на архива на американския кореспондент Джанюариъс Макгахан, роден в Охайо, живял къде ли не и свързан съдбовно с България. Имах известни затруднения с начина, по който най-ефективно да „вляза” в неговата история и да я разкажа. Вече бях започнал да пиша нещо друго и в един момент реших да оставя този роман за по-късен етап, а после се върнах в България и започнах работа като главен редактор на издателство „Сиела”. Какво бе учудването ми обаче, когато видях, че спирката срещу входа на неговата сграда се нарича „Макгахан”. Съдбата, бог или случайността обикновено дава сигнали дали си на прав път в това, което правиш, или не. И обикновено не им обръщаме внимание.”

След това разговорът ни пое по своите си посоки. Карабашлиев е особен събеседник. Понякога неумолимо лаконичен, друг път – приятно словоохотлив. Видимо е щастлив, че романът му „18% сиво” е на път да се превърне във филм. Сам е написал първите варианти на сценария, а след това е оставил съдбата му в ръцете на другите сценаристи. Продукцията е мащабна, международна, ще се снима в България, в Англия…

„Вълнуващо е”, усмихва се писателят. Но сега мен повече ме вълнува „Хавра”.

– Вярвате ли в „случайните неща”, г-н Карабашлиев, след като съдбата ви подсказа накъде да поемете с новия си роман?

– Вярвам в късмета. Но си спомням и нещо, което беше ми казал един американец:

„Колкото по-яко работиш, толкова повече късмет ще имаш“.

– Добре звучи – де да можеха всички у нас да мислят така… А колко процента Захари Карабашлиев има в главния герой от „Хавра” Никола Марков?

– Колкото трябва.

– В романа има и друг, не по-малко интересен герой – възрастната лекарка Вера Стоименова, заради която се появява сюжетната линия с Макгахан – кой е нейният прототип?

– Тя е лична приятелка, бивша лекарка, сега е на 93 години, в добро здраве и силен дух. Чете всекидневно, умът й е остър, трениран в интелектуална дейност. Вярва. Мисли. Действа. Истински пример за мен.

– Това бе и моето усещане за Вера, докато четях „Хавра“. Изпитвах обаче и друго чувство или по-скоро осъзнах, че със смъртта на тази интелигентна възрастна Вера си отива „топлината на класиката”, за която тя говори. Така ли е според вас?

– Не искам да издавам много от романа, но след момента, който споменавате, повествованието определено се променя дори на стилистично ниво. И няма как да е иначе. „Температурата“ на разказа се променя заедно с разказваното.

– А защо припомняте направеното от Джон Макгахан за България след потушаването на Априлското въстание в контекста на съвременността? Спомням си, че именно докато сте писали романа, тук се роди т.нар. обществен дебат за „мита Батак” – това повлия ли ви?

– Като дете съм бил възпитаван в най-чист патриотизъм от едната страна на семейството. Портретите на Левски и Ботев бяха в къщата на баба и дядо, имаха статута на икони, а „Записките“ на Захарий Стоянов ми бяха четени вместо приказки. Но заедно с образите на възрожденците, аз бях пленен от фигурата на Макгахан, най-вече заради странно звучащото му име. След това научих кой е, но без да знам никакви подробности, после пък забравих напълно за него и за това, което е направил. Интересът ми се върна, когато заживях в Америка.

А обществения дебат за „мита Батак“ пропуснах, защото бях в чужбина, но мога да си представя каква потискаща крамола е бил, ако са участвали видни патрЕотизирани „учени“, които си умират да мачкат с пяна на уста всяка наченка на мисъл и академичен дебат.

– Да, това е част от съвременната ни реалност. И от хаврата както в личния живот на вашия герой, така и в привидно свободното ни общество днес. В нея могат да се припознаят и силни на деня – не се ли страхувахте да напишете всичко това?

– Не. Когато пиша, единственото, което ме интересува, е дали ще увлека и докосна читателите, а не дали ще засегна този или онзи. От страх не се е родило нищо смислено. Ако се самоцензурираме и не пишем за нещата, които ни вълнуват, след 100 години кой и как ще знае какво ни е вълнувало нас, българите, сега?

– Един от героите в книгата казва: „Кой тук се интересува от истината. Тук няма институция, която да се занимава с истината…”. Има ли сила истината днес в България според вас, или всеки живее по закона на собствената си истина? Защо ни се случи точно това? Защо ни сполетя хаврата?

– Защо ни се случи това? Защото сме го оставили да ни се случи. Истината в България сега е в криза, както е и в криза истината в цял свят. Навярно това е резултат на едно хипертрофирало постмодерно, „игрово“ отношение към фактите, реалността и словото. След Втората световна война философията сякаш се отдръпна от търсенето на смисъл и единствена истина и реалност прие, че съществуват безброй такива – и след като те са неизброими, значи спокойно можем да кажем, че истина не съществува, от което пък следва, че всяко твърдение може да бъде провъзгласено за истина. А оттам до епохата на пост-истина, в която се намира светът сега, е само една крачка. У нас, разбира се, за култура на пост-истина сега не можем да говорим, защото и преди този термин сме живели в неистина. Държавата ни е изградена върху институции, занимаващи се с други въпроси, а не с истината. Така е било преди падането на Берлинската стена, продължава и след нея.

„Хавра“, новият роман на Захари Карабашлиев, е написан 9 години след предишния – „18% сиво“.

– А кое е най-значимото нещо, което се случи или не се случи в културата ни през тези 28 години? В момента много хора отговарят на анкетата на „Площад Славейков” за културните постижения и провали на прехода…

– Кое е най-важното… Свободата на словото, разбира се. Но нещото, което не се случи, е върховенството на закона. Това продължава да не се случва. Няма как да имаш преход от човеконенавистна тоталитарна система към демократично общество, без той да е гарантиран от върховенството на закона. Няма как да имаш честна приватизация или реформа в която и да е сфера, без да имаш гаранция, че законът е на мястото си. Липсата на лустрация, невлизането ни в архивите на Държавна сигурност оставиха възможност за манипулиране на целия преход и много хора се възползваха от това. Отварянето на досиетата трябваше да бъде може би първото нещо. Декомунизацията не се случи. В момента ректори на университети са бивши сътрудници на Държавна сигурност. Може би големият грях на българския преход е провалът на висшето образование. Не знам… Не съм много оптимист колко бързо може да се обърне това.

– В държавната ни хавра всичко е объркано: от селско стопанство и икономика, през социална система, здравеопазване, образование и култура, до правосъдие и политика – 28 години по-късно имаме ли полезен ход напред и какъв да е той?

– Може би – диктатура на справедливостта. Отсъствието на правосъдие осигури мътната вода на всякакви политически хищници, мършояди и мекотели, които пречат на прогреса. Но диктатура на справедливостта, разбира се, не може да съществува у нас, поне не сега. Така че остава по-бавната опция – еволюционният модел. И колкото и да не ни харесва темпото, вероятно това е нашият обществен тертип.

– На мен ми се струва, че полезен ход би имало, само ако мястото на пяната по върховете най-сетне се заеме от образовани, интелигентни, реализирани и склонни към посвещаване на обществени каузи личности. Възможно ли е това при статистическите резултати за висок процент на неграмотност в страната ни? Виждаме я не само сред децата…

– Неграмотността не е трагична. Навсякъде съществува такава. Проблемът е невежеството по високите етажи. Войнстващо, нахално, безцеремонно невежество, което е окупирало всички ключови позиции в държавата. Меритокрацията и бюрокрацията са несъвместими. В бизнеса, слава богу, не е така и има страхотни примери за бързи резултати.

– Поне от три десетилетия сме свидетели на почти ежегодни реформи в образованието и все си оставаме на дъното – защо според вас?

– Не сме на дъното. Близо сме, но не сме. Обиколил съм много, десетки училища, които са пример за качествено световно образование. Забелязал съм, че където има интелигентни и силни директори, има огромни резултати. Няма защо да се чакат реформи отгоре, след като могат да се предизвикат отдолу.

1 2Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах