МАРИЯ ЖОАО ПИРЕШ И НАЙДЕН ТОДОРОВ

Захари Карабашлиев: Всеки, дошъл да „освобождава“ свободни хора, трябва да се посреща с огън и меч

Как да очакваме политически „топки“ от хора, възпитавани от скопени учебници?

„Понякога си политически нестабилен, но морално прав. И си плащаш цената за избора“, казва писателят Захари Карабашлиев, автор на романа „Опашката“. Снимка: Емил Георгиев/Площад Славейков - Захари Карабашлиев: Всеки, дошъл да „освобождава“ свободни хора, трябва да се посреща с огън и меч

„Понякога си политически нестабилен, но морално прав. И си плащаш цената за избора“, казва писателят Захари Карабашлиев, автор на романа „Опашката“. Снимка: Емил Георгиев/Площад Славейков

Руската инвазия в Украйна промени радикално политиката и ежедневието на всеки българин. Войната се превърна и в катализатор на чисто човешките качества на публичните фигури в родното обществено пространство. Парадоксално – някои открито се обявиха против нападнатия народ на Украйна, търсейки вина у принудения да се сражава за свободата си. Страната на окупатора заеха и някои от властта у нас – прикривайки се зад националния интерес и безопасност. В средите на културата по темата за войната общо взето цари мълчание, което е озадачаващо. Войната на троловете срещу подкрепата за Украйна и рискът от загуба на публика надделява над смелостта хората на изкуството да заемат позиция. Захари Карабашлиев не е от тях. Писателят е един от най-активните говорители на съпротивата срещу заплахата от Изток и снишаването на българските политици.

Поканихме го, за да разговаряме за политическата стабилност и ниво, за моралния компас, за генералите ни, за кастрираната ни история и за Българския Великден.

– Не сме малък народ, казвате – защо преди 146 г. една шепа прогресивни българи се хвърлят с главата напред и в крайна сметка обръщат хода на историята, а днес като че ли никой и нищо не е в състояние да спре регреса у нас, г-н Карабашлиев?

– Първо, нека не идеализираме. Не мисля, че регресът у нас сега е по-голям от регреса тогава. Безчестието и низостта винаги са съпътствали всяко едно общество заедно с героизма и възвишеното. Самото Априлско въстание, към което ме връщате, е компрометирано и провалено от тъмните сили на регреса — защото много повече хора са предпочитали рахатлъка си под османска власт пред несигурностите на свободата. Но малцинството луди глави, които се вдигат на оръжие, са на правилната страна на историята и в края на краищата побеждават — някои в свободна България, други в смъртта.

Второ, всяко общество, както и всеки индивид едновременно регресира в едно, а прогресира в друго. Това са си физически закони, с тях не може да се спори, тези процеси вървят паралелно. По-важното е кой от тези процеси доминира в обществото в даден момент, как обществото ни възнаграждава напредничавостта и как санкционира низките страсти.

– У нас са идвали мнозина политици от висока класа, защо посещението на украинския външен министър Дмитро Кулеба отекна по-силно от всички останали?

– Защото всички видяха разликата. Боли ме да го кажа, но… всички видяха „класата“ на нашия външен министър, както и на някои други политици, сравниха нивото — интелектуално, политическо, нравствено, нивото на решителност и мъжество. Просто войната изостря контрастите, това е.

– Последните социологически проучвания показват все по-ниска подкрепа сред българите за Путин, заличи ли руската окупация в Украйна сантимента на нашия народ към т. нар. братушки?

– Този сантимент е набиван в продължение на много десетилетия. А и, вижте, ако някой не иска да види какво зло носи на света Путин, кой съм аз да го разубеждавам! Да си вярва в каквото ще. От девет кладенеца вода да му носиш, то клати глава и вика „не ми разправяй ти на мене“, или „ама ти къде беше, когато…“ и т. н. В края на краищата има ужасно много хора, които вярват, че Холокоста е еврейска измама, че Аушвиц е дело на Холивуд, че Земята е плоска, че самолетите пръскат с незнамкакво и ред други глупости… Никой не може да се бори с тези патологични нагласи, а и нямам намерение да ги коментирам тук.

– Как си обяснявате парадокса – почитта на българите към апостолите на Освобождението и съгласието на същите тези хора с малодушието на днешните ни управници в сходна ситуация?

– Ако правилно разбирам въпроса — иде реч за най-обикновено невежество.

– Каква опашка крият българските политици – котешка, заешка, змийска, дяволска, драконова?

– Вероятно визирате романа ми „Опашката“ и политическата линия в нея. Вижте, аз не обичам да говоря така „на едро“, „ангро“. Всеки човек си носи своите особености, зависимости, своите скрити пороци, или дарби. Макар да приемаме, че опашката е рудиментарен орган при човека, видим само при ембриона, тя е част от нас, свързва ни с предисторическата ни, предчовешка същност. Колкото и да я крием, тя „избива“ в нашите инстинкти, нагласи, действия… Та, предполагам всеки политик си знае своята опашка и си действа според нея.

– Романът ви „Опашката“ описва скритите механизми на политиката, която – независимо колко чист влизаш в нея – опорочава. Виждате ли тези механизми в коалицията, която ни управлява?

– Аз разказвам истории и за мен е важно да ги разказвам убедително и реалистично. За мен механизмите на властта са интересни от драматургична гледна точка, също от морална и философска. Не се интересувам от прагматиката. А политиката се интересува от механизмите на властта в друг, прагматичен план. Това, до което съм имал достъп като информация, пишейки „Опашката“, е намерило място в книгата ми. Дори е по-силно изразено в пиесата „Опашката“. Но това не ме прави политолог, аз няма да тръгна да анализирам поведението на управляващите според това какво съм там бил писал.

– В романите ви често има няколко сюжетни линии. Възможно ли е в политиката да се лавира „между две червени линии“ и все пак да се получи нещо позитивно?

– Не може хем лисугерът в дупката, хем душата в рая. Има моменти, в които избираш дали да си политически стабилен, или по човешки прав. Чърчил е бил политически нестабилен, но морално прав, когато избира да се бие с Хитлер. Имал е опции — можел е да лавира, да запази неутралитет, да се сниши, да се съюзи. Избрал е по-трудното. И е платил цената.

– Като създател на фикции, как си представяте сюжета „Путин нападна България“?

– Не си го представям. Но пък аз дори не можех да си представя, че Путин ще нападне Украйна. За радост обаче, България преди 25 години имаше политици, които не тръгнаха да изследват „електоралните нагласи“, а направиха исторически правилното нещо – да кандидатстват в НАТО и Европейския съюз, после пък по чудо да бъдем приети – такива, каквито сме.

– Дай Боже да си остане паралелна реалност, но как бихме посрещнали в нея руската армия?

– Вижте, аз приех да направя интервю с вас, но не приемам говоренето в първо лице множествено число, даже не го понасям много-много. Това, че пиша книги, които се четат, не ме превръща в „говорител“ на българския народ; защото аз просто не вярвам в този морален колективизъм; не вярвам, че може да се обобщава с лека ръка „ние, българите това, ние, българите онова“… Всеки е различна вселена, всеки е индивидуалност. Аз държа на индивидуализма си и уважавам индивидуализма на другия. Може би на маса вървят подобни приказки, но в интервю за сериозна медия като вашата не подхожда да отговарям как целокупният български народ щял да приеме руската армия. Всеки ще я посрещне така, както му повеляват възгледите, възпитанието, куража и усета към правдата. Но би било задължително да бъдат посрещнати така, както трябва да се посреща всеки, дошъл да „освобождава“ вече свободни хора — с огън и меч.

– Има ли шанс българите внезапно да проявят мъжеството на украинците?

– Ние СМЕ имали „мъжеството на украинците“и и през 1885 г. във войната със Сърбия, после когато сме изправени да се бием срещу „освободителите“ си руснаци през 1916-а. А не са били слаби „русофилските“ настроения тогава — все пак руснаци ни освобождават от турско. Както и румънци и сърби, хървати и т.н. Но през 1916-а те са в Добружда, за да я „освобождават“ отново, този път от нас, българите. По-добре въоръжени са, по-многобройни от нас, вече изтощени от балкански и междусъюзнически войни. Дори Вазов, най-големият жив русофил, е шокиран, когато разбира, че руснаците идват от север и пише:

“О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?“

Било е критично време. Но генералите ни тогава не са се огънали, не са се снишили, напротив — те са се извисили според историческия момент. Но кой сега знае за победите ни срещу непобедимата руска кавалерия, за героизма на генерал Колев, който преди битката с руснаците се изправя пред българските воини с думите:

„Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!“.

Кой си спомня генерал Тошев, генерал Кантарджиев, генерал Вазов, в кои учебници се изучава епопеята при Добрич, епопеята на Тутракан, кой говори за септемврийските дни на 1916-а? В кой клас по история се изучават те?

След 9-и септември ’44-та ние учим кастрираната комунистическа история на България. Защо да очакваме сега политически “топки” от хора, които са възпитавани от скопени учебници?

– Дайте дефиниция на така свободно употребяваната напоследък дума „фашизъм“. Какво означава тя в XXI век?

– Не ми е работа да давам дефиниции на каквото и да е, особено когато с това са се занимавали мислители от Хана Аренд (в книгата си „Произход на тоталитаризма“), та до Жельо Желев с „Фашизмът“. Нямаме и време тук. Но аз съм израствал в тоталитарна държава, с тоталитарна власт и всеки път, когато се говореше за фашизъм, аз по детински се питах наум – ама с какво фашизмът е бил по-различен от комунизма? Та нали комунистическият режим беше човеконенавистен, като в самия си край се приближаваше до нацизма, за да достигне дотам, че да изолира огромни групи хора на етнически принцип (българските турци), да смени имената им, а после и да ги екстрадира към Турция. Спомням си колоните автомобили по пътя, спомням си внезапните проверки на документите в обществения транспорт, спомням си комунистическата пропаганда, слуховете… На практика комунистическата власт проведе институализирано етническо прочистване пред очите на всички ни, реално етническо прочистване. Та с какво бяхме кой знае колко по-различни от германците, които събираха и изпращаха претъпканите влакове с евреи към неизвестното, към гибелта? С какво бяхме по-добри? Противопоставихме ли се на тази историческа мерзост?

Тоталитарната комунистическа власт даде отличната почва за неонацистките настроения на XXI век. Да обозначиш определени групи хора за врагове и да ги натовариш с вина за собствената си непълноценност. Евреи, роми, турци, хомосексуални, сирийски бежанци, сега украинци — виновен е Другият, виновен е Различният. Фашизмът на XXI век стъпи на добра почва с комунистическото наследство — общество, загубило морални ориентири, податливо към дезинформация и пропаганда, функционално неграмотно, с проблематична свобода на словото, с пробити институции, общество, готово да повярва на какво ли не, но не и на здрав разум, на научното мислене, на фактите. Фашизмът днес е блестящо илюстриран от „миротвореца“ Путин с неговата „денацификация“ на Украйна. Просто путиновият модел буквално „цитира“ Оруел:

„Войната е мир. Невежеството е сила. Свободата е робство“.

– Защо на народа днес му липсва чувствителност към националното предателство, което практикуват някои политици?

– Защото народът е загубил чувствителност към националното. Ако не знаеш какво е национално, как ще знаеш какво е „национално предателство“? Колко пъти чувахме най-продажни предателски мантри под развятия наш трибагреник, редом с руския флаг и то пред Народното събрание.

– Осъзнават ли управниците ни, че от 24.02 живеем в тотално различна политическа ситуация и всичко във вътрешната и външната ни политика трябва да бъде решавано през тази призма?

– Очевидно не. Сключваните през есента коалиционни споразумения в един тогава различен свят днес са напълно нерелевантни. Разбирам, че е било исторически необходимо да преглътнеш съюз с Корнелия Нинова тогава, когато тя е играела безобидно лява. Но сега, когато руският крайнодесен фашизоиден режим нахлу в чужда държава и обяви цял свят за враг, а тя изнудва коалицията с ултиматуми, нещата са коренно различни. В момента (според мен поне) няма нищо по-важно от това — всяко политическо решение, което се взема, да бъде разглеждано в евро-атлантическата координационна система. Всичко останало вече не е на дневен ред сега, когато Украйна води война както за оцеляването си, така и за демократичния ред в Европа.

Нинова, Янев, Копейкин, Митрофанова, президентът Радев — всички по един или друг начин, къде директно, къде не толкова от самото начало до днес внушават лъжливата теза, че България ще бъде въвлечена във война с Русия, ако изпраща оръжие в Украйна, или че ще допринесе за още повече жертви. Не чувам някой ясно, категорично и неуморно да обяснява така, че и глухите да го разберат, че това просто не е вярно. Много умело и съвсем рано беше изманипулирано общественото мнение. Цяла Европа, освен Унгария, помага на Украйна по всякакъв начин и то отдавна, защото помощ беше поискана. Къде-къде по-малки и по-близки до Русия държави се включиха – Латвия, Литва, да не изброявам, само ние тук се снишаваме. Някакви „коалиционни споразумения“, за които постоянно слушаме и които никак не би трябвало да ни интересуват, са правени ПРЕДИ да има война в Украйна, преди Путин да е нападнал, преди да се появи тази реална цивилизационна опасност за страната ни, за Европа, за демокрациите въобще. Но мина толкова време — Украйна ще се оправи и без наша помощ, този разговор е закъснял. Хубавото е, че той показа кой от политиците ни къде стои.

– Ако погледнете назад, кой български политик от историята ни е необходим в сегашната ситуация?

– Когато историята има неотложна нужда от истински политик, тя го ражда. Когато конюнктурата има нужда от политик и се напъва, появяват се недоразумения.

– „Преклонена главица сабя не я сече“, „Да се снишим, докато отмине бурята“… Защо още носим в народната си памет това пораженческо мислене?

– Защото пораженческата ни колективна психика, подкрепена от учебна система, го е възпроизвеждала поколение след поколение.

– Като човек, живял в Америка, как според вас изглеждаме като нация на световната карта?

– Първо, в Америка гледат на всеки като на индивид, отговорен за собствения си живот и действия, а не като „представител“ на която и да е нация. Там просто така са научени от деца. Да обобщаваш, да казваш – мексиканците това, а канадците онова, германците трето, а афганистанците четвърто, е проява на невежество. Встрани от това обаче, мисля, че почти всички интелигентни американци, с които общувах, знаеха за България като бивш сателит на СССР, но и като държавата, която не е дала евреите си на Хитлер, също като супер „куул“ дестинация за туризъм, знаеха за Варненското златно съкровище… Разбира се, всеки разговор беше повод да допълвам картината им и съм го правил с охота. Имам един приятел, литературен критик, който беше ми казал веднъж през смях:

„Знаеш ли, преди Желязната завеса да падне, някак винаги съм си представял България като място без цветове, като някакво сиво място, охранявано от въоръжени граничари със зли кучета, а зад тях всичко е сиво…“

Мисля, че приятелството ни „оцвети“ представата му за България решително.

– Отказваме да изнесем оръжие за Украйна. Това не е ли същото като съпротивата ни да изнасяме съвременна култура, различна от розово масло, носии и народна музика?

– Първо – няма нищо общо. Второ – не виждам никакъв проблем в „износа“ на народна музика, розово масло и носии. Трето – не мисля, че има съзнателна съпротива да изнасяме съвременна култура. По-скоро медиите имат съпротива да я отразяват — например, колко от вас отразиха успеха на „Мистерията на българските гласове“ и композитора Петър Дундаков, който привлече изключителната Лиса Джерард да пее негови песни? Вие и още няколко… А това беше голям успех. Глупаво е да противопоставяме съвременното на традиционното. Големите творци не го правят.

– Политиците, уви, превърнаха прекрасната метафора на Тончо Жечев за Българския Великден в празна фраза. Какъв трябва да бъде Българският Великден?

– В „Българският Великден“ Тончо Жечев говори за онова изключително събитие, случило се на 3 април 1860 година в Цариград. На богослужението за Великден тогава един български свещеник извършва революционен акт — не споменава името на гръцкия патриарх. Това е на практика бунт и е наказан от Гръцката патриаршия като такъв. Но България по-късно е призната от Османската империя като екзархия със свое териториално измерение. На практика този ден дава началото на идеята за България и нейните очертания бяха пренесени на примирието в Сан Стефано. Тази карта на българската Екзархия, призната от султан Абдул Азис през 1870 г. е свързана с този конкретен Великден и свещеникът на това богослужение е Иларион Макариополски от Елена – град, дал толкова велики хора на България. Големият Георги Марков по-късно пише по повод книгата на Тончо Жечев, че „…фактически българите не дължат никому свободата си, защото с руска или без руска армия, с чужда или без чужда помощ официалното ѝ признаване е било само въпрос на време. Тъкмо несломимият дух на българските борци за църковна свобода категорично подсказва, че България е била вече на картата и то така твърдо, че едва ли някой би могъл да я изличи“.

Та, фразата „Българският Великден“ ще бъде празна само, ако ние не я изпълваме със съдържание. И със самия Великден е така. Това не е време за софри, яйца и козунаци, а време на осмисляне и време за разговор за Истината. Тя не умира. Тя може да бъде бита, затваряна в тъмница, насилвана, измъчвана, разпъвана на кръст и умъртвявана. Но само временно. Истината винаги възкръсва. А с Истината възкръсва и Свободата.

В този смисъл, ако за Българския Великден говорим само в минало време, то значи, че е минал и за нас остава единствено споменът за него. Ще ми се да вярвам обаче, че Българският Великден трябва хем да е в историята, хем да е и в бъдещето, хем да го е имало, но и да не спираме да го чакаме. Великден — българският и всечовешкият — е неуморимо повтарящият се триумф на Духа над Тленността, на Живота над Смъртта. Но това е вече друг разговор, нали?

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах