Закъсняла справедливост за българските творци

Правителството предложи персонални награди на естрадни певци, свързани със „Златният Орфей“. Критериите този път бяха сравнително систематични, макар и да не бяха обявени публично. Министерството на културата обаче не отказа да отговори на въпроса как са определени имената и сумите, които ще получават творците. Преценени са според участието си в най-големия конкурс за естрадна песен на Балканите, по повод 55-годишнината от основаването му, и според спечелените награди. И въпреки явната политическа мотивация зад решението, то все пак е някаква форма на закъсняла справедливост.

Вижте още: ЗВЕЗДИТЕ НА „ЗЛАТНИЯТ ОРФЕЙ“ СЪС СПЕЦИАЛНИ ПЕНСИИ ОТ ДЪРЖАВАТА

Темата с персоналните компенсации на творците е една от най-дълго спряганите теми в обществото. Още през 2010 г. тогавашният министър на културата Вежди Рашидов е получил от премиера Бойко Борисов задачата да измисли начин да бъдат компенсирани естрадните изпълнители – документацията за трудовия им стаж преди 1989 г. липсва в Дирекция „Музика“ и няма данни за удръжките от хонорарите и авторските права, налагани от социалистическата държава. Оттогава тази тема периодично се подлага на обществено обсъждане, но без да е решена цялостно и еднакво за всички. Рашидов въведе пожизнени парични пенсии-награди „за особени заслуги към държавата и нацията“ и периодично министрите на културата и спорта предлагат кой да ги получи. До момента с такива са удостоени дейци на културата в различни области.

През януари 2021-а по 700 лв. месечно започнаха да получават Антон Дончев, Атанас Куртев, Владимир Гаджев, Георги Чапкънов, Ицхак Финци, Кольо Колев, Ласка Минчева и Цветана Манева. През 2019 г. пожизнена пенсия в същия размер бе присъдена на проф. Анатоли Кръстев, Анжел Вагенщайн, Георги Дюлгеров, Иван Стайков, Иван Иванов, Лили Иванова и Христо Ганев. Андрей Дреников получава по същото време 500 лв. За Лили Иванова това беше втори опит да получи държавно пенсионно подпомагане. През 2011 г. тя бе предложена за персонална пенсия от Министерството на културата, но тогавашният министър на финансите Симеон Дянков я отряза с мотива, че дължи половин милион лева неплатени данъци на държавата.

Нейната вечна съперница на сцената и в славата Йорданка Христова е може би първата естрадна звезда, получила 700 лв. месечен доход от държавата. За нея това е факт от 2007 г. – шест години преди да бъде приет законът за пожизнените награди за особени заслуги към държавата и нацията. Борис Годжунов е един от първите, одобрени за новата пожизнена награда, но той не доживява да я получи.

Изброените дотук имена не са всички, наградени за заслуги с пожизнена пенсия. Списъците редовно се предлагат в Министерски съвет, в тях влизат различни имена – известни и не чак толкова, от различни сфери на културата. През 2015-а например в списъка за пожизнени пенсии влизат Татяна Лолова, Кеазим Исинов, Стоян Дуков, Донка Шишманова, Кирил Дончев, Стефка Евстатиева, Славчо Бакалов, Никола Инджов, Меглена Караламбова, Йорданка Кузманова, Жени Захариева, Димитър Димитров, Димитър (Мончо) Симеонов и Андрей Андреев.

Всъщност проблемът започва, когато се установява, че липсват архивите на бившата Концертна дирекция, преобразувана след промените в Дирекция „Музика”. Според едни твърдения става дума за пожар, в който тези документи са унищожени. Според други, пожар не е имало, просто не е съществувала точна документация по този въпрос или тя е била скрита при прехвърлянето.

През социализма съществуваше практика да бъдат назначавани хора от спорта и изкуствата на трудов договор към държавни структури – предприятия или институции, в които те да се водят на заплата, докато извършват артистична дейност. За артистите нещата са били ясни – театрите са били институции сами по себе си. За музикантите и художниците обаче е било доста по-сложно, защото единствените учреждения, свързани с дейността им, са били Съюзът на художниците и Концертна дирекция. Недостатъчните щатни бройки, а и административният апарат, са лишавали мнозина от възможността да се осигуряват за пенсия. За разлика от футболистите, музикантите не са се водили на щат във фабрики и заводи. (За тази практика на социалистическата бюрокрация се разказва във филма на Владимир Янчев „Любимец 13”.)

По-известните изпълнители са имали трудов договор към Концертна дирекция, с норматив за участия всяка година – минимум 22. Срещу определена бройка концерти те са взимали месечна заплата. При „преизпълнение на плана” са получавали премии. Отделно са взимали хонорар. Договорите обаче не са били безсрочни, а са сключвани година за година. Това е довело до сериозно объркване в документацията.

В системата на „Балкантурист“, където са се изявявали голяма част от изпълнителите, договорите са били граждански. Удръжките за данък общ доход са били 30% от всеки хонорар. Но не всички са декларирали пълната сума от всяко заведение, в което са работили (припомнете си филма „Оркестър без име”).

Хонорарите от гастролите в чужбина са били изплащани изцяло на Концертна дирекция от приемащата страна. След това изпълнителите са получавали някаква сума, нищожна в сравнение с истинската. Командировъчните (крайно недостатъчни по норматив за пътуване на Запад) са били ангажимент на Концертна дирекция заедно със средствата за път и спане в чужбина. След като ги приспадне, Концертна дирекция е задържала минимум 60% от остатъка на начислените хонорари.

При обществените дебати през 2010 г. е било важно да се уточни каква част от архивите е запазена. Тогава Георги Мановски, служител от Национална агенция „Музика“, учредена по времето на министър Божидар Абрашев от НДСВ, твърди, че документацията за изпълнителите в ресторантите е напълно запазена. Според него архивите на агенция „Музика“ са се съхранявали на няколко места из цялата страна, където има и техни клонове.

„Силно преувеличено и емоционално е да се твърди, че има изгорели архиви“, твърди през 2010 г. диригентът Пламен Джуров – председател на бившето мегасдружение ДО „Музика“, под чийто покрив са били всички музикални изкуства. Документацията на ДО „Музика“ е предадена на Министерството на културата, в чиято структура са се влели.

Няма съмнение, че държавата е печелела много от естрадата, а изпълнителите – малко, макар и несравнимо повече в сравнение с обикновените хора. Уж справедливият социален строй е демонстрирал в цялата пълнота вътрешната несправедливост при „разпределението на благата“.  И това не се отнася само за музикалните изпълнители.

В личния си профил във Фейсбук аниматорът и режисьор Теодор Ушев разказва историята на баща си – художника Асен Ушев:

„По повод артистите, техните пенсии и „подаянията“, която държавата им прави. Баща ми, преди да почине, получаваше 178 лв. пенсия. Не за трудов стаж, а по инвалидност. Не му стигаха някакви си 7-8 г. А не му стигаха, защото от СБХ (където много години той съвестно си плащаше отчисленията и осигуровките), през 1989-а някой чиновник услужливо изгори архивите. (На този „чиновник“ всички му знаят името). За да открадне малкото пари в касата. Така хиляди художници останаха без пенсии. В момента всички те са под социалния минимум. Разбира се, нито един председател на СБХ, нито един председател на Комисия по култура в парламента не направи нещо. Художниците нямаха и „Златен Орфей“. Но когато баща ми продаваше картини на запад (щото тук никой не ги искаше), ВТО „Хемус“ (социалистическо външнотърговско дружество, отговарящо за търговията с ценности – бел. ред.) му взимаше 75%. А останалите 25 % му ги даваше под формата на валутни левове. Ние бяхме щастливи – имахме за дънки „Райфъл“, кафе и „Тоблерон“ за Нова година. Толкова. Артистите не са ви виновни. Всички те съвестно си плащаха осигуровките. И издържаха фалиралата държава и неработещата соц. икономика с „истинските пари“, които изкарваха навън“.

Четири години преди да почине в интервю пред „Площад Славейков“ Светлин Русев разказа за ситуацията с архивите на художниците:

– Да разбулим още една мистерия – вярно ли е, че архивите на най-големите паметници, строени по времето на социализма, са изчезнали или са изгорели по време на пожара в Партийния дом?

– Архив би трябвало да има, най-малкото за честванията около „1300 години България”. Съмнявам се, че е изгорял. Но има и унищожени архиви – на Съюза на художниците и Държавната комисия, която е приемала решенията за паметниците. Още 70-те години една част бяха предадени в Държавния архив, друга част са унищожени. При мене има по-добър архив, за някои години аз мога например да ви кажа кой колко е взел за даден паметник – Далчев, Старчев, Крум Дамянов… Имам документите случайно, защото през годините непрекъснато трябваше да отговарям на нападки защо са толкова скъпи.

– Копия ли имате?

– Не, оригинали. Но решенията на ЦК за паметниците би трябвало да са в Държавния архив. Този архив не е толкова ценен, за да изчезне, не съдържа характеристики като от Държавна сигурност.

Художниците обаче нямат публичното влияние на музикантите и затова темата с техните хонорари и осигуровки стои в сянката на дебатите. Същото се отнася и за писателите.

Така наречената „народна пенсия“ не е изобретение на съвременните политици. Тя е позната не само у нас, не само от времето преди 1944 г., но и от годините на социализма. Въпросът е какви са критериите, които я определят, кой, как и кога ги прилага.