… В представите на неолибералите обществото прилича на клуб от доброволни членове, които биха могли и да прекъснат членството си, защото нямат нужда от другите. Позоваването на социалната и културна принадлежност е премахната, нуждата от признание на хората, сред които живее човек, е пренебрегната, търсенето на колективното благо е изоставено – от страх те да не доведат до тоталитаризъм.
Безграничната възхвала на индивидуалната свобода води в крайна сметка до едно напълно въображаемо същество, като че ли крайната цел на съществуването е да се освободи човек – подобно на Робинзон на своя безлюден остров – от всякаква връзка и зависимост, вместо да се озове в гъста мрежа от социални връзки, приятелства и любов. Като отказват да ограничават дейността на индивидите, неолибералите поемат твърдо по пътя, начертан някога от Пелагий.
Противно на представата, която откриваме в основата на неолибералната доктрина, човек не е продукт на собствената си воля, а се изгражда винаги и единствено в първоначалната си семейна и социална среда. Езикът, който е най-ясният пример за тази реалност, предхожда всеки индивид; но ако той не е бил потопен още от първия си бебешки рев в словесна среда, той би бил обречен на почти животинско състояние.
Преди да може да влияе на социума, в който живее, всеки от нас се е формирал от него. Разбира се, действието на социума не се свежда само до езика, към него спадат и правилата и нормите, които ни позволяват да бъдем част от група. „Законът смята всеки от нас за правен субект – пише юристът Ален Супио. – За да бъде свободен, субектът трябва най-напред да се обвързва чрез словото с другите хора.“ Лакордер с право дава предимство на закона пред свободата: пренебрегването на закона отприщва произвола на властта.
Свобода и обвързаност
Един вече стар дебат е противопоставял два възгледа за мястото на обвързаността на хората едни към други.
Според християнското учение, както го тълкува Паскал, „всичко, което ни подтиква да се привързваме към земните творения, е грешно, защото ни пречи да служим на Бога, ако Го познаваме, както и да Го търсим, ако сме в неведение“. Самият Паскал, по думите на сестра му, можел да бъде нежен и обичлив към близките си, но избягвал да се привързва или да допуска другите до себе си и упреквал приятелски сестра си, която била в това отношение по-несъвършена от него и се поддавала на човешки чувства, твърде човешки според нейния брат. „Не е справедливо да се привързват към мене, макар с радост и по собствена воля. Бих заблудил всеки, у когото бих породил подобно желание: не съм ничия цел и нямам с какво да го задоволя.“
Според хуманистичното учение, олицетворявано от Русо, човек наистина е легитимна цел на човека и привързването към другите не само не е нещо неприятно, то е присъщо на човешката природа. Разбира се, пише Русо, „всяко привързване е признак за недостатъчност: ако не изпитваме нужда от другите, не бихме и помислили да се обединяваме с тях“. Но ние сме устроени така: раждаме се в недостатъчност, умираме в недостатъчност, винаги изпитваме нужда от другите, все търсим липсващата добавка. Именно защото се ражда с вродени липси, човешкото същество има нужда от другите, нужда да бъде зачитано, както и „нужда да обвърже сърцето си“. Но
всяка връзка ограничава свободата
В свят, който не разчита на привилегированата връзка с Бога, акцентирането върху привързването не означава непременно, че трябва да се приемат пасивно, дори да се възхваляват всички връзки, наложени на индивида още от детството му, да се задължава да бъде солидарен със семейството, рода, етноса, расата… Най-ценните взаимоотношения, както е казал още Монтен, са тези, които зависят от „нашия избор и стремежа към свободата“. Как сме могли да си представим, че идеалът за пълноценен живот е „пълната независимост“, тоест отсъствието на всякакви задължения, както и всякакво привързване, не само към Бог, но и към хората? Ето защо неограничената свобода не би могла да бъде идеал за човешкото съществуване – както не е негова отправна точка.
В едно свое политическо съчинение Бенжамен Констан заявява: „Индивидуалната независимост е първата сред модерните нужди.“ В неговия роман „Адолф“ главният герой констатира на свой ред: „Колко ми липсваше тази зависимост, заради която често негодувах! […] Да, бях свободен, но вече не бях обичан: станах чужд на всички.“ Това противоречие или поне това напрежение се чете в цялото му творчество: докато политическите и критическите му трудове защитават пламенно идеята за самостоятелния индивид, неговата антропология, която откриваме в художествените му творби, в интимните му писания или в неговия голям труд върху религията застъпват една друга идея за човешкото същество.
Човек се ражда в общество, което следователно го предхожда: „Развитието на интелекта е плод единствено на обществото“; неговата същност е по природа релационна: човек изпитва винаги „в сърцето си нужда от привързване“ и „всичко зависи от взаимността в живота“. И ако трябва да се търси идеал за личния живот, по-добре да бъде любовта, отколкото свободата. Както пише Констан в писмо до своя приятелка: „Една дума, един поглед, едно ръкостискане за мен винаги са били за предпочитане, от който и да е разум, от който и да е престол на земята.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение