Захари Карабашлиев: На България й трябва диктатура на справедливостта

– Проблемите в държавата се отразиха и върху езика ни. Масово, включително в обществени медии и официални изказвания, се говори и пише на странен български с побългарени английски думи и правопис. Правят го и хора, претендиращи да се занимават с култура. А във вашия роман няма нито една дразнеща чуждица, с изключение на „джетлаг” (от англ. jet – самолет, и lag – изоставам, забавям се), чието присъствие е оправдано – преднамерено ли е?

– „Джетлаг“ е в романа, защото няма българска дума за това понятие. За всички останали думи в книгата нося лична отговорност (усмихва се).

– Аз по-скоро питам за думички като „ивент”, „съпортвам”, „чеквам” и т.н., с които „интелигентно” изпъстрихме речта си…

– Трудно е човек да опазва езиковата си хигиена. Има моменти, когато си по-ленив езиково и тогава използваш дума, която ти е най-удобна. И има моменти, в които трябва да си по-отговорен. Самият аз съм изпадал в първата ситуация, но това е в говоримата ми реч. В писането си съм прецизен.

– Казвате „в държавата ни не се случи политическият джетлаг”…

– Не съм го казвал!

– Е, добре, казва го Никола от „Хавра”…

– Да, така е. С цялата си отговорност, която поемам за всеки от героите си, аз им давам и суверенитет.

– Какво според вас трябваше, но не се случи в този „политически джетлаг” в България?

– Ооо (смее се), не ме разпъвайте на кръст – не съм специалист по всичко.

– А защо простащината и агресията, включително вербалната, станаха повсеместни на това наше малко парче балканска земя?

– Не са повсеместни. Просто всеки от нас трябва да търси по-добрата среда и когато може да създава такава, да я култивира. Аз живея и работя вече четвърта година сред смислени, интелигентни, добри хора. Мнозина като мен живеят така. България е пълна с острови и оазиси на нормалността. Дай, боже, да стават повече.

– Сигурно са нужни простички неща, за да бъдем „спокойни, сговорчиви и учтиви”, както казва вашият Никола – кои са те?

– Нужно е просто да сме културни един към друг. За начало това е достатъчно.

– А сигурен ли сте, че „времето не ни прави по-мъдри”, че по-мъдри ни правят „заблудите, през които преминаваме”?

– Не съм сигурен.

– Вие през какви заблуди минахте от 90-те насам и на какво ви научиха те?

– Няма да стигне денонощието да ги изреждам, много са.

– Чувствал ли сте се някога като Никола, който „иска да наложи своята воля на свят, който няма нужда нито от нея, нито от него самия”?

– Да.

– Има забележителен момент в новата ви книга – главният герой, който години наред разнася по света едно родопско халище, в пристъп на силни емоции отива и го изтупва над Тихия океан – Ник или Захари изтръска ненужното от него?

– Всеки тупа своето си халище в тоя живот. Всеки си постила леглото вечер и заспива в собствените си мисли. „Ненужно“ всъщност няма. Всичко е нужно в някакъв момент, а после се превръща в непотребно.

– Преди броени дни се върнахте от Франкфурт – какво българинът не знае и не вижда от случващото се на Международния панаир на книгата, едно от най-значимите културни събития там?

– Това, което не виждаме, всъщност няма нужда да го виждаме. Защото при нас идва резултатът от това, което се случва във Франкфурт. Книгоиздаването е изключително мощен световен бизнес и решенията, които се вземат на това изложение между агенти, редактори на книгоиздателства и автори, се виждат след две, три, понякога и повече години. Първо на англоезичния пазар – той е най-активен, жив. И след това при нас.

Да, няма защо да виждаме това, което се случва във Франкфурт – просто бизнес. Но това, което интересува нас като издатели, са историите, които са увлекателни, карат те да разгръщат страниците, да влизаш в чужди светове или пък по-дълбоко в собствения си свят. И по този начин да увеличаваш себе си, така да го кажем.

– Къде сме ние в това море от книги?

– Кои „ние”?

– Българското книгоиздаване.

– Българското книгоиздаване е в много добра форма. То е абсолютно неподпомогнато от държавата и действа изключително и само на пазарни принципи. Говоря за издателство „Сиела”, което ми е поверено. Не съм специалист по всичко и нямам поглед върху цялото книгоиздаване у нас. Ние сме длъжни да се съобразяваме със световните тенденции в този пазар, но едновременно с това държим на собствените си критерии и те са високи. Правим каквото трябва, за да останем на пазара повече. Да сме печелившо издателство и да даваме на българските читатели това, което виждаме като най-добро в световното книгоиздаване.

– Според вас чуждестранните книгоиздатели гледат ли вече с по-добро око на нас, или продължават да си имат едно наум?

– Труден въпрос. Доверието се печели трудно. И се губи лесно. Като пазар ние сме среден за Европа и тези от нас, които си вършат работата добре и професионално, са приети като равни от чуждото книгоиздаване.

– Има ли интерес към български автори?

– Вижте, нека си го кажем – няма интерес към никакви автори, било то турски, български и т.н. Има интерес към автор! Да попитам – вие имате ли интерес към… тасманийското книгоиздаване? А към книгоиздаването в щата Айова?

– Не.

– Но имате интерес, да речем, към Кормак Маккарти. Какъв е той – американски автор. Ние нямаме интерес към американскиТЕ автори, към исландскаТА литертура, към финландскиТЕ авторки. Това е наивно и първобитно като усещане. Всеки има интерес към даден автор, към двама, към трима. Тоест не може колективизацията да се влачи още 25-30 години след падането на Берлинската стена и ние все още да работим със старите термини. Няма такова нещо. Всеки в тази литературна джунгла е адски сам и се бори за своето място. В нашето издателство се опитваме да помагаме на авторите ни да бъдат чути и видени извън страната. Но не сме литературни агенти.

– Имате ли отговор на баналния може би, но важен въпрос – изяде ли мишката книжката?

– Не, не я е изяла. Напротив. И в световен мащаб, след пика на електронно съдържание, може би преди няколко години, се забеляза изравняване, плато – в англоезичното книгоиздаване около 20% се чете дигитално спрямо книгата. И остана там. В българското процентът е абсолютно незначителен. Виждате, книгата е тук, за да остане. При нас всяка година имаме ръст на тиражите. Тоест не само че не е изяла мишката книжката, а сме и далеч от тази дилема. Отдавна сме я оставили назад като несъществена.

– Тоест това зависи от издателската политика и предлагането на интересни заглавия или по-скоро не е вярна статистиката, че българинът не чете?

– Пак ще се върна – какво значи „българинът не чете”? Това са едни обобщени данни, които се правят през куп за грош. От друга страна, се повтарят като мантри от медиите. Те просто мултиплицират откъслечни данни и ги правят да изглеждат апокалиптично. Всъщност българинът вероятно чете точно толкова много, колкото и преди 30 или 50 години. Това, което виждаме сега, не е намаляване на четящите хора, а увеличение на неграмотните хора, които имат достъп до средства за масова комуникация – Фейсбук, телевизия, радио… Тоест читавото, четящото, мислещото в България според мен е повече, отколкото е било преди 30 години, но неграмотното и агресивното невежество има много повече достъп до всички нас. И ние го виждаме особено много чрез социалните мрежи.

– Напоследък в места за различни изкуства – галерии, опери, концертни зали, музеи – се правят успешни опити за отглеждане на млада публика. Какво може да се направи в тази посока за четенето?

– Това е най-вече в ръцете на образованието. Има цяло поколение, за което четенето беше лукс – особено през 90-те години, когато семействата с деца най-вече търсеха как да припечелват пари. Тогава времето винаги беше малко и за четенето стоеше въпросът „това ли е най-умното нещо, което мога да правя сега”. Така че последиците са и от времето, от особеностите на този безкраен преход у нас. Да, има и немалко семейства с нечетящи родители; домове, в които книги просто няма. В този случай насочването на интереса на детето към книгите не е лесен и наистина е въпрос на образование. Но има достатъчно примери за деца, които никога не са израствали сред книги, а пък се превръщат в писатели. И то добри. Има изключително много примери за деца, които не са израствали нито с галерии, нито с четка и т.н., но се превръщат в гении на съответното изкуство. Така че… да сме повече над тези неща. Без паника.

– Имате малка дъщеря – каква искате да бъде, когато порасне? Кои са най-важните уроци, които ще й предадете?

– Искам да е свободна. А уроците… Няма значение какви уроци преподава учителят, важно е какви е готов да приеме ученикът.

– Да се върнем към началото на нашия разговор – защо след като „комунизмът си отиде”, ние, българите, превърнахме свободата си в хавра? И как сега да стигнем до истината, която прави обществото свободно – знаете ли вече отговора?

– Не мога да давам отговори на едро. Това съм го оставил на мастити мислители, с каквито несъмнено са пълни местните кафенета.